Обикновен майски следобед, един от последните за годината. За първи път от доста време не бързам заникъде. Просто се разхождам безцелно из центъра на града. Времето сякаш е спряло и тихо вали. Обичам дъжда! Прибирам чадъра и оставям капките да ме галят ту нежно, ту игриво. Някои попиват в дрехите, други се стичат по челото и бузите ми. А трети ми правят прическа, като от филмите. Кичурите бавно и почти незабелязано се мокрят и вият на къдрици. Дъждът се засилва и това ме кара да се усмихвам. Вдигам глава нагоре и затварям очи. Въртя се. Усмихвам се, пея, тичам и скачам в локвите като дете. Танцувам. Не, госпожо, не съм луда, нито пияна. Опиянена съм! Щастлива. Свободна. Влюбена, ако щете. В живота. Хората ме подминават забързани и гледат учудено. Сърдити лица. И умислени. И много, много чадъри. Сиви. И аз – усмихната, танцуваща, мокра. Днес не просто минавам. Нито дори гледам. Днес виждам. Оставям на града да ми покаже. Там съм и ме няма. Наблюдавам, слушам и долавям миризмите по улицата.Чувам трамвая. И цигулка. И дъжда. Спирам пред цигуларя и му се усмихвам. А той ми подарява песен и говори за дъжда и хората. За тълпата. Продължавам. Бавно се запътвам към старата книжарница с английските книги, за да намеря някое съкровище. Мирише на пици; а тук - на парфюм. Подминавам красиво бяло хъски. И аз искам хъски. Искам и бонбон. Този, от витрината. Лелката ме гледа сърдито. Мисля си за слънцето, което грее някъде над облачното майско небе. И топли. Днес не бързам и никой не ме чака. Благословена съм.
26.05.14
© Александра Томова Todos los derechos reservados