Майки 6

            11. Другарят Иван Иванов

Партийното събрание беше към своя край . На трибуната говореше новоизбраният  Първи секретар на  ГК.  Говореше тихо, но думите му стигаха  и до последната редица. В залата цареше тишина като в черква.

                Другарят  Иван Иванов  от пет години беше началник на Народната милиция в града. Изключително способен ръководител, педант в работата си, скромен, не особено приветлив, но честен и предан комунист. Беше препоръчан от  стар комунист, търкал наровете на много затвори в страната преди 1944 г. С неговото идване в  балканското градче беше сложен край на престъпността  и корупцията. Имаше малко странни методи на ръководство, но хората го отдаваха на характера му.  По природа беше стеснителен, даже малко непохватен, заклет ерген, който сякаш не забелязваше, че на света има и жени.

         Малкото  ведомствено апартаментче, в което живееше, беше скромно. Никой не беше влизал в него, но съседите, които имаха абсолютно същите апартаменти, се чудеха как може ръководител от такъв ранг да  живее при такива скромни условия. Не канеше гости, нито пък ходеше при някого. Съседските мухабети му бяха чужди.  Пък и никой не се осмеляваше да го покани. Случваше се да отсъства от града за 2-3 дни и това беше цялата му отпуска. До късно вечерта прекарваше времето си в  управлението.

         Когато пое поста в градската управление на милицията, новият началник  доведе отнякъде двама работника, които две седмици работиха в мазето на управлението и правиха ремонт на две стаи за следствието, след което изчезнаха завинаги. Две седмици никой не беше говорил с тях, нито пък те бяха казали, макар и една дума, на някой местен.

Едната беше на разположение на щатния следовател, който беше местен жител, а  в другата водеше следствието самият началник.  Там не влизаше никой друг. Ключът беше закачен на колана му и никой нямаше достъп до него. Веднъж заместник-началникът попита  шефа си за тайната на тази мистериозна стая, но му беше казано, че има изключително скъпа и сложна апаратура. Тонът на отговора изключваше задаването  на други въпроси.

         Естествено, като във всяко населено място, и в това градче имаше дребни криминални престъпления. Но веднъж хванат и разпитан от другаря Иванов, крадецът или мошеникът, изнасилвачът или дребното хулиганче, забравяха завинаги пътя към тихото живописно градче,  сгушено в полите на Стара планина. Хората живееха спокойно, даже престанаха да заключват вратите си. Беше станало чудо, бяха се върнали времената на дедите им.

         Из градчето се носеха какви ли не слухове за миналото на другаря Иванов. Когато се разчу за препоръката на стария комунист, легенда в  историята на Партията, тръгнаха какви ли не слухове. От неудобен за властимащите, изпратен на заточение в глухата провинция, до  международен разузнавач, временно законспириран в очакване на изключително важни задачи.  На това отдаваха и отсъствието на жена и деца до него.

         Новото началство  беше  надарен с   олимпийско спокойствие, никой не беше го виждал ядосан или напрегнат, както и никой не беше го виждал усмихнат.

         Иванов отсъстваше от града, когато се получи радиограма за посещението на заместник-главния прокурор на Градска прокуратура Богдана Захова.

         Посещението беше планирано за следващата седмица. Когато заместникът докладва радиограмата на шефа си, Иванов побледня, а на челото му се появи тъмночервен белег с формата на полумесец. Заместникът беше онемял от изненада и не можеше да промълви и дума. Иванов много бързо се овладя, белегът изчезна, закашля се и със ледено спокоен тон каза: ”добре, да заповяда”.  

След два дни с нова радиограма посещението беше отменено. Бухала пак беше прескочил трапа.

         Нима десетте години отшелничество по села и паланки, овчарлък из дивите пасбища на планината, цялата легенда, която сам си беше създал, както и  изнудването, с което си беше послужил, за да се сдобие с прочутата препоръка от “стар комунист”, щяха да се окажат напразни? Не смееше даже да си помисли за последиците от такова посещение. Със “стария комунист” той се беше справил много лесно, нали навремето същият беше подписал декларация за сътрудничество, т.е доносничество, за да спаси кожата си. Случаят не мина само с писмен документ, този страхлив плъх беше “изпял” всичко, което знаеше, и стана причина за смъртта на десетина  младежи от пловдивските бойни групи. Сред тях беше и момичето, което беше готов да спаси, ако се съгласеше да му стане жена. Но тя се изхрачи на лицето му, с което си подписа смъртната присъда, но преди това всяка нощ я изнасилваше  по най-брутален начин, така, както постъпи с оная бременна шумкарка, която сега искаше да го инспектира.

         Скъпи спомени го караха да се смее неистово, нещо, което не беше правил пред никого, даже пред родителите си. Комунягите се смятаха за много хитри с техния лозунг за бдителност, а той ги разиграваше като кукли на конци.  Тези, които не можа да очисти преди 1944 година, беше премахнал след  1955 година, позовавайки се на “култа”.  “Врагът с партиен билет”, който измислиха “новите” комунисти, за да премахнат конкуренцията на старите кадри, му беше любим термин. Доста такива изпрати лично на онзи “по-добър свят”, за който бяха жертвали младостта си, а  останалите сами заминаха. Много от тях предпочитаха да се самоубият, вместо да търкат до смъртта си добре познатите от миналото нарове или да бъдат изядени от подивелите свине по дунавските острови.

         Когато  преди пет години, дойде тук, в това тихо спокойно пристанище, имаше няколко старци, които го гледаха със съмнение,  провокираха го или му поставяха  клопки, в които в края на краищата сами паднаха. Хитър и безскрупулен беше Бухала, не беше лесно  някой да го надхитри, а и никой не владееше жестокостите по-добре от  него. Беше се случвало с един юмручен удар по темето да разчупи черепа на човек. Но не го правеше често, защото веднъж мозъкът на жертвата опръска дрехите му.

Нощта се разстилаше над малкото балканско градче, жителите му спокойно спяха, убедени, че другарят Иванов бди за тяхната сигурност.

Даже не заключваха вратите си вече. Благодарение на новия началник на милицията,  в  градчето нямаше престъпност. Само Бухала не спа спокойно тази нощ. Само неговата врата беше заключена и залостена със трите специални райбера. Навън беше тихо, чуваше се само шумът от падащите звезди.

 12. Гражданинът Денчо Хетемов.

Тази година “голям сечко” се беше развилнял. Снегът не преставаше да вали и всичко беше затрупано от дебел слой пухкав сняг. На места той достигаше до метър и половина-два. Пътищата бяха непроходими, да не говорим за горските пътеки между махалите. Боровете бяха изчезнали под тежестта на огромните маси сняг. Имаше много клони, изпочупени от тежестта на бялата напаст. Снабдяването беше крайно затруднено, нито камиони, нито “газки” можеха да преодолеят  седем километровото разстояние, което делеше селото от  града. Наложи се отново да използват старите каруци-шейни, впрегнати с яки волове, които бяха забравени вече много години. Из гората само някой заблуден заек или прегладняла лисица се осмеляваха да излязат от бърлогите си. Въздухът беше чист и наситен със  снежен прах, който поривите на вятъра измитаха от покривите на  малките къщички в село Долна Мелна.  Благодарение на навалелия сняг, те изглеждаха много по-големи, а комините им имаха огромни бели калпаци. Пушеците на печките едва си  пробиваха тесни проходи в дебелия сняг, за да излязат на чист въздух. По тесните улици на селото нямаше жива душа,  а в кръчмата на Любен имаше само 2-3-ма  мущерии, това бяха  най-големите пияници на махалата, които бавно поглъщаха дневната си дажба долнокачествена ракия. Фурната не работеше от три дни, брашното беше свършило. Чакаха днес по пладне да го докарат с шейни. Даже граничарите от близката застава бяха останали без хляб, та им раздаваха сухари от неприкосновения запас. Вече няколко дни дневната им разкладка се състоеше от сухар и консерви.

         Въпреки навалелия сняг, Денчо не беше изоставил ежедневната си програма. Всяка сутрин  слагаше ските и отиваше до местността “Кравави камък” и от там се спускаше до махала Шипковица, пиеше 2-3 малки чашки греяна при бай Дончо и починал добре, се спускаше до Мелна. Обикновено за обяд си беше вкъщи, където го чакаше вярната Лиляна.  Синовете им бяха пораснали и учеха в София.

         Тази сутрин Денчо и Лиляна бяха в добро настроение. Беше петък и утре очакваха децата да си дойдат. Беше се обадил в “пътното” в Трън още преди три дни и се надяваше да разчистят пътя.  В този край Денчо Хетемов имаше право да иска всичко и всеки би изпълнил и най-малкото му желание с радост. Но той никога не искаше нищо за себе си. Грижеше се хората да живеят по възможност по-спокойно, да бъдат по-добре.

         Както обикновено, тръгна по ежедневния си маршрут към десет и трийсет. Баирът не беше лек, но той го познаваше като гънките на собствения си джоб. Зиме, лете, под сняг и дъжд, при буря и пек беше кръстосвал планината и горите още от дете. Той познаваше планината, тя пък познаваше него. Бяха близки приятели от десетки години.

         Когато наближи  голямата скала, която беше дала името си на местността, си спомни за пореден път легендата, свързана с  този огромен скален отломък, наречен “Кравави камък”. Според нея, по време на турското робство, изедниците са  докарвали  на поляната над скалата моми от околните махали, устройвали са оргии с тях, изнасилвали са ги и след това са ги хвърляли от скалата, чиято височина беше над 40 метра. Въпреки красотата на местността, народът беше съхранил в паметта си зловещото име на скалата, която беше своего рода паметник на загиналите тук млади българки.

         Когато Денчо доближи  полянката, отдалече забеляза две човешки фигури, облечени в бели камуфлажни гащеризони. Те не се движеха, сякаш са очаквали неговото появяване. И той тръгна към тях, мислейки, че са граничари от заставата в село Къшле. Беше на двадесетина метра от тях, когато нещо го бодна в бедрото, но той не обърна внимание. След такова двучасово изкачване и умората може би беше нормално.  Ненормалното почуства след броени секунди, изведнъж силите му го напуснаха, опита се да извика, но гърлото му беше като парализирано и не издаваше звук. Падайки в дълбокия сняг, забеляза отдалечаващите се силуети, облечени в бели комбинезони. Последната му мисъл беше за момчетата, които щяха да дойдат на следващия ден. Секунда след това гражданинът Денчо Хетемов вече спеше на  родната земя и снежният саван го загръщаше грижовно.

         Всички медии в страната отразиха най-подробно трагичната кончина на  легендарния партизански командир, заблудил се в снежната буря и загинал от замръзване. Беше устроено тържествено погребение на държавни разноски, погребение, достойно за държавен глава. Кръстиха  на негово име училището, в което беше учил. Отпуснаха народна пенсия на вдовицата и солидни стипендии на синовете му. Властта се отблагодаряваше на  героя от съпротивата за това, че вече нямаше легенда. Животът продължаваше.

         Естествено, никой от близките му не повярва на  официалната версия, даже буря нямаше същия ден, а само обилен снеговалеж. За човек като Денчо, познаващ тази планина като себе си, беше абсолютно немислимо да се заблуди в местност, където познаваше всяко храстче, всяко камъче, и където  беше ходил хиляди и хиляди пъти през живота си.

         Това беше жесток удар и за Богдана, тя губеше най-верния си другар, съветника и “бащата”, който я успокояваше, който ù даваше сили, за да се бори, за да се съхрани чиста и неопетнена. Но не можа да съхрани себе си. Един по един идеалистите и романтиците отстъпваха местата си на демагозите и кариеристите. Партията, създадена за да се бори за справедливост и защита на народните интереси, се превръщаше в  мракобесна сила, унищожаваща собствения си народ, потъпкваща личната свобода и инициатива.  Тя собственоръчно създаваше механизмите, които някой ден щяха да я унищожат. И този ден не беше далече.

         Всички тези мисли нахлуха в главата на Богдана, завръщайки се от погребението на Денчо. Искаха да произнесе надгробно слово, но тя категорично отказа. Ако беше го направила, нямаше да мине без споменаване на моралните и физически убийци на този прекрасен приятел и човек, който никога не беше използвал властта за себе си. Такива като Денчо Хетемов бяха толкова малко и  беше изключително трудно да се борят за спасението на нацията. Богдана съзнаваше това, както съзнаваше, че отказвайки да говори, тя извършваше един вид предателство спрямо паметта на своя верен Денчо, но знаеше, че “донкихотщина” тук не беше нужна.

         Властта не си поплюваше. Всеки, който се опиташе да попречи на пъклените ù планове, получаваше “признателност” и награди и ордени посмъртно.

Богдана имаше една-единствена цел и беше посветила живота си на нея, да намери сина си. Затова, откакто работеше в Градска прокуратура, взимаше всички дела, в които поне една от страните беше от цигански произход.

             13. Прокурор Захова

Смъртта  на Денчо подейства като студен душ на Богдана. Когато се завръщаше у дома след погребението, целият ù живот премина пред очите ù, като на филмова лента.

         Тя беше попаднала в комунистическите среди случайно. Първата ù любов стана причина да изпита мъките и страданията на затворничеството, бременността и раждането. Да преживее саможертвената раздяла със сина си. Изчезнал завинаги от живота ù, но не и от сърцето. Тази мъка тя щеше да носи в душата си, до последния си ден, както осъденият  на доживотна каторга влачи веригите си, които му причиняват нечовешки болки след повече от десетгодишната духовна близост със своя приятел и духовен баща. Под негово влияние, Богдана беше прегърнала идеята за  един по-справедлив живот, за общество, базирано на равенството и взаимното уважение. Общество, състоящо се от честни, добронамерени и желаещи да помагат на себеподобните си хора. Нима това не бяха ценностите, проповядвани от християнството, и привлекли милиони хора в лоното на църквата? Но по-късно изкривени от непочтени  и  алчни свещенослужители, от жестоки и  безпощадни “инквизитори”,  върли врагове на човешкия прогрес. Догматици и ревизионисти, които бяха опорочили Христовото учение и отблъснали хората от  истинската  Вяра.  Само слепците не виждаха, че същото ставаше и с учението за едно справедливо общество. Това учение беше превърнато в религия, със свои богове, светци, със свои икони и храмове, и обикновените хора пак бяха жертвата на тяхната алчност за власт и материални облаги, пак имаше “инквизиция” и инквизирани, имаше мъченици и палачи. Най-ниските инстинкти на човешкия род се използваха от “властимащите”, за да унижат и подчинят, с всички средства на престъпната си воля,  “Човека”.

         Богдана отдавна беше разбрала, че и това учение беше само утопия, която нямаше да се реализира в живота, докато съзнанието на хората не се променеше коренно. С въоръжени революции и преврати, с оръжие и сеене на смърт можеше да се вземе властта и наложи диктатура и подчинение, но тези средства не можеха да променят съзнанието на “човека”. За такава промяна бяха необходими векове, много векове, може би толкова, колкото е било необходимо на маймуната да се превърне в “човек”. С гол идеализъм това не можеше да стане, и историята на човечеството нееднократно го доказваше.

         Денчо беше убит, защото, макар и след оттеглянето от властта, въпреки че беше се самозаточил в затънтения си роден край, той беше сериозна заплаха за “спокойствието” на “новата власт”. Богдана разбираше  благородния дух на съвременния Дон Кихот, и това беше причината да уважава тези “донкихотовци”, борещи се с вятърните мелници. Но те бяха твърде малко и “перките на мелниците” ги унищожаваха систематично и безскрупулно.

         Загубила своя верен другар, загубила вярата си за справедливост, пред нея имаше една-единствена цел - да намери сина си. И тя беше решила да посвети живота си на това.

         Ден след ден, дело след дело, през ръцете ù минаваха десетки, стотици съдебни дела с участието на цигани. Прокурорката търсеше и най-малката следа, но усилията ù бяха напразни. Търсеше игла в купа сено. Не знаеше даже името на детето. Какво име му беше дала красивата циганка? Къде го беше отнесла в онази фатална сутрин? Хиляди въпроси,  които чакаха отговор.