След изживения стрес от нелепата смърт на Динко, съм „преразпределен”!

Разместиха графика и групата „стажант – коминджия” – отпадна.

От утре ще бъда към маркшайдерско бюро заедно с хубавата Янка.

Момичето, в което всички момчета сме лудо влюбени!

*

Преди година ми се случи нещо любопитно, което съвсем ме обърка.

В изпокъсаната ми ученическа чанта намерих адресиран плик до самия мен.

Вътре, картичка с ръкописно любовно обяснение в стихотворна форма!

Сигурен бях, че това е почерка на Янка, но… как да я попитам!

Ако се окаже, че не е тя… ще изпадна в отвратителна ситуация!

От тогава, това анонимно „излияние”, мир не ми дава…

Кофти е да знаеш, че някой страда по теб, а ти и представа си нямаш кой е!

*

Янка е олицетворение на самата ангелска красота!

Къдрави кестеняви коси и кафени очи - все едно снета от рекламна картичка.

Държи се еднакво добре с всички - не проявява предпочитание към никого!

Може би самата тя е пожелала да бъдем в една група – от състрадание!

Все едно, надявам се, най-сетне да разбера истината за загадъчното послание!

*

Обикновено маркшайдерския стаж протича в администрацията.

Днес, обаче трябва да се замери изработеното пространство през февруари…

Въз основа на тези данни се формира заплащането на миньорите.

Янка нарамва бусолята, аз - триножката и тръгваме с Ферад към асансьора.

Ферад е завършил нашия техникум преди седем години.

Той е местен – с жена си и двете деца живее във Върба.

Балканджия, израснал и закален от несгодите на планината.

Беше на 25 и изглеждаше 35 годишен.

Ние 16-17 годишните хъшлаци изглеждаме случайно попаднали под земята…

Ферад предложи да започнем от най – ниската точка - хоризонт 400.

Ще имаме шанса за една смяна да обходим всички работни места.

Странно е усещането - това си е едно подземно селище за каторжници.

Тук денонощно, без прекъсване, преминава животът на стотици хора.

*

Замерваме от последното засичане, до нивото на последното взривяване.

Според Правилника за безопасност, 5 м. от забоя винаги остават неукрепени.

Невъзможно е крепежа да върви успоредно с взривните работи.

Миньорите по необходимост работят под неукрепения свод на забоя…

Днес трябва да усъвършенстваме работата с бусолята!

Янка ще „свети” с жалона, а аз ще се взирам в здрача да видя очите й!

*

С пристигането ни, миньорите прекратиха пробивните работи.

Отдръпнаха се, седнаха да починат и изпушат цигара.

По указания на Ферад разположих прибора на крайната точка от миналия месец.

Тръгнах с рулетката от забоя, където Янка държи жалона.

Заставам до бусулята, а Ферад отива до забоя да уточнява нещо…

Бях на около трийсетина метра от тях – това е изработката за месец.

Сиреч: с къртовски труд три смени пробиват един - два метър за денонощие…

Докато чаках Ферад, погледнах показанията на бусолята…

Внезапен грохот ме откъсна от окуляра...

Пред мен кълбо бял прах и шум от срутваща се скална маса…

Някъде там, в облака прах, под камъните останаха Янка и Ферад!…

Спуснахме да разчистваме обрушването…

Действахме интуитивно, чувахме стоновете на Ферад и това ни побъркваше…

За миг не помислихме, че можем да бъдем и ние затрупани.

Ожесточено разчиствах мястото, където предполагах, че е Янка…

Двамата миньори с железни лостове разместваха по големите скални късове.

Тук някъде е оточната шахта, беше застанала близо до нея…

Ровя с голи ръце камъните, а буца притиска гърлото ми…

Всичко, което ми се случи напоследък е някакъв зловещ кошмар!

Пред очите ми загиват хора, а аз все още съм жив…

Разрових я – беше паднала по гръб, а главата й върху желязна решетка!

По лицето й дребни кървави драскотини…

След минута, целия в кървища, двамата миньори изтеглят Ферад…

И двата му крака са потрошени - виеше от болки, но жив…

Миньорите нямат нужда от гробове - ад на 400 метра под земята!

Обезумял и безучастен стоях над Янка…

Нямаше следи от тежки нараняване, сякаш беше в безсъзнание.

Сетих се да проверя пулса й!...

……………………………………

- Мъртва е… Янка е мъртва…

Миньорите застинаха…

Ферад ревеше като дете от болки…

Целунах я през сълзи по челото!...

За първи и последен път!

*

Докато чакаме пред болницата в Мадан, през половин час тичаме до пощата!

Трябва да известим семейството й в Гоце Делчев.

Чудехме се, как да съобщим страшната вест на майка й…

Знаехме, че баща й е починал преди години…

Започнахме с: „Янка зле със здравето!”

След малко: „Лекарите казват заболяването сериозно!”

На третата телеграма изплюхме камъчето!…

Късно след обяд аутопсията привърши: смъртта е настъпила от удар в тила.

(Сякаш има някакво значение от какво е настъпила!)

На смрачаване управата на рудника разреши транспорт.

Който желаеше може да придружи Янка!

Тръгнахме всички…

*

Началото на март - студът в унисон с настроението ни…

Пътувахме със същия открит камион с който пристигнахме във Върба.

За една нощ прекосихме Родопа и Пирина през Юндола …

Ковчегът до нас и ние прави до него…

Имаше пейка, но не смеехме да седнем, за да не вкочанясаме…

През час шофьорът спираше, за да влезе някой от нас в кабината и се постопли.

Сутринта в 5 часа влязохме в града.

Нямаше кого да попитаме, къде се намира ул. Стамболийски № 8!

(И до днес си спомням този адрес).

Камионът се движи напосоки – по улиците нямаше жива душа…

Чудим се какво да правим - не можем да чукаме по вратите, хората спят…

По едно време долавяме виещ женски глас…

Споглеждаме се и удряме по кабината на шофьора.

Няма грешка – това е дома на Янка…

*

Погребението - след обяд.

Целият ден валя проливен дъжд - и природата плаче…

Следващата нощ пътуваме обратно, за Върба.

*

Пристигаме призори – не лягаме да спим.

Събираме си партакешите и хващаме първия автобус за Мадан.

Всички сме единодушни: Напускаме техникума по минно дело!

*

Така или иначе не разбрах, кой е авторът на онова любовно послание!

И вероятно, никога няма да разбера…

*