Съзерцавам тихото на природата. От време на време вик прорязва спокойната летаргия на случващото се. Толкова е привикнала с естествените си нужди, че раждането на един човек не разклаща по никакъв начин естествения й ход към еволюцията. Ние, обаче, в желанието си да се обезсмъртим, тръбим в тишината за съществуването си. И изгаряме още преди да ни забележи някой. Като жарава, угасена след нестинари. За секунди остава натрапчив вкус някъде  в небцето. От пушека. И спомен за лудешки бяг в безбрежните устои на небитието...

Мънички ръчички посягат към гърдите ми. Още е гладен. Добре. Ще почакат. Може да отида и по-късно. Поглеждам през прозореца развиделяващото утро - предстои красив и усмихнат ден. Мъничките ми дечица още сънуват. Две главици се подават изпод шарения юрган, който мама ми уши от непотребни парченца плат. Толкова е весел, че с нетърпение очаквам да им омръзне, за да си го взема за мен. Тя вече е станала и нарежда нещо на баща ми. Откакто мъжът ми замина за Германия, те се грижат за мен.

Трябва да работя. Първоначално никой не искаше да ме вземе с малкия на работа. Добре, че ми е кротък. Вече ще стане месец, откакто работя в оранжериите и нямаме никакви проблеми.

Трябва да събудя Айлин. Поглеждам към леглото и забелязвам две хитри очички да се усмихват:

• - Време ли е?
• - Да, миличка, хайде!

Мама е приготвила торбичка с храна и ни чака на вратата. Мирише на вкусни гьозлеми. Целува ме по челото, погалва Айлин и ни изпраща до входа. Татко се провиква от двора да го изчакаме. Идва запъхтян с три ябълки и ги пуска в торбичката.

• - Дядо, ама ние сме две.
• - А, Айдън и той трябва да опита. Тези са първите, за най-работните!
• - Че той няма зъбки!
• - Няма, знам, затова мама ще хапне и заради него... - звук от клаксон прекъсва разговора ни и аз се мятам на камиона, заедно с двете си деца...

***

В колата е весело. Събрали сме се петнайсетина жени с още толкова деца. Аз съм с най-малкото, но всички ме разбират. Помагат ми. Айлин пък доброволно идва да гледа брат си. На мама помощницата! Нарежда другите деца в една редица и ги бави, разказва им приказки, пее им песни.

***

Лято е. Слънцето стеле животворните си лъчи над полето със слънчогледи. Винаги съм се удивлявала на непрекъснатия им стремеж към висините. Като мънички часовничета, които измерват всеки един метър от неизменния ход на запад...

Камионът навлиза в двора на ТКЗС-то. Шумната компания се изсипва на асфалта  и поема към оранжериите. Една част от нас се грижи за зеленчуците, а друга за цветята. Аз съм при розите. Никога не съм мечтала за по-хубава работа. Да участваш в целия процес от създаването на такава красота! Какво ти участие, природата сама си върши работата. Попивам прекрасния им аромат и нося в сърцето си всеки неповторим цвят...

***

Време е за обяд. Храня мъничкото си бебче и с наслада се взирам в красивите му черти. Прилича на баща си и на далечните прародители от рода ни. Кой ли вятър ни е довел в тази красива страна?! Баба казваше, че човекът остава там, където сърцето му намира покой. Моето сърце е тук, но сестра ми замина в Турция. Щастлива е там и аз се радвам за нея. Когато си дойде, попивам разказите й  и се опитвам да усетя живота й. По-различен е от моя, но в това няма нищо лошо. Липсва ми, но и това е нормално. Само да си дойде, толкова много имам да й разказвам за жените, с които работя...

***

Айлин се е сгушила до нас и чете книжка. Този месец като взема заплата, ще й купя нова. Тази вече е заприличала на парцал. Сигурно ги знае всичките наизуст, но продължава да ги чете. Такава си е моята Айлин. Напомня ми за мен. Аз не можах да уча, но тя ще успее...

***

Бебчо е заспал на гърдата ми. Лекичко го премествам върху мъничкото легло, което майсторът от поддръжката скова специално за него от непотребни дъски. Докато хапвам, си мисля за другото ми дете. Сигурно кръстосва чукарите с дядо си. Вечер е толкова изморен, че едва успява да ми разкаже за новите мушички и цветенца, които му е показал баща ми. Много е смел, понякога до безразсъдство. Миналата седмица беше хванал змия с голи ръце, за да я пусне в сайванта да гонела плъхове. Едвам го убедихме да я пусне. Оставихме я жива. Змиите отмъщават...

***

Приканват ни да се връщаме на работа. Малчуганите са изморени и са налягали върху „леглата" си - направихме ги от чували, пълни със слама. Айлин ще бди над тях до довечера. Целувам я по очите и се отправям към поредната порция красота. Докато пристъпвам между напъпилите цветове, си мисля за неповторимите мигове, които очакват, стаени под всеки момент, който животът е решил да ми подари...

06.03.08

Пловдив