Тишина… Внезапно настъпи тишина. Започнах да се оглеждам наоколо. Стаята, в която бях бе бяла и чиста като първия сняг. Къде се намирах?! Кристофър седеше пред мен с каменното си изражение, което придобиваше след всеки наш скандал. Рядко се случваше да спорим и да стигаме до караници, но все пак бяхме обикновена двойка, като всички останали и такива грозни преживявания бяха част от живота ни заедно. Но въпреки всичко все още не осъзнавах какво става. Защо всекидневната ни, в която до преди миг приказвахме беше бяла? Та, тя е с мек, красив цвят на праскова и когато слънцето се прокрадне през щорите чувствам, че се намирам в приказка. Сега единственото, което ме обгръщаше беше този бял, студен цвят.
– Трябва да я накараме да приеме лекарствата! – дочух женски глас зад мен. Обърнах се. Нямаше никого.
– Кристофър, какво става?! – прошепнах тихо към любимия си с надеждата да получа отговор. Но той само стоеше и ме гледаше втренчено. От този негов поглед студени тръпки се спуснаха по гърба ми.
– Липсваш ми… – каза той тихо и направи крачка към мен. – Толкова много… – втора крачка.
– Какви ги говориш, та нали сме заедно постоянно?! – разсмях се истерично аз, долавяйки нотка притеснение в гласа му.
– Толкова много ми липсваш… – продължаваше да шепне той и да се приближава до мен. Протегнах ръка и опрях длан на лицето му. Крайчеца на устата му се заигра и се изви в малка усмивка.
– Хей, хей… Нали съм тук. И ти си тук. Спокойно, нищо няма да стане, никой не ще ни раздели.
Кристофър надигна ръката си и я сложи на гърдите ми.
– Усещаш ли? – подсмихнах се аз.
– Да… Бие много бързо. Притеснена ли си?
– Не, просто те обичам. Толкова много, че при всеки твой допир сърцето ми започва да бие трескаво в гърдите.
– Радвам се, че след пет години все още те карам да се чувстваш по този начин. – прошепна той и засрамено прокара другата си ръка през разрошената си, медна коса.
– Обичам те, нали го знаеш?! – погледнах го аз.
– Да. И аз те обичам.
– Напоследък не си го казваме често… – промърморих изпод носа си.
– Така е… Много съжалявам, за което.
Кристофър се приближи към мен още повече. Телата ни сякаш се сляха, бяхме толкова близо. Сигурна бях, че усещаше настръхналата ми кожа изпод дрехите. Протегнах се, разперих широко ръце и обгърнах здравото му тяло в нежна прегръдка. Подпрях главата си на гърдите му и вдишах дълбоко аромата му. Ах, този сладък аромат на любов… колко много го обичам. Той ме притисна към себе си и ме обгърна с големите си ръце. В моменти като този се чувствах като малко дете. Губех се в обятията му и се чувствах тъй сигурна, както никога преди. Той бе единственият човек, който можеше да ме успокои без дори да каже дума.
Внезапно съзнанието ми отново започна да си играе с мен. Започнах да долавям различни шумове край нас – стъпки, разговори, отделни ясни думи. Онзи студен бял цвят отново се завърна край нас. Сърцето, което тъкмо бе се успокоило започна да блъска в гръдния ми кош.
– Хей, хей… – промълви бързо Кристофър. – Ана, слушай сега… Обичам те, разбра ли?? И винаги ще те обичам и ще те нося ето тук. – и той посочи сърцето си. Разбра ли?? – повтори.
– Да! Знам го! Но защо ми го казваш, какво става?! Крис… – шепнех тихо, без да отлепям очите си от неговите.
– Кажи ми… – той замлъкна. Задави се с нещо, опита се да се изкашля, но не успя.
– Какво?! Какво да ти кажа?
– Трябва да приеме лекарствата! Веднага! – разкрещя се отново този женски глас.
– Какво става, по дяволите!! – развиках се аз и започнах да блъскам леко по гърдите на Кристофър.
– Просто го кажи… – промълви той и сълза се стече по бузата му.
– Какво?! Обичам те?! Обичам те! И аз винаги ще те нося тук – в сърцето си! – отвърнах аз, а гласът ми започна да трепери.
– Благодаря… Благодаря ти за всичко, мила Ана. И знай, че съжалявам. Съжалявам, че те оставих… толкова внезапно.
– Не си ме оставил, та нали си тук, Крис?! – замлъкнах. Сълзите рукнаха от очите ми и потулиха тихия ми глас.
Внезапно нечии силни ръце ме сграбчиха, а миг по-късно усетих остра болка във врата си. Само за секунди образите пред очите ми започнаха да се замъгляват, единствен стоеше Кристофър… но нещо бе различно. Стоеше на около два метра далеч от мен, ризата му бе изцапана с кръв, ръцете му също. Какво значеше това?!
– Сега вече трябва да е добре… – рече отново онзи женски глас.
Зрението ми се замъгли напълно, дори образът на любимия ми изчезна. Примигнах няколко пъти с надеждата да виждам добре отново. И тогава силна болка прониза сърцето ми. Примигнах отново… Край мен стояха лекари с бели престилки, жена с руса коса и студени сини очи, държеше спринцовка, а родителите ми, заедно с родителите на Кристофър и приятелите ни ме гледаха с поглед пълен с тъга и отчаяние.
– Какво е това?! Къде съм?! – заплаках аз. – Крис, Крис къде си?!
Побягнах към единствената врата, която очите ми зърнаха, но лекарите тръгнаха след мен и ме спряха. Сграбчиха ме, тъй силно, кокалестите им пръсти се забиха в плътта ми.
– Крис!! – извиках аз и посочих в пространството. – Виждам те, Крис! Не ме оставяй, моля те. – изписках ужасено, а сълзите отново се опитаха да удавят гласа ми. Образът на любовта на живота ми, бавно започна да изчезва, изчезнаха пръските кръв от ризата и ръцете му, изчезна всеки един сантиметър от него. Последното, което успях да зърна и да запомня бяха красивите му очи. Тъй дълбоки и сини, като океана. Очи, лъхащи любов и сигурност. Очи, без които сякаш не можех да живея пълноценно. Чувствах как се губя в тях, докато накрая и те не изчезнаха безследно. Ръцете, които бях протегнала с надеждата да достигна Кристофър внезапно натежаха и ги сгромолясах безжизнено до тялото си. Строполих се на земята и зарових главата си в краката. Нежна ръка ме погали внимателно по шията. Погледнах нагоре и макар солените сълзи в очите ми разбрах, че това е майка ми.
– Скъпа… – промълви тя. – Не знаеш ли къде си?
– Не… – отвърнах и започнах да се полюшвам напред-назад.
– А знаеш ли коя съм аз?! – трепна тя.
– Разбира се, че знам, майко!
Майка ми въздъхна за миг, но отново се натъжи и продължи да говори:
– Скъпа, ти си в болница. Тук ще се погрижат за теб, тъй като си болна.
– Какво?! Кога?! И от какво съм болна?? Нищо ми няма, искам да си вървя и да видя Кристоф… – тя сложи ръка на устните ми и не ми позволи да довърша.
– Мила, имаш нужда от лечение. Всички сме съгласни.
– Дори и Крис?
– Не.
– Ха, видя ли! Тогава нямам нужда от никакво лечение.
– Скъпа, Кристофър го няма. Той вече не е сред нас.
– Моля?! – промълвих и усетих как съзнанието ми се опитваше да ми изясни всичко, но не успяваше. Сякаш нещо му пречеше…
– Той загина, мила… Преди седмица… в катастрофа. Знаеш това, нали?
– Не, не, не.. Той е тук, майко. До преди миг стоеше ето там – посочих с трепереща ръка. – Ето там, майко! Не е.. не е загинал. Не говори така.
– Ана, трябва да го осъзнаеш… Няма го. Той нямаше вина, просто… късмет, съдба… и аз не зная, детето ми.
– Не, не… – започнах да повтарям непрестанно. – Той ме обича и не би ме оставил!
Тогава осъзнах какво ми бе казал Крис преди малко “Благодаря ти за всичко, мила Ана. И знай, че съжалявам. Съжалявам, че те оставих… толкова внезапно”… В този миг усетих как сърцето ми се пръсна на милиони парченца в мен… Черна течност от скръб и мъка се разля от него и се разпространи из вените ми, из кръвта ми.
– Отнесете я в стаята. – рече строго някакъв възрастен лекар.
Дори не успях да кажа нещо повече, усетих силни ръце как ме взимат и понасят по коридора. Не видях нищо друго… Затворих очите си силно и се опитах да се върна към образа на Крис… и да остана с него завинаги там…
– Охх, колко е млада тази девойка. Едва на 23 години, а вече се поболя… Видя ли, приятелю, любовта те кара да полудееш и да изгубиш здравия си разум… – рече възрастния лекар на друг, разтривайки пръстта си, на който до скоро бе седяла брачна халка. Секунди по-късно той извика родителите на Ана и заедно тръгнаха по коридора към стаята ѝ.