Балада за Лина

Зърнах Лина за пръв път в час по биология. Тя винаги седеше на някое от по-предните места, а аз на някое от тези по-назад в лекционната зала. Лина се познаваше с мой общ приятел - казваше се Иван и понякога разменяха няколко думи преди началото на лекциите. Лина беше много красива - дребничка, с хубаво дупе и крака, руса коса и красиво лице. Не знаем дали най-много ми харесваше носът или устата или очите и, или може би овалът на лицето ѝ. Имаше нещо миловидно в нея, искренно и чисто. Изглеждаше като девственица, какъвто аз, между впрочем, бях, но така да се каже работех по въпроса. Хормонът ме гонеше и задирях няколко състудентки в университета тогава, което честно-казано не беше много успешна стратегия. Както и в други области, когато човек гони два заека не хваща нито единия.

Все пак, въпреки игривия ми похват и безразборната ми “стрелба”, Лина ми хвана окото. Веднъж чух, че Иван бе организирал някакъв купон с други приятели и си помислих, че Лина ще присъства та реших и аз да отоида.

В една студена декемврийска нощ, малката ни група приятели хванахме такси от студентските общежития. В малкото миниванче се набутахме аз, Лина, Иван, и двама други общи приятели - Йън и Мария. Преди да влязат в таксито аз официално се запознах с Лина и седнахаме един до друг. Лина беше толкова мъничка, сгушена до мен и ухаеше толкова добре - слаб но приятен парфюм, че ми идваше да я прегърна, но знаех, че би било леко странно това явно и отривисто показване на чувствата и наместо подхванах разговор с Иван, като се надявах Лина да се включи, но тя мълчеше.

Малката ни група стигнаха до адреса, където беше партито. Там имаше още двама-трима общи приятели - две момичета и Кристофър. Той беше домакинът. Оказа се, че нямаше алкохол и аз и Иван отидохме пеш до магазинче наблизо, за да купим няколко бутилки с бири - от най-евтината американска бира в литър-и-пололвина бутилки с малцова бира с доста голям градус и доста наподобяваща на вкус българска бира - поне,  така ми се стори. Двамата с Иван се върнахме до квартирата на Кристофър. Групата приятели не се познаваха от много отдавна и разговорите бяха малко сковани, поне що се отнасяше за ме. В един момент се оказах седнал до Лина, което, всъщност и беше целта ми през цялата вечер. Започнахме да си говорим - за това какво учим и какви искаме да станем когато завършим университета. И Лина, като мен, искаше да продължи да следва след университета в медицинско училище и да стане доктор.

- Какъв лекар би искала да станеш? - попитах я.

- Може би пластичен хирург. Правят много пари, нали? - засмя се Лина и това беше първото нещо, което не ми хареса у нея. Не ми харесваше, че някой може да мисли за пари и то още от сега, в началото на двайсетте си години.

- Не смяташ ли, че много пластични хирурзи си продават душата на дявола и понякога за пари правят операции, които пациентите им не се нуждаят? Имам предвид, понякога хората толкова искат да приличат на нещо, на някакъв стереотип, че след операцията не приличат на себе си, даже не приличат на тези хубави лица, към които се стремат така, а по-скоро дори се загрозяват. За такива хора понякога по необходим е терапевт, отколкото пластичен хирург.

- Хмм, може би е така, но това не означава, че човек не може да помага на хора с лицеви дефекти. Освен това, кой повече от самия пациент може да реши как да изглежда? Може би си присвояваш права да решаваш за хората неща, за които те трябва да решат сами. Красотата е в очите на този който гледа и понякога това са собстевените ни очи, които гледат нас самите в огледалото. Терапевтите имат място да помогнат на хората да не прибързват и да не сгрешат, но те не могат да решат всичко за пациентите.

Отпих от чашата си с бира и си помислих, че общо-взето Лина може би имаше право по тази тема нямаше какво още да се добави, така че заговорих за друго:

- Обичаш ли да четеш? Коя е любимата ти книга?

- Наскоро прочетох “Великия Гетсби”. Хареса ми. Чел ли си я?

- Да. И аз я харесвам. Харесвам как Фицчералд описва как една мечта може да превземе живота ни, да обсеби съзнанието ни. Както пославицата казва: “понякока няма нищо по-лошо от една сбъдната мечта.” Така и Гетсби, обсебен от идеята за Дейзи я преследва, мечтае си за нея всички тези години, без никога наистина да я познава.

- Не знам, на мен Дейзи ми хареса. Тя също си го харесваше Гетсби. Рискува бракът си заради него.

- По-скоро бе безотговорна към брака си, както и към всичко останало. Честно казано никой от героите в тази книга не ми бе приятен. Гетсби бе обсебен от Дейзи. Дейзи пък си състави фантазия за него. Мъжът и също беше някакъв прелюбодеец. 

- Значи и Гетсби не харесваш. Хмм, странно. Мъжете понякога харесват такива характери - които преследват докрай. 

- Напомня ми на мен. Като малък колекционирах пеперуди. Улавях ги - най-красивите пеперуди и ги забождах в стериопор. Най-накрая се отказах да го правя. 

- Защо?

- Ами, колкото и да се опитвах да ги задържа красиви, те неминуемо се разпадаха на парчета. Гетсби колекционира една мечта, забожда я с карфичка и прави всичко възможно да я съхрани. Така да се каже на вижда истинския човек в Дейзи, а само мечтата, която самия той е създал и поддържа толкова години. 

- Леле, какво изложение. Добре съгласна съм. Мир да има! 

Лина се замисли за момент, загледана в земята. После ме погледна:

- Танцува ли ти се?

Някой беше пуснал Бохемска Рапсодия на Queen. Станах и протегнах ръка към Лина. Тя я пое и аз я подхванах през кръста.  Усещах я лека в обятията си и. По някое време започнахме да припяваме  фалшиво на Фреди докато танцувахме, другите ни приятели също се изправиха по двойки и започнахме леко да се побутваме един-друг докато танцувахме в малкото помещение. От леко полюшване танцът се променяше с ритъма на песента. По някое време набрах смелост и целунах Лина, а после леко я ухапах по ухото. Тя нищо не рече и това ме окуражи и я зграбчих за задника. Този път тя се дръпна и ме погледна прямо в очите:

- Какво става?

- Нищо. Извинявай. - извиних се и след това продължихме да танцуваме.  Когато ритъма се усили започнахме да подскачаме като луди и да крещим:

“So you think you can stone me and spit in my eye?

So you think you can love me and leave me to die?

Oh, baby, can't do this to me, baby

Just gotta get out, just gotta get right outta here..”

Подът на стаята се тресеше под краката ни,  имах чувството, че ще пропаднем надолу и къщата ще хлътне след нас в същата дупка, но за щастие нищо такова не се случи. Наместо това песента свърши и след последните акорди се строполих артистично на дивана. Лина последва примера ми и седна до мен. Лицето ни гореше и не само от танцуването. Лина също се бе зачервила. Гледаше ме с блеснали очи. 

- Хей, може ли да ти взема номера на телефона? - попита я той. 

- Разбира се - каза тя и го продиктува.

- Ще бъде ли OK да те поканя на среща някой път. 

Тя го погледна и се усмихна извинително:

- Аз излизам с някой. Той не можа да дойде довечера. Болен е от грип. Но можем да отидем да видим някой филм заедно с приятелите ни. Това ще ми е приятно.

Такова развитие не ми се нареса и самолюбието ми  беше наранено. Освен това  ме хвана яд, че Лина си има приятел, а аз наистина я харесвах. Двамата продължихме да си говорим още малко, но по едно време използвах момента, когато Лина се заговори с Иван, седнал от другата ѝ страна и захванах разговор с момиче, което седеше до мен. Не познавах момичето, и разговорът не спореше, но говорих с нея насила, с идеята да накарам Лина да ревнува, но всъщност мен ми стана яд, когато дойде време да си тръгваме и си помислих, че вместо празни приказки с момиче, което не харесвам можеше да си бях говорил с Лина. Така или иначе групата се качи в такси и потегли обратно към университета. Предпоследното общежитие беше това на Лина и после моето. След като тя слезе от колата аз свалих прозореца и ѝ рекох: 

- Съжалявам, че те целунах без да те питам…и те опипах. Не разчетох ситуацията подходящо.

- Няма нищо. И аз така си помислих. Не се притеснявай. - каза тя и ми се усмихна. Таксито потегли.

Същата нощ не спах добре. По принцип не спях добре, но онази нощ въобще не мигнах. Всеки миг от изминалата вечер преминаваше през главата ми - какво бях казал, тя какво бе казала, какво бях направил и така до безкрай.

Следващите няколко дена преминаха като в сън. Лина бе обзела мислите ми. Надявах се да я срещна случайно някъде в комплекса на университета. Най-накрая един ден я видях. Беше седнала до русо момче на пейка до фокалното място в университета - едно малко фонтанче пред библиотеката. 

- Здрасти, Лина! - поздравих я зарадвано.

- Здравей! Това е Иван, а това е приятелят ми Алексей. Или Саша за по-кратко.  -   здрависах се с него. Коремът ми се бе свил като на топка, когато Лина ми представи приятеля си. Видя ми се симпатичен -  с големи детски очи и хубава усмивка, държеше се много приятелски. Разменихме още по някоя дума и си тръгнах. 

Следващите няколко месеца започнах да ходя на купони или в библиотеката, където мислех, че мога да срещна Лина. Понякога се срещахме, понякога - не. Всяка открадната дума, всяко разменено изречение подклаждаше страстта ми, почти като някакъв вид лудост. 

Един път отидох с Йън, един от общите ни приятели с Лина в къщата, където Алексей живееше и беше организирал голям купон. Къщата беше на три етажа. Вътре беше страхотна блъсканица. Йън беше довел две момичета, с едно от които водехме не лош разговор. Намерихаме диван, който не беше зает. Седнахме, аз донесъх бира на компаньонката си - казваше се Рада и бе от Албания. Продължихме да си пийваме и да си говорим. По едно време отнякъде се появиха Лина и Алексей. Йън бше купил марихуана и ни предложи да пушим. Не обичах да пуша марихуана - действаше ми доста силно, по-силно от алкохола даже. Лина бе седнала до мен, и не беше хубав момент да се пуши - кой знае - мислех си, че може да започна да ѝ правя някакви признания, които не бяха подходящи за мястото и случая. В края на краищата Йън успя да ме убеди. Опияненито на марихуаната се разля бързо по тялото ми.  Разумът ми също бе попаднал под влиянието на изпушеното. Марихуаната събори някак си част от стените на персоната ми и на бял свят излизаше някаква част от мен, нещо, което считаше за най-близко до истинския ми Аз, без преструвки. Спря да си говоря с Рада и се заговорих с Лина. 

- Много малки обувки имаш - закачих я.

- Малка жена съм и затова - сви рамене тя. После го погледна право в очите и попита тихо:

- Ти харесваш ли ме?

- В какъв смисъл? - попитах, като инстинктът ми да се прикривам се появи дори под ефекта на опиянението.

- Хубаво ли е лицето ми? 

- Ами да, малко приличаш на катеричка. - успях да се спра да добавя “на една много красива катеричка.”

- Искаш ли да танцуваме - покани ме тя. В състоянието, в което бях сигурно щях да направя нещо - да я целуна, например, затова отказах.

- Скапан съм. Пиян съм, а и марихуаната ме удари в главата. Танцувай с Алекс - казах с ревност в гласа, точно, когато той се върна обратно. Приседна на рамката на дивана.

- Алекс, покани приятелката си на танц. - казах му аз.

- Искаш ли да танцуваш - леко сковано рече Алекс и ѝ предложи ръка.

- Той не може да танцува - отговори ми наместо да поеме ръката му Лина. Четиримата седяхме на дивана и слушахме музиката без да разговаряме. В стаята влизаха и излизаха хора, говореха си за разни неща. Гледах се като отстрани. Бях се облегнал на дивана, а хората които влизаха в стаята сигурно си мислеха, че съм много пиян. Не ми пукаше. Погледнах Алекс и казах:

- Алекс, ти разбираш, разбираш всичко, нали. - исках да си изчистя отношенията с него. Отдавна се чувствах виновен пред него, че се опитвах да му измъкна приятелката му под носа.

Той кимна. В това време Рада, която беше облегнала глава на рамото ми повърна.

- Можеш ли да ми помогнеш да я изчистим. Не съм много добра с повръщанията - каза Лина.

Засмях се - какво толкова имаше в едно повръщане? Заведох Рада до тоалетната и ѝ помогнах да се измие. След това се обадих на такси. Когато Лина ни изпращаше до таксито ми каза:

- Считам, че си джентълмен и няма да се възползваш от ситуацията - каза тя и кимна към Рада, която със затворени очи беше опряла глава на прозореца на колата. Засмях се и влезох в таксито. Помогнах на Рада да се качи до своето общежитие. Тя се доизми в тоалетната и излезе. Благодари ми, че съм ѝ помогнал. Искаше да си поговорим и ме покани да остана, но аз отказах и си тръгнах.

След няколко дни срещнах Рада в универеситета. Тя ми се усмихна и каза:

- Здравей, Борисе. Чаках да ми се обадиш след онази нощ. Исках да ти се извиня за неприятностите, които ти причиних.

- Няма нужда. Никакви неприятности не си ми причинила. На всеки може да му се случи да се понапие.

- Може ли да ти се отблагодаря. Може да сготвя вечеря някой път?

- Това би било добре.

- Например този петък? Свободен ли си тогава?

Помислих си, че момичето ме сваляше, но нещата с Лина така и така се бяха закучили. Рада беше симпатична, не красавица като приятелката си, но аз нямах никакви причини да съм верен на Лина, пък и откакто я бях срещнал бях спрял да задирям други момичета, а ето сега Рада сама ме канеше на гости. Можеше да е само на вечеря, разбира се, но и вечеря си струваше. Щяхме да си поговорим да хапнем и след това да си тръгна, и ако нещо се случеше след това, още по-добре. Кимнах и се уточнихме да се срещнем в петък.

На уречения ден валеше порой. Докато стигнах до общежитието на Рада обувките ми подгизнаха и ми стана студено. Рада ми даде кърпа, за да си изтрия главата и си събух обувките и чорапите. Тя беше сготвила вкусно ястие, което много ми напомни на гювеч. След като хапнахме седнахме в хола пред библиотеката ѝ. Рада запали цигара и ми предложи. Приех и започнахме да пушим.

- Ти не вдишваш от цигарите.  - отбеляза Рада.

- Така съм свикнал да пуша

- Само хабиш цигарата…

Станах и се приближих до библиотеката. Имаше хубави книги, някои от които бях чел. Взех от рафта събраните съчинения на Т.С.Елиът и се обърнах към Рада:

- Чела ли си я тази книга.?

- Все още не. Взимам клас и ще го четем по-късно през семестъра.

- Литература ли учиш?

Рада се засмя:

- Още онзи ден на партито ти казах, но ти май само Лина слушаше. Уча за инженер. Литературата е само свободно-избираем предмет.

Изчервих се и бързо отговорих:

- С Лина сме само приятели. Говорим си понякога. Искаш ли да ти прочета някои от поемите му.

- Давай.

- Ето тези две са ми любимите - “Любовната песен на Алфред Пруфрок” и “Страстната Сряда”.- Отворих книгата и зачетох, после затворих страницата и цитирах по памет с патос любимите си откъси от поемите. Рада ми изръкопляска когато свърших.

- Много си готин. Обичаш литература. Трябва да станеш поет или писател. Не си губи време с биохимията.

- Е, и биохимията ми е интересна. 

- Да, биохимия и после медицина. Разказа ми онази вечер. За разлика от теб, помня. Не знам. Според мен трябва да се опиташ да пишеш. Ако обичаш така да четеш, може да ти хареса и да пишеш. Писал ли си досега - журнал или нещо такова?

- Не. Само в училище, каквито съчинения ни задаваха. Мисля, че писането е хубаво занимание, но надали ще мога да се изхранвам с писане.

- Не е хубаво да мислиш за пари. Ако изкарваш пари с писане - добре, ако ли не, просто го прави като хоби. Пак си учи за медицинското училище, но и пиши отвреме-навреме.

- Добре, благодаря за съвета.

- Не се шегувам. Започни да пишеш. Ще си спомниш за мен, някой ден с добро, затова дето съм ти дала този съвет. Човек трябва да прави това, което му харесва. Парите сами ще дойдат. А ако не дойдат - е, медицината няма да ти избяга.

- Хубав съвет. Може и да го последвам.

- Добре. Е, стига разговори. Искаш ли да отидем в моята стая - каза Рада и ме погледна прямо в очите. Малко се притесних от такава прямота и колебливо отговорих:

- Добре… 

Тя ме хвана за ръка и ме поведе. В стаята беше тъмно. Рада не запали светлината и в тъмното на притъмнената светлина от комплекса на университета видях как тя бавно свали дрехите си и остана само по долно бельо. После се приближи до мен.

- Няма ли да се съблечеш?

- Започвам…- притеснено отговорих аз. Тя ми помогна с фланелката и ми разкопча джинсите. После ме певеде към леглото. Пред него се спря и ме целуна. За известно време само се целувахме. Помислих си, че работата с Лина завинаги ще приключи, ако любя приятелката ѝ, но мисълта се скри, прогонена от възбуда. Хванах Рада през кръста, ръцете ми се спуснаха надолу към дупето ѝ. Тя свали бельото си бавано и пак ме поведе към леглото. Легнах върху нея и започнах да я целувам - по лицето, гърдите, опипвах я отпред. Тя се пресегна до нощното шкафче и извади презерватив. 

- Съвсем забравих за това - признах си аз и се освободих от боксерките си и си го сложих.

- И аз така си помислих. Честно - девствен ли си? - попита Рада и ме погледна. Очите ми се бяха нагодили към тъмнината и видях, че ми се усмихваше. Не ме гледаше подигравателно - по-скоро ме предразполагаше.

- Донякъде.

- Колко процента е това донякъде?

- Ами около сто. Целувал съм се преди. 

- Разбирам. Е сега ще ти се случи приключение.- засмя се Рада. 

Любихме се. После позадрямахме прегърнати. По-късно пак се любихме. Така няколко пъти до сутринта. 

Събудих се към девет часа. Рада още спеше, обърнала лице към мен. Черната ѝ къдрава коса се бе разпиляла като ореол по възлавницата. Е, май си имах приятелка, помислих си. Гледах я дълго как дишаше равномерно. Харесваше ми. Мислех си, че сега, когато се бяхме любили, обсебващата страст към Лина трябваше най-накрая да приключи. Странно, но само мисълта за нея разпали огън в сърцето ми. Все още не се бях освободил от мислите за нея. Сигурно с времето тази страст щеше да отмине, помислих си.

- Стига си ме гледал - измърка Рада. Беше отворила сънливи очи. За първи път ми направи впечатлени, че ирисите ѝ са кафяви с искрици златни точици в тях.

- Защо? Харесва ми да те гледам. С тази черна коса си малко дяволита. Харесва ми.

- И ти ми харесваш. Гладен ли си? Искаш ли да отидем до стола? Надявам се сега да не отпрашиш за някъде, след като ме покори.

- “Покори”? Кой говори така. Май ти ме “покори”. Закуска звучи добре.

Облякохме се и тръгнахме по пътеката, която водеше към един от университетските столове. Пътеката беше покрита от пухкав сняг. Беше март и малко късно за сняг. Рада му се радваше, като дете, правеше снежни топки и ме замеряше, но и аз не ѝ останах длъжен. Подхванах я и я завъртях във въздуха, хлъзнах се и двамата тупнахме на земята, тя върху мен, запъхтяна.

- Какъв си загубен.

- Такъв съм си.

Изправихме се и се изтупахме от снега. Изправих глава и видях Лина и Алекс, да вървят към нас. Стомахът ми се присви. Все едно бях глътнал нещо горещо. 

- Здравейте - поздрави ги Рада и се приближи към Лина и я прегърна. Лина ме погледна над рамото на Рада. Сякаш имаше ревност в очите ѝ, или само така си представях. И аз ги поздравих. 

- Накъде сте тръгнали? - попита Алекс.

- Към стола, да хапнем. Иван ме измори - цяла нощ ми рецитира поезия.

- Каква поезия? - попита Лина.

- Любовната песен на някой си там Алфред.

- О, имаш предвид Т. С. Елиът?

- Нима не беше твоя поемата? - попита Рада невинно.

- Ами моя е, но Елиът я е написал преди мен. - отговорих ѝ в нейния невинен тон.

- Аха, аз пък си мислих, че си се ебавал с мен.

- Тези двамата, като ги слушам, май не са си рецитирали само поеми… - отбеляза Алекс с усмивка.

- И аз така си мисля - каза замислено Лина.

- Ще ти разкажа всичко, но хайде да първо да хапнем нещо. Умирам от глад - каза Рада и със смях задърпа Лина, която ми хвърли поглед през рамо и след това се остави да я дърпат надолу по пътеката. Аз и Алекс последвахме момичетата. 

Така започнах да ходя с Рада. Имаше много неща, които ми харесваха в нея. Беше умна, закачлива, обичаше да учи, беше спонтанна. Харесваше ми и лицето и фигурата ѝ, харесваше ми секса. Въпреки всичко това все още получавах пеперуди в стомаха, когато срещнах Лина. Заради това, че двете с Рада бяха добри приятелки често се срещахме с нея и Алекс и може да се каже, че се сприятелих и с тях и донякъде можех да подтискам чувствата си, но все пак си давах сметка, че те няма да изчезнат. Чудих се дали така е и при други хора - да могат да са влюбени в две жени едновременно, и начина, по който са влюбени в тях да е различен? Рада пораждаше чувство на обич, на спокойствие, на пълнота, докато мисълта за Лина донасяше със себе си безумна страст до самозабрава, която не разбирах напълно.

Подкарахме я така. Семестъра свърши. Рада беше решила да се прехвърли в друг университет от следващата година и остана през лятото с мен в университета. Аз работех в лаборатория на един от професорите ми, който ми плащаше за помощта ми за изследвания в областа на органичната химия - хем изкарвах нелоши пари, пък и беше добре за резюмето ми. Когато бях свободен, с Рада обикаляхме из близките градове с една бричка, която тя бе намерила отнякъде. Лятото беше прекрасно, но за жалост мина и Рада замина за друг град на четири-пет часа път от мен. Опитахме да поддържаме връзката от разстояние, тя идваше някоя събота и неделя или аз при нея. Не знам как се случи, но връзката ни започна сама да се разпада. Предполагам, че тя срещна някое момче, което хареса или просто това бе повод, а причината бе, че просто бяхме много далече един от друг и не бяхме приекарали достатъчно време заедно преди да се разделим. Така или иначе скъсахме и Рада ми каза, че е започнала да излиза с някакво момче. Стана ми малко неприятно, опитах да си остана приятел с нея, но след време нямаше какво толкова да си казваме по телефона, разговорите се разредиха и в края съвсем прекъснаха. Семестърът ми беше много натоварен и може би, това че се зарових в учебниците ми помогна да преодолея края на връзката що-годе добре. 

Рядко се виждах с Лина и Алекс. В началото ги избягвах, защото си мислех, че докато Рада я нямаше до мен, нямаше да мога да подтискам чувствата си към Лина, а после реших, че безумната страст към малката блондинка няма да доведе към нищо добро. С Алекс се бяхме сприятелили и не ми се щеше да забивам гаджето му. Когато срещнех някой от тях често отклонявах поканите им да се видим с това, че трябва да уча, което донякъде бе вярно.

Една вечер отидох на някакъв смотан купон по случай Хелоуйн. Бях си направил костюм с една военната риза, която си бях донесъл от България - баща ми беше военен лекар и с тази риза бе ходил на мисия в Камбоджа. Бях обърнал ризата наобратно, за да не се вижда българския флаг, че да не си изкарам боя някъде. Купонът беше скапан - почти никой не познавах и студентите се бяха натъпкали в някаква къща със скапана музика надута до дупка, така че не можех да се чуя и да разговарям с някой. Това не бе от моя тип купони и единственото, което можех да направя е да последвам примера на останалите присъстващи и да се напия или напуша с марихуана, а не бях в настроение нито за едното, нито за другото. Можеше и да се преструвам, че ми е готино и да крещя и да припявам на музиката, както много от останалите правиха, но и това не ми се правеше и реших да се прибирам. Тръгнах пеш към апартамента си, но по пътя ми стана студено, и хлътнах в някаква кръчма колкото да изпия една бира. Мислех, че не ми се пиеше, но се оказа, че просто не ми се пиеше в определена обстановка. Друго си бе пропадналата кръчма, където можех да се разговоря с някой пиян глупак или пиян философ, което понякога си е едно и също нещо. 

Влязах и ме лъхна мириса на престояла бира, което може да се очаква от всяка уважаваща се кръчма. Помещението беше малко, тъмно и клаустрофобично, с малко посетители. Приближих се до бара и с изненада видях Алекс. Пиеше сам. Бе облечен като пират, което си беше доста подобаващо, имайки се впредвид обстановката.

- Здравей, капитан Кърк! - поздравих го. Той се усмихна и леко завалено отвърна: 

- Здравей, войниче. Спечели ли битката?

- Повечето - да, но за войната, не знам. 

- Каква война, бе Борисе?

- Де да знам. Така ми хрумна. Единствената война, за която си струва да се воюва. Живота. Предполагам, че още я печеля, щом съм жив. 

- Песимистично ми звучи това. Поетично, но и песимистично.

- Ха, аз съм бил песимист, а виж кой си пие сам. Къде е Лина?

- Може би войната, за която си струва да се воюва е любовта. Не, че ти грешиш. Любовта е живот, нали. Така или иначе я губя.

- Изгуби ме с твоите алегорий. Къде е Лина?

- Не разбираш ли. Скъсахме с Лина. Пуф. Край на връзката.

- Какво се е случило?

- Нищо особено. Нищо не се е случило. По скоро по принцип отдавна имаше напрежение между нас. Родителите ми не я харесват. Това не е особено голяма причина, но на нея не ѝ харесва. Дразни самолюбието ѝ.

- Е защо не я харесват? Какво ѝ има на момичето?

- Нащте са ортодоксални еврей. Много си падат по религията и не им харесва, че излизам с католичка. Връзката ни така да се каже навлезе в по-сериозна фаза и започнахме да мислим за бъдещето. Започнахме да си мислим, че бъдеще май няма да има. Тя не иска да си промени религията заради мен, а пък на мен наще ми проглушиха ушите да я разкарам. Накрая тя скъса с мен. Или по-точно ме остави аз да скъсам с нея. Малко и аз съм объркан какво точно стана, но това е - вече не сме заедно. Дай да пием по едно. Аз черпя. Каква е твоята отрова?

- Бърбън…мсйтапя се, не я пия тая гадост. Дай да изпием по една текила, да се стопля. Навън е кучи студ, а съм само с тая риза.

Изпих набързо две текили. Реших, че няма да мога да устоя бързо на това темпо и смених питието с бира Гинес.

- Тъпа работа е това, че Бог е толкова неясен, Борисе. За едни се представя по един начин, за други - по друг. И ти скапва хубавата връзка така.

- Вярно е това. Не може ли всеки да си вярва в своето?

- Лесно е да го кажеш, но трудно се изпълнява. Сам знаеш - празници, как да си възпиташ децата, общност, родители. Религията почти винаги надцаква любовта. Даже не мога да си представя как двама по-религиозни човека могат да имат връзка ако религията им не съвпада. Единият трябва да направи компромис, а с Бога си да си правиш компромис е някак страшно, не мислиш ли?

- Предполагам…

- Недей предполагай, повярвай го. 

- Добре, капитане, вярвам ти. Хайде разплащай се и да те водя у вас, че май сам ще заспиш под някоя улична лампа, а е студено.

- Под някоя улична лампа или под прозореца на Лина. Не мога да се оженя за нея, но мога да умра от любов по нея.

- Хаха. Мислех си, че от двама ни аз съм поетът. Тръгвай.

Изпратих го до тях и после се запътих към нас. Мислех си за Лина и какво ли можеше да се случи. Дали можех да я поканя на среща сега, след като бяха скъсали с Алекс. Би ли лоялно към приятеля ми да поканя бившето му гадже на среща? Би ли било лоялно към мен да не го направя? Някак си изведнъж, без предупреждение стари страсти и нови криволичещи пътеки се отваряха пред мен. Студът навън бе сковаващ и изтри всичките ми мисли. Затичах се към къщи. Тъкмо стигнах и текилата ме удари в главата. Проснах се на леглото и без повече размишления и решения заспах дълбок сън. 

След около две седмици на път към лекций в университета се срещнах и с Лина. Връщаше се от клас. Видя ме и ми махна. 

- Как сиБорисе?

- Здрасти, Лина. Добре съм.

- Откога не съм те виждала. Все си зает.

- Така е, извинявай. Не съм много добър приятел напоследък. Само уча. Нямам много време за светски живот. 

- Искаш ли да се срещнем за обяд някъде? - каза тя. След кратък размисъл се съгласих.

- Разбира се. Може да обядваме в стола в Сградата на Студентския Съвет. Имам клас след малко, но след това съм свободен.

- Добре. Ще те чакам там.

- Става. След час и половина ще съм там.

След класа отидох в стола и се огледах. Столът беше пълен. Най-накрая зърнах Лина и отидох при нея. 

- Малко закъснях. Съжалявам. Дано не си ме чакала много.

- Няма проблем.

Купихме си храна и намериихме място да седнем.

- Е, как е при теб?

- Знаеш как е. Все съм зает. С учеенето и работата в лабораторията не остава време за нищо.

- Не е хубаво това. Ще прегориш. Човек трябва и да се забавлява. Нали знаеп поговорката: Много работа без забавление правят от Джак глупаво момче.

- Сигурно си права. Твоят семестър как върви?

- Добре е. Стана по лесен. Отказах се да взимам класове за медицинско училище и изведнъж семестърът ми стана лесен. Личнят ми живот също се поосвободи.

- Разбирам. - казах и тя ме погледна учудено. - онзи ден срещнах Алекс в една кръчма. Пиеше и оплакваше съдбата. Май сте скъсали?

- Да. Този момент назряваше отдавна. Хем ми е мъчно, хем чувствам като че накакъв хомот падна от врата ми. Имаше много напрежение във връзката ни. Когато започнеш много да мислиш за бъдещето и виждаш всякакви спънки във връзката си с друг човек, това действа подтискащо. И за двама ни с Алекс е по-добре да не сме заедно. Как върви при вас с Рада.

- Говорила ли си с нея по телефона? - тя кимна - е знаеш тогава. И ние скъсахме. Не знам как стана. Много разтояние между нас. Физическо, не емоционално, но то физическото довежда до емоционално. Мисля, че сега тя се вижда с някой друг. Да си кажа толкова съм зает напоследък, че не съм имал време много да се замислям. Карам напред без да се оглеждам.

Докато говорихме едно момче се приближи до масата ни и поздрави Лина. Каза ѝ, че взимата един и същи клас и дали би искала да учат заедно. Тя се съгласи и му даде телефона си. След като състудента на Лина си тръгна констатирах:

- Тоя пич май не иска само да учите. Сигурно е хубаво да те свалят постоянно.

- Повдига духа, да. Не съм виновна, че мъжете ме намират за хубава. Ти какво мислиш по въпроса? - Не ѝ отговорих веднага, а се загледах през прозореца, но там  нямаше нищо интересно. 

- Да, хубава си. Е какво сега? Ще го жалиш ли Алекс? Има ли такова нещо като период на размисъл след прекратяване на връзката.

- Скъсахме горе-долу преди два месеца, може би този период е достатъчен. Ако някое момче ми хареса, няма да се правя на недостъпна. Човек веднъж живее. Няма смисъл да се жалее много по обречени, приключили връзки. Ти виждаш ли се с някоя състудентка?

- Май се виждам само с професора си, за който работя. Виждам го четири дена в седмицата. Мисля, че започвам да се заглеждам по него. Към седемдесетте е, но е запазен. - Лина се засмя от сърце. Продължих - Нямам много време, но ако някое момиче, което харесвам ме харесва също, ще намеря време - погледнах я прямо в очите. Зелените ѝ ириси, бях забравил колко зелени бяха, искряха. - Хареса ми да съм в истинска, сериозна връзка.

- Ау. “Сериозна връзка”? На колко си? Четирийсетте? За какво ти е сериозна връзка. Аз търся нещо кратковременно. Да се позабавлявам. Допреди два месеца бях в сериозна връзка с Алекс.- каза тя, гледаше ме и се усмихваше. Думите ѝ ме пронизаха като нож в сърцето. Направо ме заболя целия гръден кош и прималях. Стана доста кофти. Искаше ми се да разкарам от стола и да седна някъде сам със себе си и мислите си.

- Мисля, че няма да имаш проблем да намериш някой, който да иска нещо несериозно.

- Не ме разбирай грешно. Просто не искам да започвам с някакви големи очаквания. Бих започнал да ходя с някое добро момче, но не с определено очакване да бъдем завинаги заедно. Ако се случи, нека се случи, но прекалените очаквания в началото могат да направят много да отровят една връзка.

- Ох, Лина, много откровения. Не ги разбирам нещата така, но всеки си търси неговото. Благодаря за компанията. Трябва да ходя в лабораторията. Някой път трябва пак да повторим обяда. - тя ме погледна учудено за момент, после сви рамене. Разделихме се. По пътя към лабораторията всякакви мисли бягаха из главата ми. Чувствах се физически изморен. Много болеше, когато момичето, в което си влюбен да ти каже, че горе-долу не ѝ се иска нищо сериозно с теб. Поне аз така бях разбрал. Откакто бях започнал да се срещам с Рада бях намерил някакво спокойствие, въпреки че все още бях влюбен в Лина. Сега старите чувства се върнаха. Разумът ми се бореше със себе си, мисли за това да бъда с нея или не се преплитаха една с друга. Един обича друг, а другия обича трети или пък още по-лошо, не иска да обича никой, а да се забавлява. Когато Лина ходеше с Алекс я ревнувах, но мисълта, че ще си намери някой друг ме караха да я ревнувам още повече. 

В лабораторията бях разсеян и работата не ми вървеше. Сгреших в калкулацията на материали за синтез и реакцията не се получи и загубих много скъп реактив. Реших, по-добре да не продължавам и си тръгнах по-рано за вкъщи.

Няколко дена по-късно учех в библиотеката. По някое време отидох да се разходя из сградата, за да си почина. Натъкнах се на Лина. Не ми се говореше с нея и само я поздравих и отминах. След малко получих текстово съобщение от нея “Гладен ли си? Имам едно бурито тук’ 

“Не обичам много буритата” - отвърнах.

“Не бива да се хаби храна, а ако не го изядеш ще го хвърля”

Върнах се при нея и си донесох стол от съседен чин и седнах до нея. Буритото въобще не ми хареса - беше сухо и безвкусно, но го изядах.

- Ти май ме избягваш - каза Лина.

- Не, няма такова нещо. Защо пък?

- И аз не знам.  

- За какво учиш? - смених темата аз.

- Смених си специалността. Уча за медицинска сестра. Мисля, че това повече би ми подхождало. Ще имам повече време за личния си живот. Ти още ли мислиш да отидеш в медицинско училище.

- Засега, да.

- Някак си виждам разочарование в погледа ти. Нима е толкова важно за теб да стана лекар? - усмихна се Лина.

- Не, не разбира се. Ти си тази, която решава какво да прави с живота си. За мен няма значение. Мойто обучение ми е такова главоболие, че ми стига. От друга страна не бих искал да изоставяш мечтите си.

- Медицината никога не е била мечта за мен. Не и след като разбрах какво трябва да дам от себе си, за да я постигна. Ако мога да стана лекар, но просто не искам. Може би ще се оженя за лекар. Кой знае? - каза тя и ме погледна. Усмихна се и добави. - ще ме изпратиш ли до колата?

- Рабира се.

Тя стана и си прибра учебниците. На тръгване се погледна в стъклвния прозорец на бибилиотеката, който в тъмнината отвън отразчваше фигурата ѝ.

- Какво гледаш? - продледих погледа ѝ

- Задника си - засмя се тя. - Имам готино дупе. - допълн.. Съгласен бях, но се въздържах от коментар.

Слязахме до първия етаж на библиботека  и тръгнахме през двора на университета. Беше тиха и топла вечер като за Декември. Пресегнах се и я хванах за ръката. Тя не я отдръпна. Преплетохме пръсти. Взрив на топлина обля сърцето ми.

- Ако някой ни види ще си помисли, че сме гаджета. - отбеляза тя. 

- Пука ми. - казах аз, но след малко я пуснах. За момент се държахме само за малките си пръсти, но накрая я пуснах. Стигнахме до колата ѝ. Трябваше да минем през малка затревена площ и понечих да я вдигна

- Не, недей. И сама мога. - рязко каза тя. Когато стигнахме до колата ѝ тя ме предложи да ме закара обратно до бибилиотеката. Отказах ѝ.  Ходеше ми се.

- Колко е хубаво да си мъж. Можеш да ходиш в тъмнината без много да те е страх. Не е така за жените.

- Вярно е това. - казах. Тя ми махна и потегли и аз се обърнах и тръгнах по пътеката към библиотеката, потънал в дълбок размисъл. Започвах да се съмнявам в това дали това момиче бе за мен. Мислих повече за негативните ѝ черти. Казваше неща, които ме навеждаха на мисълта, че е прекалено фокусирана във външния си вид. Хубава беше, вярно, но би била по-привлекателна, ако не го демонстрираше така явно. През главата ми преминавах и други случаи, в които бе казала неща, които не харесвах. Още си спомнях, когато ми каза, че не иска да започва сериозна връзка. Не исках да съм само някакъв краткораен флирт и честно казано, да ми разкаже играта в емоционално отношение. В мен започна да се заражда вътрешна борба дали да бъда с нея - ако това дори бе възможност, или да си плюя на петите докато е време.

Тези противоречиви мисли започнаха да се вмъкват под кожата ми и постепенно,  и колкото повече време минаваше повече започнаха да подкопават душевния ми мир. За или против, да бъда с Лина или не - това беше, за което мислех през следващите няколко седмици. Когато я срещах разменях бърз поздрав и се измъквах, но това не решаваше нищо. Помислих си да поискам съвет от Рада, и ѝ се обадих, но ми бе трудно да ѝ обясня, дори да започна да ѝ обяснявам притивиречивите си желания. Беше трудно да изкажа това, което ми беше на душата и в крайна сметка не събрах смелост да я попитам за съвет и наместо това си говорих с нея за празни баналности. 

Веднъж видях Лина да си говори с някакво друго момче в библиотеката и ревността отново ме прониза. Компаньонът ѝ беше високо момче, с намазана с гел коса. Той не ми хареса. Най-вече не ми хареса, че си слага гел и че беше мускулест. Приличаше на някакъв атлет - сигурно тренираше редовно в салона. Може би най-не ми хареса, защото лицето му бе много близо наведено до Лина. Тя ме видя, но аз ѝ махнах отдалеч и отминах. Така започнаха да се редуват случайни срещи с нея. Понякога си говорих приятелски с нея, друг път я избягвах. Това започна да я дразни и тя постепенно започна да се държи грубо с мен.

- Ти си странен човек - каза ми тя веднъж.

- Защо мислиш така?

- Ами защо нямаш приятели?

- Напротив, имам приятели.

- Да, но са малко.

- На човек не му трябват много приятели. Двама трима добри и няколко познати е по-добре от много добри познати, което повечето хора имат. Също така, честно казано, съм доста селективен към приятелите си. 

- А, защо си нямаш приятелка? - продължи Лина.

- И с приятелките съм селективен. Ти имаш ли си приятел?

- Да. Започнах да излизам с едно момче. - каза тя и погледна екрана на лаптопа си. Беше седнала на бюро в библиотекелката и аз бях клекнал до нея.

- Хубаво. Радвам се за теб. 

- Защо? - погледна ме тя изненадано.

- Защо се радвам, че имаш приятел ли? Не искам да си сама. - не добавих, че това, че си има приятел някак си щеше да ми върне душевния мир, или така си мислих.

- Странен си, наистина - каза тя замислено.

По-късно разбрах кой ѝ беше приятелят - същото високо момче с гел в косата. Наместо да се успокоя започнах да я ревнувам от гелосания тип, най-вече ме дразнеше, че излизаше с някой, който ми се видя повърхностен - поне така съдех по мускулите и гела. Поне Алекс ми беше симпатичен. Беше добродушен и в него имаше нещо романтично и поетично. Даже дори трагично. Тоя гелосания нямаше да се облече като пират и да отиде да се напие в кръчма ако скъсаше с приятелката си. Сигурно просто щеше да забие някое друго маце същата вечер. 

Понякога си мислех си, че просто трябва да си поговоря с Лина и да ѝ призная цялата бъркотия в главата си и двамата заедно да се разберем какво има между нас, но в мен имаше някаква вътршна съпротива да си признавам чувствата в позицията на слабост. Виж, ако си имах пак и аз приятелка тогава щеше да е по-друго. Някак си бях забравил, че това се бе случило в миналото и аз така и не си бях признал какво чувствам. 

Всички тези вълнения и съмнения започнаха да ме изваждат от равновесие. Започнах да получавам лоши оценки. Не можех да се концентрирам в ученето с това постоянно претегляне на “за и против”.

В един момент усетих, че с Лина започнахме да водим някакъв вид война. Говорихме си, когато бяхме в компанията на общите си приятели, но между нас имаше напрежение . Знаех, че аз и държанието ми, това че я държах в неведение как се чувствам към нея бяха причините за конфликта между нас и въпреки това войната продължаваше. В крайна сметка спряхме да си говорим. Мислех, че така е по-добре. Общите ни приятели се разделиха на групи по средата  - едната група поддържаше мен, другата - нея, без да знаят какъв точно е конфликта. 

Пролетният семестър на тази година беше ужасен за мен - изпълнен с ревност, страст, незадоволено желание да говоря с Лина и да ѝ призная как се чувствам, гонене на жени с цел да си намеря приятелка, което неотменно се увенчаваше с неуспех. Взимах тежки предмети и оценките ми постоянно вървяха надолу. 

Най-накрая проклетият семестър свърши и лятото дойде. Вече не срещах Лина, която бе отишла у дома си, а аз бях останал да работя в лабораторията в университета.. Постепенно душевният ми мир се върна. Не мислех всяка секунда за Лина. Жовотът стана отново приятено скучен. Ходих на чести разходки из парковете в града, започнах да плувам редовно. Времето, което изкарах без Лина някак си проясни главата ми. Реших, че бе глупаво да желая всичко или нищо с нея. Ако само си бяхме приятели без да насилвам нещата, пак щях да съм по-щастлив, откакто бях отминалата година. Нямаше по-лошо от това да се правя на такъв, какъвто не съм, само за да я държа на растояние от мен. Вместо да разрушавам връзката трябваше да я градя, пък където и да ме отведеше. 

Колкото и да бе приятно, лятото мина и пак дойде есен.

Още в първата седмица от новия семестър се видяхме отново с Лина. Бяхме на купон задно. Тя седна до мен и ме погледна. Този път реших да играя само себе си.

- Здравей Лина - започнах - как бе лятото ти?

- Не беше лошо. Твоето?

- Хубаво беше. Знаеш ли, човек прави грешки. Нали затова сме човеци - да правим грешки. - Тя се усмихна.

- Така е. Но някои грешки са дългосрочни и нараняват хората. Не е хубаво да правиш такива грешки

- Не искам да се карам с теб. Винаги съм те харесвал. Като човек, като приятел. Не разбирам защо се карахме така и недоразбитахме през последната година. Преминавах през странна фаза на живота си. Никога не съм предполагал, че може да се отнасям толкова зле с някой, както се отнасях с теб. Може ли да заровим томахавката. 

Тя ме погледна учудено.  

- Какво е това? - кимна към протегнатаат ми ръка.

- Предложение за мир - казах. - Дълго време водех някаква война с теб, но и със себе си. Беше ме страх да се оставя на чувствата си да ме водят. Още повече май си правих експерименти - и с мен и с теб, с чувствата ти. Прости ми. Нека заровим томахавката.

Тя се замисли. Най-накрая рече:

- Не приемам. 

- Как? Защо?

- На теб всичко което се случи между нас може да ти се е струвало като някаква игра. За мен беше доста истинско. Подведе ме и се влюбих в теб, а ти реши да си играеш на надмощие. Е победи. Обиди ме, беше ми гадно. За мен всичко беше много истинско. И сега какво - искаш да се споразумеем…

 - Нещо такова. - Тя помисли за малко, навела глава. После я вдигна. Очите ѝ блестяха, но не от сълзи. Беше бясна.

- Знаеш ли? Не те искам в живота си. Ти си доста кофти човек. Какво споразумение за мир може да има между нас? На мен ми е добре сега - имам си приятел. Ще му кажа да ти срита задника ако не ме оставиш намира…Сега е ред на тебе да ти е мъчно. И да знаеш - не се преструвам. Каквото казвам наистина го мисля. 

Тя стана от мястото до мен и се загуби някъде. Беше ми гадно. Не само от това, което ми беше казала, а че чувствах, че бе права. Зачудих се, кога се бе влюбила в мен? И какво толкова я бе наранило? Да бях се държал странно, бях я държал настрани от себе си, но какво толкова ѝ бях направил? Изведнъж една мисълм се появи и ме обгърна. Потресе ме. Истината бе, че не го познавах това момиче. Харесвах ч, да, но никога не я бях опознал. Имах някаква романтизирана идея за нея, но така и не се бях да я опозная - да проникна отвъд романтизирания образ, който си бях изградил и който така дълго и дълбоко бях искал да поддържам - не да видя истинската Лина, така, както опознах Рада, бях се влюбил в един образ и ме бе хванало страх да прекраяча напред, да видя човека, истинската Лина. Може би това я бе наранило? Кой знае. Така и никога не научих. Тя не ми проговори никога след това. 

След година виодях Рада. Беше дошла в колежа. Срещнахме се на обяд, поговорихме. По едно време ѝ казах:

- Рада, знаеш ли, виновен съм пред теб. Докато ходихме, не бях напълно инвестирал във връзката. 

- Знам, глупчо. Беше така влюбен в Лина.

- Знаела си?

- Разбира се. Затова и скъсах с теб. Нямаше измъкване за теб от обожанието ѝ.

- Ние никога не тръгнахме с нея. 

- Така е. Беше я идеализирал. Да ти каже и за мен бе трудно. 

- Кое по-точно?

- Това да се съревновавам с един идеал. Идеалът винаги печели пред истинския човек. 

- Извинявай ако съм те наранил - тя замълча и помисли малко. После сложи ръка на моята и каза:

 - Въпреки всичките глупости, които направи, не ме нарани нарочно. Мисля, че си наранил себе си повече отколкото мен, дори и Лина. Знам,ч е не си говорите. Така е с идеалите. Не може да ги поддържаш вечно, без нещо да се счупи.

Разделихме се след топла прегрътка. 

Навън от ресторанта бе тъмно и хладно. Помислих си, че спомена за връзката ми, ако така може да се нарече, с Лина щеше да ме преследва до края на живота ми. Когато бях малък лових пеперуди и ги забивах с карфичка в стериопор. Имах цяла колекция от красиви пеперуди, които бях убил и забил с карфичка от глупост. Не знам защо онази нощ си мислех за всички тези пеперуди, които се опитвах да запазя с карфичка, а те неминуемо се разпадаха. Така и не можах да запазя една. Всички ставаха на прах.