19 abr 2008, 17:30
Люлякова нощ
1239
0
3
3 мин за четене
“Мамо, мамо, виж... станало е нещо с котето” викаше ти и носеше, бягайки осемте сантиметра телце. Котето беше изметнало глава и беше изпружило крачета. Не приличаше дори на коте. Не приличаше на коте още в деня, в който го взехме. Казаха ни “на един месец е, майката почина, няма други котенца”. И ние го хранихме с биберон, и го държахме увито на топло. Коте на 1 месец може да ходи поне. Това не ходеше. Имаше едни разтреперани крачета, опашката му беше увиснала и дори не можеше да пишка само, а трябваше да го галим по коремчето. Очичките му бяха полу-отворени. А казаха, че е на месец.
Взех котето и ти казах “Излез, сега ще го видя”. Ти се разкрещя. “Умряло е, умряло е, умряло е. Моето коте е умряло”. “Да” казах. И ти се строполи върху него, захлипа безпомощно Искаше да идем да лекар, искаше да извикам Бърза помощ. Нали има бърза помощ за животни. Как да ти кажа, че то за хора няма. Мамо, ти можеш всичко, съживи го. Защо моето коте. Защо моето? Защо Лъки? Къде ще го оставим сега? Нали ще спи до нас, Нали няма да го изхвърлиш навън, Навън е студено”... “Ще му изкопаем гробче” казах и събирах сълзите ти. Но там е студено, там е ужасно тъмно, той няма да вижда, няма да може да диша... Тогава разбрах, че за теб смъртта беше живот... ама накъде другаде. Казах ти, че дядо боже ще го вземе. Няма да го вземе, ще видиш, не го изхвърляй, не го оставяй навън, ще го разкъсат бездомните кучета.
На масата ми имаше труп на коте на около 2 седмици, в ръцете ми паднало едно отчаяно дете, което впрягаше цялото си тяло да разбере милионите защо. А в главата ми дойде хаосът. Можех да ти кажа истината, истината за хиляди неща и така направих. Беше 1 през нощта, когато излязохме, изкопах шибания около 20 см, гроб, котето лежеше с бялата панделка в кутийка от нещо си. Кутийките, в които слагаме хиляди неща. Увито в мини оделацето, което му бях направила, с бялата панделка и една мидичка и естествено биберонът с мляко, за да не е гладно. Направих вкъщи и малко кръстче от две дъсчици, скъсах жълтурчета и ги поставих. Ти вече не плачеше, само искаше всичко да е изрядно.
После минахме през денонощния, взехме си по една кока кола, седнахме на една пейка. Хората спяха, а най-лудата майка на света правеше ритуални погребения с 5 годишното си дете и пиеше кока кола на пейка. Говорехме много. Показах ти съзвездията, които знам и открих една звездичка, която светеше сама някъде. И ти казах “Ето там е сега Лъки”. Тогава ти ме попита “Мамо, обещай ми, че това няма да се случи с теб, обещай ми, обещай ми и ме дърпаше настоятелно за якето”. Можех ли да не ти обещая. “Мама винаги ще е с теб” каквото и да става. Обещавам ти”. А дори не си вярвах. После бавно се заприбирахме, полюляхме се на люлките до нас, накрадохме си много люляци. Когато цъфнат люляците, е времето, когато всичко около мен започва да се срутва. Мразя ги, като прокоба са и като магия. Получих обичайния си пристъп на повръщане при стрес едва в нас. Ти прилежно подреждаше дрешките си на малкото столче, Хремата ти беше станала много силна. Гласът ти, пресипнал от плача.
Каза ми “Разкажи ми онази приказка за пясъчната принцеса”. Аз дори не помнех каква приказка съм измислила. А и много ме болеше стомах. Пуснахме си Пипи. Винаги работи. Когато се гушна и преди да заспиш, ти скочи от леглото, излезе на балкона и викна “Лека нощ, Лъки”. “Мамо, дали видя, че се усмихвам”.
Естествено, че е видял. Естествено, едно животно може да чувства обич, топлина, привързаност и да надмине човека. Ние обичаме топло, себераздаващо се и напълно егоистично. Цялата вселена се върти около нашите чувства. А те са толкова нищожни пред смъртта. И ти го видя. Ние си искахме котето, то просто беше спряло... да бъде. Не е вярно, че не можем да спрем само времето. Ние не можем нищо да спрем. Времето може да го спре само тя. А тя е толкова несъобразителна.
Взех котето и ти казах “Излез, сега ще го видя”. Ти се разкрещя. “Умряло е, умряло е, умряло е. Моето коте е умряло”. “Да” казах. И ти се строполи върху него, захлипа безпомощно Искаше да идем да лекар, искаше да извикам Бърза помощ. Нали има бърза помощ за животни. Как да ти кажа, че то за хора няма. Мамо, ти можеш всичко, съживи го. Защо моето коте. Защо моето? Защо Лъки? Къде ще го оставим сега? Нали ще спи до нас, Нали няма да го изхвърлиш навън, Навън е студено”... “Ще му изкопаем гробче” казах и събирах сълзите ти. Но там е студено, там е ужасно тъмно, той няма да вижда, няма да може да диша... Тогава разбрах, че за теб смъртта беше живот... ама накъде другаде. Казах ти, че дядо боже ще го вземе. Няма да го вземе, ще видиш, не го изхвърляй, не го оставяй навън, ще го разкъсат бездомните кучета.
На масата ми имаше труп на коте на около 2 седмици, в ръцете ми паднало едно отчаяно дете, което впрягаше цялото си тяло да разбере милионите защо. А в главата ми дойде хаосът. Можех да ти кажа истината, истината за хиляди неща и така направих. Беше 1 през нощта, когато излязохме, изкопах шибания около 20 см, гроб, котето лежеше с бялата панделка в кутийка от нещо си. Кутийките, в които слагаме хиляди неща. Увито в мини оделацето, което му бях направила, с бялата панделка и една мидичка и естествено биберонът с мляко, за да не е гладно. Направих вкъщи и малко кръстче от две дъсчици, скъсах жълтурчета и ги поставих. Ти вече не плачеше, само искаше всичко да е изрядно.
После минахме през денонощния, взехме си по една кока кола, седнахме на една пейка. Хората спяха, а най-лудата майка на света правеше ритуални погребения с 5 годишното си дете и пиеше кока кола на пейка. Говорехме много. Показах ти съзвездията, които знам и открих една звездичка, която светеше сама някъде. И ти казах “Ето там е сега Лъки”. Тогава ти ме попита “Мамо, обещай ми, че това няма да се случи с теб, обещай ми, обещай ми и ме дърпаше настоятелно за якето”. Можех ли да не ти обещая. “Мама винаги ще е с теб” каквото и да става. Обещавам ти”. А дори не си вярвах. После бавно се заприбирахме, полюляхме се на люлките до нас, накрадохме си много люляци. Когато цъфнат люляците, е времето, когато всичко около мен започва да се срутва. Мразя ги, като прокоба са и като магия. Получих обичайния си пристъп на повръщане при стрес едва в нас. Ти прилежно подреждаше дрешките си на малкото столче, Хремата ти беше станала много силна. Гласът ти, пресипнал от плача.
Каза ми “Разкажи ми онази приказка за пясъчната принцеса”. Аз дори не помнех каква приказка съм измислила. А и много ме болеше стомах. Пуснахме си Пипи. Винаги работи. Когато се гушна и преди да заспиш, ти скочи от леглото, излезе на балкона и викна “Лека нощ, Лъки”. “Мамо, дали видя, че се усмихвам”.
Естествено, че е видял. Естествено, едно животно може да чувства обич, топлина, привързаност и да надмине човека. Ние обичаме топло, себераздаващо се и напълно егоистично. Цялата вселена се върти около нашите чувства. А те са толкова нищожни пред смъртта. И ти го видя. Ние си искахме котето, то просто беше спряло... да бъде. Не е вярно, че не можем да спрем само времето. Ние не можем нищо да спрем. Времето може да го спре само тя. А тя е толкова несъобразителна.
© Гергана Дечева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Много ми хареса-абе да си кажа истината разплака ме! Поздрави и продължавай да пишеш
-
Гери, този разказ е направо невероятен, задушиха ме сълзи, написала си го перфектно
-
Жестоко,но истинско!Разтърси ме.Поздрави!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
