Онова лято беше тягостно... Беше се провлачило, тежко и омотано в неразбории. Всъщност дори не си спомням какво беше времето тогава... Бях затрупана с работа, която не можах да откажа, отделно бях се натоварила сама с още, не ми спореше, дните ми бяха затлачени от притеснения и умора, упреквах се за неблагоразумието си, гневях се на ваканционното лекомислие на околните, безгрижно отдадени на лятна леност. У дома тегнеше напрежение и от всеки ъгъл ме дебнеха битови неуредици... А когато всичко някак си приключи, вече пред прага на есента, бях толкова изтерзана, че само това ми дойде на ум:
– Хайде да се махнем оттук за известно време.
– Къде искаш да отидем? – попита ме Джери.
– Чакай да помисля... Какво ще кажеш за Свищов? Никога не съм ходила там, а това е родният град на дядо ми.
– Добре, стягаме багажа, палим колата и потегляме!
Пътят ни минаваше през село Копривец, а в края на селото една табела сочеше, че съвсем наблизо има манастир.
– Искаш ли да се отбием? – попитах.
– Защо не, ...