Той лежеше до нея, тя бе толкова близо до него. Хвана я леко за ръката, погледна я с влюбените си очи и се усмихна. Това бе то, те са заедно, ще бъдат заедно завинаги. Отново се обърна и погледна към лампата на тавана, от ярката светлина го заболяваха очите и чувстваше умора, не тежка, но достатъчна да го прати в спомените му.

            Още от времето във факултета по медицина той бе лудо влюбен в нея. Тя бе неговият идеал, неговата надежда и за жалост, една недостижима мечта. По онова време тя не бе кой знае колко запозната със съществуването му. Но той знаеше всичко за нея. Често я беше следил, изучил целия ù график. Знаеше къде е тя по всяко време на деня, в един момент може би я бе познавал по-добре, отколкото самата тя познаваше себе си. А той често си вземаше “спомени” от нея. Кичур коса, дъвкана химикалка, забравения ù тефтер... да намери нещо такова, за него бе като да намери светия граал и ги боготвореше дори повече. Но това бе миналото, сега нещата се бяха променили.

            Той лежеше почти плътно до нея, обърна се, започна бавно и нежно да гали косите ù. Целуна я зад ухото и се спускаше надолу по врата, а  ръката му нежно галеше шията и  се придвижваше по повърхността на гърдите. Тя бе студена към него, не му говореше,  не му обръщаше внимание. Но той все още я обичаше, знаеше и че тя го обича. Затова я придърпа към себе си, възможно най-плътно, искаше тя да усети близостта му, да разбере, че му пука. Но тя си оставаше все така студена и безмълвна. Но докато той бе наясно с емоциите си към нея, знаеше, че няма проблем да се наслаждава на плодовете на своите отношения. Така и правеше, в този танц на мистерия и страст той усещаше, че любовта им е истинска, че тя наистина е за него. Те бяха създадени един за друг, те бяха едно! Но вече уморен, той падна настрани и отново се загледа в светлината, този път образите бяха къде по-ярки.

            Годините минаваха бързо, той знаеше, че рано или късно ще бъдат събрани заедно. Радваше се, че може да я вижда как отива на работа всяка сутрин. Тези кратки моменти осветляваха работата му във моргата, където работеше като  медицински консултант към местното РПУ. Пък и съдебната медицина си му беше страст. Но би заменил всичко това, всичко, което е имал и има, само за един момент с нея. Все едно съдбата го чу, онзи ден бе завинаги светъл в съзнанието му. Докато я наблюдаваше как отива на работа, забеляза, че към нея се засилва автомобил, със опасна скорост, а шофьорът бе в привидно нетрезво състояние, съдейки по криволиченето на автомобила. Спомни си как бързо изтича навън, бе готов да даде живота си за нея, само да я спаси, е, в крайна сметка...

Прекрасно е да съм с нея. Всеки момент, от сега до вечността. Винаги ще бъдем заедно. Но е време да се връщам към работа, после към къщи, а ти, любов моя... към хладилната камера, до следващия път. Вдигна се, прибра я бързо в тясната студена кутия и се завърна към обикновените си рутинни задължения в моргата.

Да, наистина щяха да са заедно завинаги, усмихна се той и продължи своята работа, по-щастлив от всякога.