Майка

МАЙКА

*  *  *

                         Ах, син отгледах, мамо,                                              Затова е той самотник. Скита

                         син отхраних - Змей Горянин.                                           без любима и  другар.         

                         Все за другите да жали,                                                          Никой не надникна във очите му 

                         да се крие в камънак,                                                               за да види колко мъка има в тях. 

                         посред тръни и букак ,

                         да надвива бури ,                                                                          Ох, те, хората, не знаят

                         да се бие с хали.                                                                              колко е самотен моят син . . .

                                                                                                                                                Мразят, гонят го. Ругаят. . .

                          Тази нощ отново жива                                               

                          е луната. Като из ведро вали.                                            Син отгледах, мамо,

                          Змеят халите надвина.                                                          син отхраних - Змей Горянин,

                          Чуй  как гърми, трещи. . .                                                    за човеците се бие с бури        

                          А на мене, мале сърце ми се свива.                              и надвива хали.

                          И боли  

                                                                                                                                                 Но само с болката във майчино сърце

                                         не успя да се пребори.

*  *  *

           Зара се събуди в една канавка, съвсем на магистралата. Беше ù тежко и лошо и я полазваха студени тръпки, макар че бе прекрасна утрин и пееха птички току над главата и, в клоните на  дива череша, натежала от плод. И как няма да ù е тежко и лошо, когато така се беше  натряскала, че дори не бе разбрала как е попаднала тук (и къде е всъщност това тук) и какво се бе случило с нея. Опита се да стане, но главата ù така тежеше, че ù се зави свят и тийнейджърката  падна на земята. Беше изпила само две водки, но такова нещо никога не ù се бе случвало. Да не помни нищо. Само онова,  нощес, сън ли бе, или наистина. Ще да е било кошмар,  от пиенето. Бе взела да прекалява напоследък. И тя не знаеше какво ù става. Уж беше от мъка, че е толкова самотна. Пастрокът ù я задиряше, майка ù не се интересуваше вече от нея, няма гадже, нито приятелка. Няма с кого да сподели колко ù е тежко. Чувстваше се ненужна и забравена от целия свят, и като че ли и от самата себе си. Ето, черешата, дала е обилен плод, птичките пеят в клоните ù, а тя, Зара, не може да се зарадва дори на това хубаво и спокойно утро. Господи, така ù се вие свят. Някъде наблизо тече вода, жадна е, но как да стигне? Направи още един отчаян опит да стане, но пак се залюля. Устата ù лепнеха от жажда. Толкова бяха загрижени за нея родителите ù, че дори и месец да не се прибере, никой няма и да забележи, че я няма. „ Жадна съм, Боже... Малко водица.” Онзи кошмар обаче, той я безпокоеше и объркваше. Сънува ли, халюцинира ли, но тук в канавката я посети странно създание, демон ли, не знаеше. Приличаше на човек, такъв, странен човек със странни, студени, сякаш змийски очи, но с красиво лице, с крила на раменете, зашептя ù мили думи и тя му вярваше. Хем се плашеше от него, хем му вярваше. То  проникна в нея като светкавица, Зара изпита остра болка ниско в корема. После стана тъмно и тя заспа ли, или се успокои... „Жадна съм.”  Венецът...  Боже, венецът... Той ù остави венец от билки и цветя. Тя го бе държала в ръцете си през цялата нощ. Още го стискаше в прегръдката си. Разтрепери се от  ужас. Значи е истина.

       Недалеко залая куче, чуха се хлопки от овце.

                                                                          *  *  *

       Когато дойде на себе си, Зара усети меката топлина на дреха върху тялото си. Слънцето се бе издигнало високо и печеше адски, а на нея ù беше студено.

        - Ееее, най-после, момиче. Бива ли такова нещо? – рече бай Мехмед, старият овчар, който така мило се бе погрижил за нея -  Не бях виждал пияно момиче. Защо бе, дете си? Какво ти се е случило? Въобще помниш ли как си попаднала тук? Майка ти знае ли?

        Зара сбърчи чело в отговор, чувстваше се толкова слаба, че нямаше нито сили, нито желание да говори. „Майка ми... Бооже...”

                                                                    *  *  *

        Зара беше вече  дванайсетокласничка. Живееше все така самотно и трудно, но поне вече не пиеше. Беше си обещала, беше се заклела на гроба на баща си, че няма да близне, нито капка повече, че никога вече няма да стане за смях и подигравка.  Даже се изнесе на квартира и започна работа. Майка ù дори остана доволна от решението на дъщеря си. Всичко потръгна лека-полека. Имаше си вече и добър приятел, с когото споделяше болката си. Бай Мехмед винаги я изслушваше и я съветваше, когато може. Но онази зловеща случка от злополучната нощ продължаваше да не ù дава мира. От тогава все ù тежи на корема, сякаш е напълнена с камъни. А заспи ли, онова същество ù се явяваше като змия. Защо не я остави на мира? И без това ù е трудно. Защо този кошмар не си отиде вече? Ходи и на лекар. Гинекологът каза, че всичко е наред, че е здрава и няма от какво да се безпокои. Но, когато разбра, че е бременна, беше станало твърде късно. Изпадна в ужас. Господи, как се страхува от това дете. Сигурно е демон.  Дори молитвите на попа не помогнаха. Даже като я ръсеше, детето така жестоко я риташе, сякаш протестираше и не искаше. 

*  *  *

         Наложи се да  премине на самостоятелна подготовка, за да завърши. А Мехмед постепенно се превърна за нея в бащата, който толкова много ù липсваше. Особено след като се роди Павел.

       Като го роди, Зара се страхуваше да го погледне. Докторът и акушерката много ù се смяха. Всяка друга бърза да си види детето и е нетърпелива да го прегърне, а тая, тая я е страх.

        - Ама синът ти е толкова красив, госпожо  - рече смаяно докторът, изненадан от това, че Зара извърна главата си ужасено на другата страна  – Виж го де, виж го. Здрав и хубав. Какъв юнак ще стане. Мадамите ще се редят на опашка за него, а ти не щеш да го погледнеш даже. Какво ти е виновно  детето, ако си сбъркала?

      Чак тогава, окуражена, тя извърна очи към детето си. Какъв ангел!

       От този миг се превърна  в майка-орлица за своя обичан син.

       Нарече го Павел, на баща си, за да стане добър човек, като него.

*  *  *

        Животът си течеше долу-горе спокойно и на пръв поглед Павел бе съвсем нормално дете.  Само понякога, когато природата се разбушуваше, ставаше сериозен, направо суров, а очите му едни студени, чак ледени... Като на онова същество, от което бе заченала. Това я хвърляше в тих ужас. А учителките, напук на страховете на майката, захваляха на момчето, възхищаваха му се. И момичетата му се лепяха, както бе казал докторът, който я изроди. Но той не обръщаше внимание на нито една съученичка.

        - Трябва да е родена на същата дата като мен. – казваше на озадачената си майка – Иначе няма да се получи, мамо.

         -  Как така?

         -  Ами така. Иначе коя ще иска да живее в пещера?

         -  Че защо ù е да живее в пещера?  Нали си имаме дом?

         -  Мамо, знаеш ли, много те обичам.-  Всеки път така ù отговаряше момчето и я прегръщаше силно – Само попа да не си пуснала пак у дома. Него го мразя. И босилека му със здравец.

          -  Ама...

          -  Да не си го пуснала, чу ли? Пуснеш ли го, ще си ида горе, в пещерата.

         Зара разперваше изненадано ръце след него. 

          -  И не си мисли, че няма да разбера, ако го пуснеш оня...

*  *  *

         Една вечер се случи нещо странно.  Павел някак тъжен и напрегнат се затвори в стаята си без да каже и дума. Очите му блестяха страшно, също като на баща му (така, за свое успокоение, наричаше тя съществото, от което зачена.), студено, сякаш като на ранена змия, която се кани да напада жертвата си.  Това бе твърде необичайно за него, защото по принцип той бе весело и любвеобилно дете. Духаше, а прогнозите бяха за градушки на места... Усещайки предстоящата си трансформация, Павел помоли майка си за усамотение. Знаеше, че тя няма да разбере и много ще се уплаши. Но тя видя, когато тайничко отвори вратата, за да го нагледа, понеже много се безпокоеше. Колкото по-напредваше бурята, толкова той се видоизменяше пред очите ù, странни крила разкъсаха ризата му  изпод мишците, появи му се змийска опашка, а от очите му сякаш свистяха светкавици... Не, не може да бъде, това не беше синът ù, беше онова ужасно същество... Припадна.

        Когато се свести, бурята бе преминала, до нея бе приклекнал Павел и мълчаливо държеше ръката ù. 

        - Какво се случи?  

*  *  *

        От тази нощ насетне  Павел се промени, затвори се в себе си и взе да страни от хората. Питаше го Зара, но той винаги отговаряше, че може би ù е паднало кръвното и е халюцинирала преди припадъка. Но тя знаеше, че не е така, знаеше. Първо тръгна по гледачки, но така си и остана без отговор. Всяка изпадаше в ужас и говореше, че това е зла сила и че не бива да се меси... А знаеше майката, че сподели ли с някого, най-малкото ще ù се присмеят, че е луда. Бе останала сама с мъката си, със страховете си. Нямаше го вече бай Мехмед. Той бе много мъдър човек и сигурно щеше да я посъветва...   А ако отиде на лекар или в университета,  или в библиотеката дори, как ще  им обясни какво точно ù трябва, след като и тя не знае. В крайна сметка, ако се порови в Интернет, може пък да намери отговор. И никой няма да я разбере, никой няма да ù иска обяснение за нищо, никой няма да разбере за нейната огромна болка, огромен страх  и най-важно щеше да предпази себе си и сина си от хорски присмех и поругаване. Особено пък в нейното положение. С много лишения и усилия тя успя да завърши университет и да стане учителка. А още повече, че Павел се учеше в езиковата гимназия, където работеше тя. Поведението му обаче се бе отразило не само на успеха, той бе започнал често да отсъства и от училище. Зара Павлова много се безпокоеше и за неговата, и за своята репутация. Говореше на сина си, убеждаваше го, той обещаваше, но без полза. Губеше се с дни. Негови съученици твърдяха, че са го виждали да тича нагоре към извора, където е пещерният комплекс.

*  *  *

          Зара постепенно губеше уважението на колегите си. Често се караше с тях, когато упрекваха сина ù. Павел, напук на всичко, се държеше така, сякаш всичко това не го засяга. И макар почти всичките му приятели да се бяха отдръпнали, това  въобще не го притесняваше, напротив, продължаваше да им помага, да е всеотдаен към тях. А отговорът за Зара не идеше. Животът ù постепенно се превръщаше в ад. Особено когато една вечер дойдоха у тях родителите на Мимето да се оплачат от момчето, че ù влияе зле, че откакто ходи с него, е взела и тя да бяга от училище, успехът ù е спаднал, бе занемарила уроците по пиано, не обръщала внимание и на външния си вид, престанала да се храни, отслабнала и прочее, и прочее... С нея той дружеше от няколко месеца. Жената обеща да говори със сина си.

*  *  *

            - Остави ме на мира, тате. Аз го обичам и каквото и да направите, ще тръгна с него, щом ме повика. Да ме заключите дори, от терасата ще скоча, но пак с него ще ида, накъдето и да ме поведе. Няма да ме спреш.

             Мария гледаше с безразличие към родителите си, които за кой ли път, отново ù се караха и отчаяно се опитваха да я вразумят.

             -  Стига, разглезено момиченце такова. Или ще ме слушаш, или... -  Съвсем неволно в гнева  и тревогата си Радослав бе ударил дъщеря си. Ръката му замръзна във въздуха.

             -  Радо... Какво направи, Радо...

             -  Това никога няма да ти го простя, тате -  изсъска презрително Мария – Никога. Кълна се.

            От този ден Мери изчезна. Родителите ù изпаднаха в паника. В началото вдигаха скандали  на Зара, подадоха дори жалба в съда и тя трябваше да се яви вместо сина си да отговаря. И макар че тя яростно защитаваше сина си, също не знаеше къде е той.

             А децата бяха само петнайсетгодишни.

*  *  *

              Павел и Мери седяха под сянката на една плачеща върба близо до водопада, който скриваше техния дом. Дори не подозираха  какви страсти се вихрят долу в градчето заради тях. 

             -  Миме, искам да споделя с теб, но обещай ми, че няма да си тръгнеш. Знаеш, че мога да те спра ако поискам, но няма да го направя, ако решиш друго. Само, моля те, не си тръгвай, имам нужда от теб, за да живея. Животът ми ще загуби смисъл без тебе.

              -  Много си сериозен и тъжен днес Павел. Какво има? Знаеш, че те обичам и че няма да си тръгна...

              - Сега ще ти покажа кой съм всъщност. Помниш ли какво учихме в часовете по български фолклор?

              - Оооо, забравила съм.      

              - Аз съм Змей, Миме, такъв си бях и преди да придобия човешки облик в утробата на Зара, майка ми.

               Мери скочи като ужилена.

               -  Каквооо? Какви ги плещиш? От малки играем заедно.

               -  Да, ама, когато те срещнах, аз търсех момиче, родено с мен в един и същ ден и час. Ти не знаеш, но още като беше бебе, аз се превръщах в змия и тихо пропълзявах до количката, в която спеше, докато майка ти седеше на приказка с други жени в парка. Трябваше да си родена с мен в един ден и час, за да ме разбираш и познаваш, да живееш с мен в планината, където е истинският ми дом и докато аз пазя природата от набезите на халите, бурите и градушките, ти да ме чакаш у дома, стъкнала огън за мене, когато се върна морен след всяка битка, за да се стопля. Защо мълчиш?

                -  Като дете си – засмя се Мария – Още ли не си престанал да четеш народни приказки за змейове и хали? Направо са ти завъртяли главата.

                - Не, Мери, това съвсем  не е игра. Аз наистина съм Змей. Погледни ме.

               Мери отскочи изплашена назад, когато се извърна към него. Миг след това тичаше надолу през трънаците, те деряха нозете ù, течеше кръв.

*  *  *

               Чак сега Мери си даде сметка за странните сънища, в които ù се явяваше Павел. Чак сега разбра, защо се преобразяваше странно в тях, до неузнаваемост. Мина много време, но тя не преставаше да мисли за него, да го сънува. А може би това никога да не са били сънища?...

Започна да линее по него, ден след ден.  Но не намираше в себе си смелост да отиде у Зара, да поговори  нея. Защо и за какво? Тя сигурно още от самото начало е знаела. А може би не е ?  И преди, и сега тя забелязваше госпожа Павлова да остава в компютърната зала в училище. Може би още търси отговор за сина си? Друго обяснение няма. А и трябва най-после да се извини за поведението на родителите си, за целия тормоз, на който я бяха подлагали през цялото време.

                                                                             *  *  *

              Зара плачеше от умора, от притеснение, от скръб, от безпомощност... Как не може да намери отговор? Защо отговорът се крие от нея, какво ù убягва. Бе споделила и с отеца, но и той отговор нямаше. Бе дошъл у дома и ù бе направил освещаване. Колко много се моли тя на Богородица. Дойде краят на поредната учебна година, а от сина ù помен няма. Поне да се беше обадил. Изведнъж в съзнанието ù изплува спомен: „Само попа да не си пуснала пак у дома. Него го мразя. И босилека му със здравец.”, „Трябва да е родена на същата дата като мен*. Иначе няма да се получи, мамо.” , спомни си и съществото, от което го зачена, и онази странна вечер, когато се преобрази синът ù за пръв път... Извади кашон с негови стари вещи и учебници, взе да разглежда какво е рисувал в тетрадките си, когато се е чувствал отегчен в някой учебен час. Ужаси се, когато забеляза сред тези рисунки образа на „баща му”, разтрепера се и изтърва книгата, която държеше... Тя падна и се разтвори на една отбелязана с хартийка  страничка. Майката коленичи, взе  я отново, изправи се и  зачете. Затрепери още по-силно, зави ù се свят.

*  *  *

            Мери звънеше, но никой не отваряше. Съседката на Зара, леля Данче, се показа на вратата и загледа с любопитство и презрениие.      

              Като в просъница Зара дочу звъненето.. Главата ù тежеше, опита се да се надигне, но не успя. Заплака от безсилие.

-          Лельо Заре, знам, че си вътре. Моля те, отвори ми! Аз съм, Мери. Моля те, важно е.

          Тя отново се опита да се надигне. Придържайки се о стената, бавно-бавно се придвижи. Скоро ключът прищрака и вратата се отвори.

          -   Лельо Заре! – двете жени  се прегърнаха без дори да имат сили за сълзи. 

           -  Върни се при него, Мери, не го оставяй сам. Виж, откакто си го напуснала, капка дъжд не е паднала колко месеца вече. Колко време вече, слънцето ще ни подпали. Хората кълнат злата сила, която не пуска капка дъжд. А сега знам, че кълнат сина ми и ме боли, много ме боли! Аз не можах, но ти бъди с него. Аз съм виновна, че не може да се върне, викнах попа да наръси. А и детенце чакаш. Не бива така. Не го предавай и ти.

            -  Не мога. Няма да родя това дете! Страх ме е.

*  *  *

             Ходи Зара при сина си. Намери го на мястото, за  което ù каза Мери. Не му каза, че жена му  е бременна, че иска да се освободи от детето. Но той знаеше. Попита.

             - Аз не мога дори да те нагледам, майко. Ти ме прогони завинаги. А и това никога не е бил моят дом . Тя ще роди детето ми, ще видиш. То ще е твоята утеха. За мене забрави.

              - Но как?...  Аз те родих и отгледах. Сине! Много те обичам,  въпреки че съм се страхувала от тебе...  – Посегна да го прегърне.

             - Аз никога не съм бил твой син. Аз винаги живях с притеснението от ужаса, който изпита от мене, когато ме зачена.

              - Прости ми, сине! Аз не знаех! И ти не сподели.

               - Не можех, майко, не можех. Но ми стига твоята прегръдка, за да имам мир в себе си и отново да ви закрилям от природните стихии, от халите и другите змейове.

               -  Прегърни ме, майко, още веднъж само, и си върви. Върви си и не се обръщай, не идвай вече! Не е тука за тебе! Винаги ще те обичам.  И ти прощавам. Само не идвай вече.

*  *  *

              - Не се обръщай, майко -  шепнеше на себе си той и плачеше – Не се обръщай, за да не видиш сълзите ми. Кой е виждал Змей да плаче. Върви си и не идвай вече, защото не знаеш как ме боли от раздялата. Майко.  Майко!

*  *  *

              Зара тичаше надолу из тръните и букака, тичаше, без да се обръща, сълзите обливаха лицето ù. Как така, без да иска, прогони своя син, своя единствен син, на когото отдаде живота си. Ами сега? Какво ще прави сега? Как ще продължи нататък?... Заваля. Дъждът се заусилва... Небето се бе свъсило и натежало, сякаш в миг ще падне. Тя не просто разбираше, вече знаеше, че той плаче през очите на небето...

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Според някои вярвания, за да залюби някоя мома змеят, тя трябва да е родена в един и същ ден с него.