Онова лято беше тягостно... Беше се провлачило, тежко и омотано в неразбории. Всъщност дори не си спомням какво беше времето тогава... Бях затрупана с работа, която не можах да откажа, отделно бях се натоварила сама с още, не ми спореше, дните ми бяха затлачени от притеснения и умора, упреквах се за неблагоразумието си, гневях се на ваканционното лекомислие на околните, безгрижно отдадени на лятна леност. У дома тегнеше напрежение и от всеки ъгъл ме дебнеха битови неуредици... А когато всичко някак си приключи, вече пред прага на есента, бях толкова изтерзана, че само това ми дойде на ум:
– Хайде да се махнем оттук за известно време.
– Къде искаш да отидем? – попита ме Джери.
– Чакай да помисля... Какво ще кажеш за Свищов? Никога не съм ходила там, а това е родният град на дядо ми.
– Добре, стягаме багажа, палим колата и потегляме!
Пътят ни минаваше през село Копривец, а в края на селото една табела сочеше, че съвсем наблизо има манастир.
– Искаш ли да се отбием? – попитах.
– Защо не, нали нямаме бърза работа.
Масивната порта беше заключена. Надзърнах през ключалката. Широк двор, ниски белосани постройки. Насред двора дребничка старица, приведена над голям леген, се опитваше да изцеди едно натежало от вода одеяло.
– Извинете, може ли да влезем? – провикнах се аз през ключалката.
– Може, може, ей сегичка – разбърза се старицата, след малко ключът щракна в бравата и ние се озовахме в манастирския двор.
Тя се запъти към легена, затътри го по каменните плочи, очевидно искаше да го затули някъде. Не я оставихме, хванахме одеялото от двете страни, изцедихме го здраво, след това и една черга. Старата жена се суетеше покрай нас:
– Ама оставете, вие сте гости, аз после... Всеки ден пера, гледам болна сестра, парализирана...
Беше облечена в овехтели дрехи с неопределен цвят. Тя така и не се изправи, ходеше прегърбена, превита надве. Простряхме одеялото и чергата, телта беше висока, не разбрахме как я стига сама.
– А вчера паднах ей там, до кладенеца. Зави ми се свят, подхлъзнах се и... Малко се ударих, ама ще ми мине.
Усмихна се някак виновно, по детски, и показа ръката си. По набръчканата, суха кожа около лакътя ѝ личаха няколко пресни рани и множество драскотини.
Дожаля ми за старицата.
– Защо не ти помага някой?
– А, справям се сама: пера, готвя, чистя... Наскоро навърших осемдесет и две, но Господ ми дава сили.
Влязохме в църквата. Беше тихо и много чисто. Запалихме свещици, помолихме се, а жената ни чакаше, приседнала на дългата пейка покрай стената срещу олтара. Седнахме до нея, тя протегна към нас чинийка с бонбони, поразпита ни откъде сме, какви сме, имаме ли деца.
– И аз имам деца – каза тя, – но моите живеят в Русе...
И започна да разказва. Върна се назад в годините, когато няколко жени от Русе се събирали в една църква, говорели си за вярата в Бога и се опитвали да помагат на хората. Имало предупредителни разговори със строги партийни функционери, имало заплахи, но жените не се отказвали. След това една от тях, Йордана Чолакова, сънувала Господ и той ѝ казал, че в село Копривец, там, където е бащината ѝ къща, някога се издигал манастирът „Света Петка”. „На същото място – казал Господ – манастирът трябва отново да бъде построен и осветен. За три години.”
И се заловили за работа. Строили го тайно от властите, били само жени, никоя от тях никога преди не била работила нещо подобно, никоя от тях не знаела как се строи. Стоварвали тухли, цимент и греди, зидали, измазвали... „Господ беше с нас, той ни водеше” – каза старицата. За три години наистина построили манастира. Осветили го на 14 октомври 1989 г. – в деня, когато народът ни почита света Петка Българска. И останали в него като монахини. „Приех името Варвара – продължи тя. – Имало е в стария манастир монахиня с това име, живяла е отдавна, преди повече от шестстотин години. Нашествениците опожарили манастира и тя загинала сред пламъците...”
В първите години след освещаването тук било много оживено, стотици хора се стичали в неделните дни и по празници, а на храмовия празник – 14 октомври – се събирали хиляди. Така, година след година, монахините остарявали и поемали пътя си към отвъдното. Една след друга.
Замълча...
– Значи тук си съвсем сама? – попитах.
– А, не съм сама, нали се грижа за болната. И свещеникът идва всеки ден. Той е млад, но е много добър свещеник... Ходих си наскоро в Русе. Дъщеря ми вика: „Мамо, стига си се трепала, прибери се вече, гледай си старините.” Ама как така? Да оставя всичко тук и да си замина? Не мога! Аз съм игуменка. Гробът ми трябва да е тук.
Каза го убедено и спокойно.
Бях смутена. Отначало, когато я видях приведена над легена, помислих, че е работничка към манастира, която прислужва – може би защото тук се грижат за парализираната ѝ сестра. След това разбрах, че е монахиня, че болната не ѝ е родна сестра, а предпоследната, която сега гасне в една от манастирските стаи. Оказа се, че тази стопена от годините и изгърбена от труд жена е майка Варвара, игуменката на Копривецкия манастир „Света преподобна Петка Българска”.
Слънцето залязваше, когато излязохме от манастира. Майка Варвара ни изпрати до манастирската порта. А на раздяла каза:
– Нали ще си спомняте за мене?
Сбогувахме се и си тръгнахме. Преди да стигнем до колата, се обърнахме назад. Тя все още стоеше там, насред голямата порта, мъничка, приведена към земята, но с вдигната глава. Гледаше към нас, а на лицето ѝ грееше най-топлата усмивка на света.
Понякога си мисля за майка Варвара и за последните ѝ думи. Не ми се вярва да ги изрича пред всеки посетител на манастира. Може би през краткия ни престой там душите ни се бяха докоснали... А може би искаше да ни каже нещо съвсем друго: когато затънем в дребнавите си делнични грижи, да си спомняме, че има и такъв живот – тежък, самотен, но живян с достойнство и благост.
*
Всичко това се случи през септември 2007 година. Написах този текст след няколко месеца, защото не исках споменът ми за майка Варвара да избледнее. А снощи сънувах нещо... Няма да разказвам съня си, но той отново ме върна към онези дни... Разрових се в интернет и разбрах, че майка Варвара е починала на 14 октомври 2009 г., на Петковден, празника в чест на Света Петка!
Утре се навършват 10 години от нейната кончина и 30 години от онази паметна дата, когато след освещаването на Копривецкия манастир „Света преподобна Петка Българска” за първа монахиня е постригана Добра Рахнева, приела името Варвара и избрана за игуменка на единствения български манастир, построен по времето на тоталитаризма.
13.10.2019 г.
© Jereena Всички права запазени