Любовта е с каишка
1 мин за четене
Не помня точно кога се запознахме. Помня само, че беше неделя, времето беше лошо и хората, които щъкаха по надолнището на уличката, ме гледаха странно. Дъжд, октомври и момиче в синя рокля на лалета, тананикащо "Purple rain". Сигурно съм изглеждала доста налудничаво.
На тепето нямаше никого. Това ме успокои. Не че исках да остана сама... просто имах нужда да погледам града на спокойствие заедно с моя добър приятел Альоша - стар навик от детството, когато мама ме водеше при него в неделните следобеди.
Хладно,студено дори,от косата ми - капеща вода, обувките - подгизнали, роклята - мокра и полепваща по тялото... Бавно, но сигурно дъждът намаляваше, а улиците на града блестяха като гланцирани. Лека-полека започнаха да светват билбордите, рекламните табели на заведенията. Ето че скоро дъждът спря напълно. Вече можех да си запаля и цигара. Всичко беше толкова красиво...
Бързи стъпки, шумна кашлица и кучешки лай. Обърнах се назад и погледите ни се срещнаха. Мъж около трийсетте, мрачно изражение, превързана лява ръка, а в нея - каишка на куче. Такъв ще те помня винаги.
Последва кратък разговор за кучешката вярност, два билета за "Невероятната съдба на Амели Пулен" и много любов.
Измина почти година оттогава. Неделният следобед пак ме намира тук, при Альоша, със същата синя рокля, със същите обувки, след същия проливен дъжд. Вече няколко пъти опитвам да запаля свещта, но вятърът все я гаси. Прости ми за сълзите. Трябва да тръгвам - кучето е гладно и протестира.
Сбогом
На тепето нямаше никого. Това ме успокои. Не че исках да остана сама... просто имах нужда да погледам града на спокойствие заедно с моя добър приятел Альоша - стар навик от детството, когато мама ме водеше при него в неделните следобеди.
Хладно,студено дори,от косата ми - капеща вода, обувките - подгизнали, роклята - мокра и полепваща по тялото... Бавно, но сигурно дъждът намаляваше, а улиците на града блестяха като гланцирани. Лека-полека започнаха да светват билбордите, рекламните табели на заведенията. Ето че скоро дъждът спря напълно. Вече можех да си запаля и цигара. Всичко беше толкова красиво...
Бързи стъпки, шумна кашлица и кучешки лай. Обърнах се назад и погледите ни се срещнаха. Мъж около трийсетте, мрачно изражение, превързана лява ръка, а в нея - каишка на куче. Такъв ще те помня винаги.
Последва кратък разговор за кучешката вярност, два билета за "Невероятната съдба на Амели Пулен" и много любов.
Измина почти година оттогава. Неделният следобед пак ме намира тук, при Альоша, със същата синя рокля, със същите обувки, след същия проливен дъжд. Вече няколко пъти опитвам да запаля свещта, но вятърът все я гаси. Прости ми за сълзите. Трябва да тръгвам - кучето е гладно и протестира.
Сбогом
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Теодора Николова Todos los derechos reservados
