26 sept 2011, 20:20

Майки 5 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
1270 0 6
10 мин за четене

                     8. Априлски бури

 

Култовете бяха развенчани. Старите кадри – пенсионирани или изпратени на друга работа, по възможност по-далече от изпълнителната власт. Партията се обновяваше и подмладяваше. Издигаха се млади кариеристи, корумпирани блюдолизци и хора без качества, но верни на новия Първи. Партийният асансьор ги издигаше и тъкмо си мислеха, че са готови да заемат най-високия стол, асансьорът  се сгромолясваше и те се оказваха нужни някъде в  далечна чужбина. Тлъстата хапка запушваше устите, а тези, които не я харесваха, се разболяваха тежко и умираха при операция от апандисит или злокачествени сливици. Естествено ги погребваха с почести за старите им заслуги към Партията. Даже им присъждаха високи ордени посмъртно.

В МВР рокадите бяха още по-драстични, тъй като тук имаше оръжие и секретни документи. На власт дойдоха “чавдарци”, техни близки роднини и  верни приятели.

Заслужили ветерани бяха изхвърлени от държавната трапеза, а по-опасните даже хвърлени в затвора, какъвто беше случаят с легендарния партизански командир Славчо Трънски.

При тази обстановка генерал Денчо Хетемов си подаде оставката и замина за родния си край.  Раздялата с Богдана беше трудна и мъчителна, повече от десет години бяха работили рамо до рамо, той беше като баща за нея, а семейството му беше станало и нейно.

Поради характера на работата, Богдана си запази мястото на ръководител на Правния отдел, но назначиха заместник, който явно следеше нейната работа и донасяше където трябва. Както се полага, тя вече беше полковник, но младият капитан Кюлюмов си позволяваше да не изпълнява нарежданията ù и на своя глава да върши безпринципни действия, които уронваха престижа на МВР. Тя неколкократно докладваше на ресорния заместник Министър, но той винаги го отдаваше на младостта му и я успокояваше, че “момчето е младо, ще се научи”.

А момчето все по-нагло заобикаляше нейните указания, сам подписваше  важни документи и поставяше началничката си пред свършен факт. Боряна разбра бързо посланието, искаха да се освободят от нейното присъствие, но по неизвестни причини нямаха кураж да я махнат.

Един ден тя се натъкна на строго секретни документи, подписани от заместника ù, с които се регламентираха новосъздадени “трудово-възпитателни” лагери, за които тя не беше даже чувала. Когато го извика в кабинета си, за да му иска обяснение, той се засмя ехидно, нарече я “стара  чанта” и излезе от кабинета, без даже да поиска разрешение. Богдана беше възмутена от поведението му и веднага написа докладна записка, за да поиска наказанието му. Занесе я на секретарката на  зам. Министъра и зачака да бъде приета. След около час заседанието свърши, началниците на отдели един по един се изнизаха покрай нея, без даже да я поздравят. Последен излезе от кабинета капитан Кюлюмов, ухилен до уши, погледна я пренебрежително и с реверанс я покани да влезе. Въпреки спокойната си натура,  Богдана имаше желание  да направи нещо силно, но се въздържа и този път.  Генерал Спасов я посрещна с фалшива усмивка, попита я за здравето ù, покани я да седне, поръча на секретарката две кафета. Когато кафетата бяха сервирани, усмивката изчезна от лицето на генерала. Накратко тя не можеше повече да работи в Министерството. Министърът бил разпоредил на нейно място да бъде назначен подполковник  Кюлюмов,  а на нея предлагат място в Градската прокуратура.

Боряна беше смаяна, не толкова от фактите, колкото от безочието и наглостта на Спасов. Той ù известяваше промени, които преобръщаха целия ù живот,  с такъв тон, сякаш се касаеше за отложена екскурзия или необходима промяна на работното време. Кипяща от ярост и обида, Богдана съумя да запази външно спокойствие, поиска разрешение да излезе и без да дочака отговор, излезе от кабинета със сълзи на възмущение, които напираха да потекат.

Набързо влезе в кабинета си, грабна чантата и  излезе на улицата, незабелязвайки постовия, който ù козируваше чинно. Несъзнателно  мислите ù летяха към онзи ден на септември 1944, когато със същия устрем беше изхвръкнала от затвора. Двата мига си приличаха по това, че  излизаше да диша чист въздух, но другите чувства бяха диаметрално противоположни. Тогава бягаше от враговете, а сега от “другарите” си, които я бяха предали, оскърбили и унизили. Тогава изпитваше радостно чувство, сега болка и мъка сковаваха цялото ù същество.

 

 

9. Танцьорката

 

Фестивалът на художествената самодейност беше в разгара си. На сцената на летния театър беше танцовият състав на театър «Ромен». Солистката беше шумно акламирана от публиката. Мoмичето танцуваше като истинска професионалистка. Тънката ù снага, дългите крака, кръшните бедра, които прозираха под ефирния ориенталски костюм, подлудяваха публиката, която, станала на крака, изразяваше бурно възторга си от тази никому неизвестна танцьорка,  дошла неотдавна от някакво малко градче. Всички, даже организаторите, се питаха коя е тя, в кой театър танцува, при кои хореографи е учила? Никой не можеше да отговори на тези въпроси, даже самата тя. Неин хореограф беше природата, а преподаватели бяха гените на прочутата Кева.

       Веднага след като трупата слезе от сцената, лично директорът на фестивала отиде да говори с Назлие. Вероятно сте се досетили, че това е малката джебчийка, циганката от улица Татарли. Майката на Найден, която днес беше обрала всички овации и беше спечелила симпатиите на публиката в препълнения летен театър в Парка на Свободата.

Самарджиев, или накратко Самара, както беше известен в театралните и музикални среди, беше директор на Държавното предприятие «Музикална Дирекция». Когато разбра, че Назлие съвсем случайно е попаднала в тази трупа, беше крайно учуден, че може да съществува такъм самороден талант. Даде ù визитната си картичка и я покани да го посети в  предприятието.  Момичето му обеща, мушна картичката в пазвата си и улисана в еуфорията, която беше обхванала трупата, бързо забрави за нея.

       Едва след няколко дни, когато се готвеше да пере, в сутиена си намери картичката. Отначало не се сети откъде се беше появило това картонче, но след това се сети и реши да посети онзи усмихнат началник. За нея всички мъже бяха началници, освен циганите, разбира се, и към всички се обръщаше със стандартното «другарю началник», което често пъти предизвикваше смях.

       На улица Бенковска се появи неочаквано. Всички бяха забравили за майсторката на кючека. Беше облякла неотменната червена копринена блуза, широката пъстра пола и платнените сандали, които правеха походката ù лека и гъвкава. Директорът не беше в кабинета си, та се наложи да чака дълго. Самара влетя като хала, без да обърне внимание на никого от чакащите пред кабинета му. Каза на секретарката, че е много зает и се затвори в стаята си. Назлие стана, тихо отвори вратата на кабинета му и се вмъкна вътре. Самара, без да вдигне глава, изрева «казах, че съм зает». Като не чу отговор, вдигна глава и  остана изненадан, въобще не я познаваше.

- Ти коя си?

- Аз съм Назлие, другарю началник, каза момичето с чаровната си усмивка.

- Е,  и? Какво искаш?

- Аз не искам нищо, ти ми каза да дойда, каза Назлие и хвърли визитната му картичка на бюрото.

- Чакай, чакай, ти ли хвърляше гюбеците  на фестивала? Сега си спомням. Почакай ме навън, имам един телефонен разговор и ще те извикам, вече по-любезно каза Самара.

След десет минути минути Назлие седеше  в кабинета на Самара и трябваше да пише молба за постъпване на работа. Да, ама тя никога не беше писала, нито чела. Беше напълно неграмотна.

- Аз не знам да пиша, с усмивка каза циганката.

Самара вдигна очи и разсеяно я погледна. Явно мислеше за друго.

- Добре, иди при секретарката да го напише, ти само го подпиши. Знаеш ли да се подписваш поне?

Назлие се усмихна още по-чаровно и размаха палеца си. Самара разбра и се засмя на откровеността ù. Беше симпатяга.

    След месец в  програмата на бар «Астория» се появи нова танцьорка, изпълнителка на ориенталски танци. Бяха  ù дали артистичното име Нели. С новото си име циганката-джебчийка Назлие влезе в артистичните среди на социалистическа София. Трябваше ù и  фамилно име, за администрацията и  за счетоводството, което щеше да ù начислява хонорари. Нели беше родена в град Радомир и набързо стана Нели Радомирска. Затворничката крадла изчезваше завинаги, отстъпвайки мястото си на една кабаретна танцьорка. Следващата година Нели навършваше 30 години, но никой нямаше да узнае това. С новото име получи и нова дата на раждане. Старата дата и тя не я знаеше, но щеше поне да запомни новата. По документи Нели Радомирска беше родена на 3-ти април 1936 година, в град Радомир и при постъпването си на работа в ДП «Музикална Дирекция» беше на 24 години и 5 месеца. Имаше син на 16 години, но засега това никой не знаеше.

 

 

    10. Полковник  Драгомир Петков

«С заповед на Министъра на Отбраната, номер еди-кой-си, от еди-коя-си дата, полковник Драгомир Вълев Петков се повишаваше в чин Генерал майор, за активното му участие в революционното антифашистко движение в редиците на  партизанска бригада «Чавдар», за особените му заслуги при разкриване на тайния заговор, ръководен от Горуня и генерал Анев, и по случай  Двадесетата годишнина от  победата на Деветосептемврийската социалистическа революция в България.«  (подпис не се чете).

Както не се пишеха и четяха много други подробности от биографията му.

Драгомир беше само на 44 години, но беше направил главозамайваща кариера  като военен. Педантично изпълнителен пред началниците, безскрупулно  непочтен спрямо колегите и подчинените си, красавец, пленяващ  застаряващите съпруги на  командирите си, Драго имаше всички данни за успешна кариера. Двумесечният му престой в Балкана беше като стартова площадка на ракетна установка.  И той използваше тези козове по най-ефективен начин.

    Когато слезе от Балкана с шмайзер, украсен с  цветя в ръце, за него най-лесното беше да стане военен. Не отиде на фронта, за там заминаха идеалистите, като приятеля му Георги. След войната за военните настъпиха щастливи дни. Един партизанин никога, никой не го питаше учил ли е или е неграмотен. Той беше партизанин и можеше абсолютно всичко. Той беше верен син на Партията. Той можеше да ръководи фабрики, училища и театри, да бъде дипломат и  даже Министър. Дори да не можеше, щеше да се научи, важното беше, че е «наше момче».

Когато го изпратиха в Съюза да учи във военната академия, Драго за пръв път се притесни. Не трябваше да се изложи пред съветските другари, и наистина успя.

    Когато на гарата колегите му го изпращаха, командирът му го дръпна настрана и рече: Слушай, Драго, отиваш да учиш във Великата съветска страна, която даде хиляди жертви по време на войната. Русия винаги ни е помагала, два пъти ни е освобождавала. Там мъжете са малко, помагай и ти. Никога не отказвай братска помощ. И Драго не отказа никога на никоя. Пиеше като казак, любеше като  Казанова, а изпитите  взимаше в името на българо-съветската дружба. Когато след три години се завърна в България,  съпругата му Роза и синът му Сергей го придружаваха. Но вече беше подполковник и служеше в Министерство на Отбраната. Жена му беше красива татарка, чийто баща му преподаваше в Академията.

    Още със завръщането си, Драгомир получи ведомствено жилище,  настаниха се сравнително добре с мебелите, донесени от Съюза, и животът пое по познатите пътеки.  «Верността е егоизъм» казваше Драго и по навик не прощаваше на никоя. Тихата Розичка никак не му оставаше длъжна и тихо кротко намираше с кого да му сложи рога.

    По едно време тя се поувлече и  се наложи приятелите му да му обърнат внимание, но напразно,  те си имаха пълно доверие. А и Розичка успя да влезе под кожата на приятелите му, така както само тя умееше, и те млъкнаха. Всички бяха щастливи и доволни.

    Когато новоизлюпеният генерал се появи за пръв път в парадната си униформа, на луничавото лице на Роза се разля 24 каратова усмивка. Златното ù зъбче блестеше между  сочните ù устни, като звездичка. Освен баща ù, който не влизаше в сметките, това беше третият генерал в живота ù. За една едва 35 годишна жена от Алма Ата никак не беше малко. Татарката гледаше с оправдан оптимизъм  на своето бъдеще.

    Един ден, когато отиваше при главния прокурор на «военна прокуратура», негов приятел,  в коридора на Съдебната палата едва не се сблъска с млада жена със силно прошарени коси, хвърли  бегъл поглед към нея, усмихна ù се и я отмина.

Едва тогава жената се спря, обърна се и не свали очи от него, докато генералът не се скри от погледа ù.

Новата прокурорка в Градска прокуратура Богдана Захова се питаше откъде ù бяха познати тези големи сини очи, скрити под козирката на генералската фуражка. Обърна се бавно и замислена продължи пътя си по мраморните коридори на Съдебната палата. Тези очи тя никога не можеше да забрави, нали в тях беше погребала първата и последна любов на живота си. Но тази генералска униформа никак не се връзваше с  полуграмотния чирак от железарската работилница, в чиито обятия беше загубила девствеността си и беше заченала с изчезналия си син. Беше едва на тридесет и девет години и беше съвсем сама в живота.  Богдана беше горда и силна, беше внучка на стария  Димитър Хаджикалчев, загинал на един дунавски остров, под колелата на лагерния ЗИЛ.

 

© Крикор Асланян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??