Бавно се нижеха дните. Спокойно, лежерно, монотонно и скучно се изплъзваха стрелките по циферблата.
- Мамо, мамо, искам вода! - една малка бледа ръчичка се протягаше от леглото.
- Да, слънчице! Веднага! Ето!
- Мамо, не искам повече тази играчка!- Раличка посочи святкащото сърчице на монитора- искам друга, искам си мечето.
И пак бледите ръчички се протягаха към Наталия.
Тя обви ръце около треперещото телце. Стараеше се да не показва очите си, плувнали в сълзи. Измина един месец откакто Рали беше в болница. Подлагаха я на различни изследвания, забиваха инжекции в измъченото й телце. А вече цял месец не можеха да разберат причината за гърчовете. Антон, баща й, бе на ръба на отчаянието. Посещенията му се разредяваха все повече. Последният път, когато дойде, не пожела дори да влезе. Остави им пари и се изгуби в дългия болничен коридор, отнасяйки след себе си мириса на алкохол.
Наталия не се отделяше от дъщеря си. Напусна работа, за да се грижи за нея. Понякога майка й идваше да й помага. Вр ...