Бавно се нижеха дните. Спокойно, лежерно, монотонно и скучно се изплъзваха стрелките по циферблата.

- Мамо, мамо, искам вода! - една малка бледа ръчичка се протягаше от леглото.

- Да, слънчице! Веднага! Ето!

- Мамо, не искам повече тази играчка!- Раличка посочи святкащото сърчице на монитора- искам друга, искам си мечето.

И пак бледите ръчички се протягаха към Наталия.

Тя обви ръце около треперещото телце. Стараеше се да не показва очите си, плувнали в сълзи. Измина един месец откакто Рали беше в болница. Подлагаха я на различни изследвания, забиваха инжекции в измъченото й телце. А вече цял месец не можеха да разберат причината за гърчовете. Антон, баща й, бе на ръба на отчаянието. Посещенията му се разредяваха все повече. Последният път, когато дойде, не пожела дори да влезе. Остави им пари и се изгуби в дългия болничен коридор, отнасяйки след себе си мириса на алкохол.

Наталия не се отделяше от дъщеря си. Напусна работа, за да се грижи за нея. Понякога майка й идваше да й помага. Времето отмиваше малко по малко надеждата им.

- Мамо, виж, там на прозореца има гълъби. Искам да ги видя. Моля те, моля те!

- Миличка, не може да ставаш. Гледай ги оттук.

- Не искам, искам вкъщи, вкъщииии - проплака Рали.

- Ела, ела тук. Скоро ще си бъдем вкъщи. - Нели нежно прегърна малкото телце.

- И миналата седмица каза така. - сълзи намокриха малкото личице. - искам си играчките, искам тати! Защо не идва, мамо? Не ме ли обича вече?

- Обича те, слънчице, как може да не те обича. Той идва, но късно вечер, когато ти спиш. А аз не те будя...

- Събуди ме, мамо, следващият път. Моля!

- Добре, слънчице! Сега може ли да отида да си взема кафе?

- Разбира се, мамо! Целувка!

Наталия излезе тихо от стаята. Отиде до автомата за кафе и търпеливо зачака реда си.

- Господине, какво правите? - обърна се тя към стоящият за нея мъж. - всички ще минем. Не е нужно да се блъскате.

- Госпожо, нима Ви блъскам? Моля Ви, извинете ме! Не бих повторил отново. - усмихна се мъжът.

- Ще видим... - тихо каза Наталия. Тя пусна стотинките в автомата и отвътре излезе чаша ароматно и силно кафе.

- Да Ви почерпя нещо?

- Ама Вие какво си позволявате? Оставете ме на мира.

Наталия се обърна и забърза по коридора. Въпреки всичко, трябваше да признае, че лешниковите му очи я заинтересуваха живо. Видя в тях лека и жива усмивка. Това накара и нея да се усмихне... за първи път от месец насам.

- Мамо, хубаво ли е кафето днес?

- Да, мила, най-хубаво е в понеделник, нали знаеш?

- Мамо, мислех си нещо... Следващата година, като съм втори клас, ще ми вземете ли кученце? Моля те! Ще бъда добра и ще завърша с отличен. Ще се грижа за него. Моля! - и чифт молещи очи се устремиха към Наталия.

- Ей, мишле, знаеш как да ме умилостивиш. Ще ти кажа аз на теб...

- Спри, спри, не ме гъделичкай! - през смях викаше Рали.

- Хахаха, ще те оздравя с гъдел! - смееше се Наталия.

Внезапно детето започна да кашля. Капчици кръв изпръскаха възглавницата. Наталия ужасена скочи и натисна бутона за помощ.

- Мила, мила, детето ми, детето ми... - побеляла, тя повтаряше тихо.

В стаята нахлуха две сестри и лекарят. Изведоха Наталия от стаята и затръшнаха вратата след себе си. Тя се разхождаше пред прозореца. Не сваляше очи от детето си. Изведнъж две внимателни ръце я обвиха. Тя понече да се обърне.

- Спокойно, няма страшно. Нищо няма да ти направя. Успокой се! Става ли? - топъл глас шепнеше в ухото й.

Тя се обърна и видя онзи мъж от автомата за кафе. Бе така объркана. Имаше нужда от тази прегръдка. Безмълвна се сгуши и прие топлината, която той й предлагаше. Той я приласка до себе си, погали косите й. И двамата гледаха как лекарите се опитват да успокоят немирното телце на Раличка. Наталия заплака. За първи път от много време насам почувства слабост. Сълзите избухнаха от очите й.

- Не се страхувай. Тя ще се оправи. - мълвеше той.

Постепенно спазмите спряха. Детето беше упоено.

- Докторе, докторе, какво й е? Какво? - Наталия се отскубна от прегръдките на мъжа.

- Госпожо, правим всичко възможно...

- Не е достатъчно, не е... не е... - повтаряше тя глухо.

Влезе в стаята. Необикновено тиха и мрачна беше. Гълъбите отново бяха на прозореца. Седна на стола до леглото и зачака. Искаше Раличка да отвори малките си зелени очички и да я заведе вкъщи. Вкъщи? Къде бе това вкъщи? В дома им с Антон... от много време насам тя не се чувстваше вкъщи там. Бяха се отдалечили един от друг. Той все работеше до късно, а тя бе погълната от грижи за Рали.

Детето отвори очи след няколко часа. Бе много замаяна от лекарствата. Ту заспиваше, ту се събуждаше и търсеше мама с поглед. Наталия залепи майчинска усмивка на лицето си и непрестанно говореше красиви неща на Рали. Мечтаеше на глас как ще отидат на море през лятото, но от замрежения поглед на Рали разбираше, че детето не я слуша. Дежурната сестра дойде отново и пусна приспивателно в системата на Рали. Наталия излезе навън, когато детето заспа. Тя си спомни за онзи мъж от днес. Потърси го с поглед, но не го видя.

- Мен ли търсиш? - обади се познат глас зад гърба й.

- Не, не... всъщност исках да ти благодаря за днес.

- Хм, и не търсиш мен... - усмихна се той. - всъщност, казвам се Владо. Приятно ми е!

- Наталия. Благодаря ти за днес! - тя му се усмихна в отговор.

- Какво му е на малкото слънчице?

- Не знаем, лекарите не могат да разберат. Тук сме от месец. - въздъхна тя и устреми поглед навън.

- Искаш ли да се разходим? Тя спи.

- Ами... да... може...

Те излязоха навън. Лекият пролетен вятър нежно галеше листенцата на дърветата. Оказа се, че Владо е травматолог. Бил по заместване тук, иначе работил във варненската болница. Той каза, че има приятел лекар в Германия - педиатър. Наталия се съгласи да му се обадят да го помолят за съвет. Той й се усмихна нежно, докато тя обясняваше за гълъбите на прозореца. Когато завърши разказа си, тя погледна към него. Очите му излъчваха топлина и нежност.

- Да се връщаме горе, не искам да я оставям сама дълго.

- Нати, страх ли те е от мен. Аз... исках...

- Трябва да вървя. Чао, ще се видим утре! Чао!

- Нати, чакай...

Тя се изгуби сред зеленината.

На сутринта майката на Наталия дойде да ги види.

- Как са моите златни момиченца?

- Баба Пепи, баба, баба... - ръчичките на Раличка се протегнаха към възрастната жена.

- Златното ми, ангелчето ми, душичка. - баба Пепи нежно прегръщаше Рали.

- Добро утро! - весел глас се обади от вратата. Беше Владо.

- Говорих с Мишо, лекарят, нали помниш, Нати?

- Да, какво каза? - Наталия бързо стана от стола.

- Изпратих му изследванията по интернет. Той ги прегледа. Много го заинтиргува този случай и иска да ви приеме в болницата във Франкфурт, където работи...

- Но аз нямам пари.

- Не ме слушаш. Той и неговият екип ще направи това безплатно, предвид интересния случай.

- О, Боже! Детето ми! - баба Пепи скочи на крака. - дано, дано се оправи.

- Благодаря, наистина, наистина... - повтаряше с блеснали очи Наталия.

- Няма нищо. По-късно ще мина отново да ви видя. Довиждане!

- Кой е този, маме?

- Един познат, лекар. Вчера ми предложи да попита негов приятел за Рали. - Нати отиде до прозореца.

- Само познат?

- Мамо, не ставай смешна! Какъв друг да бъде?

- Много добре знаеш, че не харесвам оня нехранимайко, мъжа ти. Търпя го само, защото...

- Стига вече! Антон ми е мъж и аз, аз го обичам - препъваше се в речта си Наталия.

- Хм, ще мълча аз, ще мълча... - Пепи отиде отново до леглото на спящата си внучка.

След три дни издействаха хеликоптер за превоз. Болницата от Германия плащаше всичко. Нати събра малко багаж за нея и Рали. Прибра се до вкъщи да вземе дрехи. От вратата я посрещна мирисът на алкохол. Завари Антон заспал на дивана сред десетки бутилки водка. До него имаше непозната жена. Искаше й се да извика, да му вдигне скандал, но не го направи. Просто взе някои дрехи и излезе. Остави му бележка с кратко и ясно „Сбогом!".

Качиха се с Рали в хеликоптера. Заедно с тях дойде и Владо, за да види приятеля си. Летящата птица се издигна в небето, а Рали промърмори:

- Мамо, сега гълъбите ще дойдат ли с нас?

- Разбира се, миличка... Обичам те, слънчице! - Наталия погали косите на детето си.

- И аз те обичам, мамо!

* * *

... след шест месеца:

- Скъпа, прибрахме се! - Владо целуна Наталия по челото и я притисна нежно до себе си.

- Мамо, мамо, виж каква книжка си взех. За гълъбите е, мамо. За гълъбите...

- Ела тук, принцесо! - Нати прегърна Рали.

И тримата стояха заедно прегърнати.

- Не ви ли се иска това да не свършва? - игриво попита Раличка и се притисна още по-силно към тях. Наталия усети нежния и топъл поглед на Владо. Усмихна му се.