6 мар. 2008 г., 23:38
4 мин за четене
Съзерцавам тихото на природата. От време на време вик прорязва спокойната летаргия на случващото се. Толкова е привикнала с естествените си нужди, че раждането на един човек не разклаща по никакъв начин естествения й ход към еволюцията. Ние, обаче, в желанието си да се обезсмъртим, тръбим в тишината за съществуването си. И изгаряме още преди да ни забележи някой. Като жарава, угасена след нестинари. За секунди остава натрапчив вкус някъде в небцето. От пушека. И спомен за лудешки бяг в безбрежните устои на небитието...
Мънички ръчички посягат към гърдите ми. Още е гладен. Добре. Ще почакат. Може да отида и по-късно. Поглеждам през прозореца развиделяващото утро - предстои красив и усмихнат ден. Мъничките ми дечица още сънуват. Две главици се подават изпод шарения юрган, който мама ми уши от непотребни парченца плат. Толкова е весел, че с нетърпение очаквам да им омръзне, за да си го взема за мен. Тя вече е станала и нарежда нещо на баща ми. Откакто мъжът ми замина за Германия, те се гр ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация