- Цонке, чедо, не мъчете детето! Малко е още. Дайте ми го - както изгледах Надето, така ще отгледам и Ани. Пък след две-три години я дайте в детската градина. Ще е хубаво преди училище да свикне с повече деца. Говори с Петър и ми я доведете!

          - Добре, майко Милена, но...

          - Какво "но", Цонке! Будите я рано. Сега е август, а идва есен, после зима - дъжд, вятър, виелици. Нали виждаш, че и Надето е повече при мене. Така двете сестрички ще са по-дълго заедно. И за двете ще е по-добре. Ще чакам!

          - Добре, майко. Ще говоря с Петър.

          Цял ден мислите на Цонка се въртяха около думите на свекърва ѝ. Вярно е, тя отгледа Надето, а и сега внучката пак беше по-често при баба си. Пък майка Милена беше отгледала кажи-речи и нея. Къщите им бяха съседски. Една ограда ги делеше. Собствената ѝ майка не се задържаше много-много вкъщи. Ако не беше на работа, все някъде ходеше с приятелки. Баща ѝ отдавна беше вдигнал ръце и ако искаше да знае къде е Цонка, я търсеше през оградата при майка Милена. С Кольо бяха почти връстници - с една година беше по-голям от нея и от малки бяха все заедно. Той казваше "майко" и Цонка почна да се обръща към нея с "майко", но за да я различи своята майка, ѝ казваше "майко Милена". Нейната майка беше луда глава - все викаше все се караше, все нареждаше... А майка Милена беше дребна, нежна, някак "беличка", може би защото беше и руса. Говореше кротко, мило. Къщата ѝ беше малка, но чиста и уютна, и на Цонка ѝ беше добре там. И като деца, и като ученици Кольо и Цонка бяха все заедно и беше естествено, че се ожениха. Понякога обаче съдбата е несправедлива. Когато Надето нямаше още две години, Кольо почина. Спукан апендикс, събота и неделя, дежурства, смяна на лекари и сестри. Изтърваха го.

          Майка Милена имаше още две деца. Вторият ѝ син се ожени на другия край на града. Жена му наследи голяма къща, имаха две деца, работа, грижи. Обаждаха ѝ се, идваха, но тя все им казваше да не се тревожат за нея, да си гледат дома и децата. Зет ѝ замина на работа в чужбина и дъщеря ѝ отиде с децата при него. Идваха си един-два пъти годишно.

          Мъжът ѝ пиеше,  но нямаше лошо пиянство. Прибираше се вечер късно весел, закачаше се, дразнеше децата, а тя ги отпращаше в тяхната стая. На него слагаше вечеря, после той заспиваше, а на сутринта отново на работа и в кръчмата, докато не го бутна кола. Така че след смъртта на Кольо двете жени и детето най-често бяха сами. Десет години.

          Когато срещна Петър и след време той ѝ предложи да се оженят, тя му каза, че най-напред трябва да говори с майка Милена. Петър не се изненада, нито се разсърди, защото знаеше за ролята на тази жена в живота на Цонка и Надето. Дълго мисли тогава Цонка как да каже на майка Милена. Няколко пъти отлага разговора, но накрая се реши. Седна на масата срещу свекърва си и с притеснение започна:

          - Майко, искам да те питам нещо.

          - Кажи, Цонке!

          - Срещнах един човек и той ми предложи да се оженим. Но аз ще го направя само ако ти се съгласиш. Прости ми, майко!

          - За какво, Цонке? Ти си още много млада. Не трябва да останеш сама. Веднъж, още не бях се омъжила, моята майка ми каза: "Да знаеш, дъще, когато е само едно, дървото не гори". Спомням си, че отвори вратичката на печката и единственото дърво останало в нея тлееше, а когато прибави и второ, огънят се разгоря. Доведи го, Цонке, запознай ни!

          Когато Ани навърши две години, я записаха в близката детска градина, където имаше яслена група, а Цонка се върна на работа. Сутрин на детето не му се ставаше рано, плачеше и майка Милена често го чуваше, но как да я остави при нея, та тя не ѝ е внучка, нищо, че е сестричка на Надето. 

          На другия ден майка Милена пак ѝ каза да говори с Петър и да ѝ доведат детето. В петък вече беше съвсем категорична:

          - Слушай, Цонке, утре е събота. На обяд ми доведете Ани. Ще обядваме, после ще си прочетем приказка и ще спим след обяд заедно. Да видим как ще приеме по-дълъг престой вкъщи. В неделя ви чакам всички на обяд, а вечерта ще я оставите да преспи при мен, ако не се възпротиви.

          Нямаше проблеми. Ани беше при баба си - бабата и на Надето. И беше доволна и щастлива.

          След три години майка Милена я водеше в детската градина и много често пак тя я прибираше оттам. Цонка и Петър им носеха продукти или готова храна.

          Надето завърши образованието си, омъжи се. И както и тя, така и Ани сега продължи да бъде по-често при баба си.

          Годините минаваха. Надето вече гледаше свое дете. Ани записа да следва икономика. А майка Милена, отдавна вече баба Милена, а сега и прабаба, остаряваше. Важното е, че не беше сама. Все още си шеташе вкъщи и още посрещаше децата си.

          Когато мина осемдесеетте, вече или Цонка, или Петър всеки ден се отбиваха да я видят как е, да я питат от какво има нужда, да ѝ помогнат с нещо. Благодарна, един ден тя каза на Цонка:

          - Цонке, чедо, добър е Петър, много добър. Благодарля и на теб, и на него, и на  двама ви, че не ме оставяте сама. Да сте живи и здрави да помагате  на  децата си и да отгледате внуците си до големи.!