Бях на 24 години и тъкмо бях завършила педагогическото си образование. Обикалях детските градини в търсене на работа, когато ми се обади Валентин Манолов. Тридесетгодишен крупен предприемач със завидно богатство. Притежаваше няколко къщи и три леки коли. Говореше се, че има и частен самолет, но тогава не знаех дали е така.

Покани ме на среща в офиса си след два часа. Дори ми изпрати шофьор да ме вземе. Когато влязох, насреща ми застана строен мъж, среден на ръст, с добре оформено тяло, с тъмна леко чуплива коса и черни дълбоки очи, които леко присвиваше, когато наблюдаваше някого. Лицето му имаше строго изсечени черти. Господин Манолов беше винаги сериозен и замислен. И както установих по-късно, много рядко се усмихваше. Но когато това станеше, усмивката му можеше да те разтопи.

В ръцете си държеше моя снимка, копие от дипломата ми и препоръки от някои от преподавателите ми в университета.

- Госпожице Стоева, проучих ви добре и смятам, че сте подходяща да се грижите за дъщеря ми Майра. Доколкото разбрах, в момента си търсите работа. Нямате близки, така че нищо не ви пречи да се настаните при нас. Що се отнася до приятеля ви, ще ви бъда много благодарен, ако не го каните в дома ми. Докато дъщеря ми е на детска градина, можете да правите каквото си искате, но когато не е, сте длъжна да бъдете изцяло на нейно разположение. Няма да имате други задължения.

Божичко, този човек командваше със замах и имаше толкова много изисквания, но заплащането, което ми предложи, беше повече от добро, а и нямах какво друго да правя, така че приех.

Майра беше на пет годинки. Беше от първия му брак. Майка ù беше починала преди две години и детето още не беше се съвзело. Не приемаше втората съпруга на баща си, макар че тя беше скромна и тиха жена. Така че в момента господин Манолов обмисляше развод. Явно за него дъщеря му беше на първо място.

Нанесох се в дома му още същия ден. Шофьорът ми помогна в пренасянето. Нямах кой знае колко вещи, така че се събраха в един куфар. Настаниха ме в стаята отдясно на детската. Отляво беше тази на баща ù и втората му жена. След като се настаних, се обадих на приятеля си. Когато му разказах всичко, се ядоса, че съм приела, без да го обсъдя с него. Но постепенно омекна. С Кристиян бяхме връстници, но той беше завършил икономическо образование. Сега работеше в семейната фирма на родителите си. Нищо не му пречеше да излиза през деня, така че се съгласи да се срещаме, докато Майра е на детска градина. Пък и по това време нямаше да има никой в дома му, така че нямаше кой да ни безпокои. Аз бях освободила квартирата си, след като се пренесох в дома на  господин Манолов.

Същият следобед господинът ме взе със себе си да приберем Майра от градината. Искаще веднага да ме запознае с нея. Не се изненадах, че детето посещава частна детска градина. Когато пристигнахме, тя не се спусна към баща си. Явно между тях имаше някаква бариера. Реших, че прекалено строгият му вид е причина за това. След като ни представи една на друга, той ни остави за кратко сами, докато поговори с възпитателките. Трябваше да им обясни ситуацията.

Останала сама с непознат човек, явно Майра се изплаши, защото докато се усетя, вече беше хукнала след баща си. Спуснах се след нея, но тъй като не познавах детската градина, се обърках в коридорите и не видях накъде тръгна. Надявах се да е настигнала баща си, но когато го видях да идва насреща ми сам, разбрах, че не е с него. Още като ме видя, попита:

- Къде е дъщеря ми?

- Аз... – започнах да заеквам. – Не зная. Тя хукна след вас и аз не можах да я настигна.

Още докато го изричах, видях как лицето му се променя. Погледна ме така, като че ли всеки момент ще ме убие. Спусна се към мен. Хвана ме за ръката малко над лакътя и ме стисна толкова силно, че ми причерня от болка. Знаех, че ръката ми ще посинее, но точно сега това нямаше никакво значение. Изсъска в лицето ми през зъби.

- Провалихте се още първия път. Ако се случи нещо с дъщеря ми, ще ви унищожа.

С крайчеца на окото си видях, че по коридора се задава Майра. Водеше я шофьорът. Явно си е помислила, че баща ù си тръгва и е излязла навън. Изглеждаше изплашена, затова не исках да види баща си в това състояние. Казах му колкото може по-тихо.

- Да го обсъдим по-късно. Майра идва и е изплашена.

Той ме пусна рязко и се обърна към дъщеря си. Чертите на лицето му се смекчиха. Хвана я за ръка и я поведе към изхода. Аз разтърках наранената си ръка и ги последвах. Бях сигурна, че ще ме изгони от работа. Затова когато стигнахме в дома му и ме повика в кабинета си, се изненадах от това, което ми каза.

- Въпреки че не се справихте добре с първата си задача, ще ви дам втора възможност, защото нямам време да търся друга възпитателка. Но ако това се повтори, не чакайте пощада. Както вече ви казах, ще ви унищожа. Ясно ли е?

- Да, господине.

- Вървете и не се отделяйте от Майра. Довечера ще ви запозная със съпругата си, макар че тя няма да остане дълго тук.

Ама, че човек – помислих си, като излязох от кабинета – май няма да се задържа дълго тук, а и не зная дали изобщо го искам.

Отидох в стаята на Майра. Тя седеше на килима и си играеше с една кукла. Щом влязох, вдигна глава и ме погледна с недоверие. Аз се приближих малко, но не прекалено, за да не навлизам в територията ù. Коленичих на пода и я заговорих.

- Много хубава кукла имаш. Ще ми кажеш ли как се казва?

Знаех, че за всяко дете е важно да оцениш играчката му и не сгреших. Тя се отпусна и ми отговори.

- Казва се Люси.

Името на майка ù. Казах:

- Чудесно. Заслужава това име, след като е толкова хубава, колкото и истинската Люси.

Майра реагира веднага.

- Познаваше ли мама?

Аз се усмихнах и я погалих по главата. Тя не се отдръпна.

- Не, но съм виждала нейни снимки и зная, че е много хубава. Всъщност ти приличаш на нея.

- И аз ли съм толкова хубава?

- Разбира се, но ти го знаеш.

Видях, че на вратата на гардероба има огледало, а на шкафа до него снимка на майка ù. Изправих се и ù подадох ръка.

- Ела, ще ти покажа колко много си приличате.

И тя ми се довери. Двете, хванати за ръце, застанахме до огледалото. Посочих ù снимката. А после образа ù.

- Ето виж. Същото лице, същите очи, същата коса, същото носле, същата уста, същите страни, същите уши.

Докато изброявах, докосвах с показалец частите на лицето ù. На нея изглежда играта ù допадна. Защото се разсмя с глас. Имаше толкова звънък смях, но бях сигурна, че не се смее често. Това дете беше толкова мило и нежно. И толкова много страдаше за майка си, че ми стана мъчно за него. Бащата изглежда беше прекалено зает, за да ù даде обичта, от която се нуждае. А втората ù майка бе дотолкова подчинена на съпруга си, че изобщо не си е направила труда да спечели детето. Дадох си сметка, че никак няма да ми е трудно да я обикна.

Останах с нея, докато стана време да се нахрани и да си легне. Оказа се, че това е задължение на друг човек, макар че нямах нищо против да го изпълнявам аз. Но се подчиних на нарежданията на бащата. Друго нареждане беше през нощта нейната врата и моята да са леко отворени и лампата в коридора да свети, за да мога да я чувам по всяко време и да реагирам бързо.

А Майра наистина много приличаше на майка си. Дълга руса коса, сини като небето очи, бяла кожа, тънки устни, прав нос и малки уши, скрити зад косата. Освен това беше нежна и крехка. Изглежда и майка ù е била такава.

Втората съпруга на господин Манолов – Грета – също беше нежна и крехка. Но тя беше сякаш някак си безлична в сравнение с майката на Майра. Имаше кестенява коса, кафяви очи и малко бледа кожа на лицето. Не знаех защо се е оженил за тази жена, имах чувството, че не я обича. Може би е искал да намери майка на дъщеря си. Но скоро се е убедил, че тя не е подходяща за това. И тогава е решил да наеме жена, която да се грижи за детето му всеотдайно. Изглежда аз отговарях на изискванията му, защото е спрял избора си направо на мен, без да проучва други. Бях стройна, висока, с дълга кестенява коса, която носех вързана на опашка или вдигната на кок и светло кафяви очи. Според мнението на приятелите ми бях хубава жена. А и погледите на мъжете по улицата ми подсказваха, че е така. Но изборът на господин Манолов едва ли се дължеше на външността ми. Беше ме проучил доста основно и изглежда това, което беше открил, го удовлетворяваше. Молех се само да оправдая очакванията му. Скоро разбрах, че това никак не е лесно. Добре, че поне с Майра си допаднахме и се разбирахме чудесно.  Отначало я водехме и прибирахме от градина заедно с баща ù. Но постепенно той ми се довери и ми разреши да го правя сама. През деня се виждахме по за един час с Кристиян, а останалото време прекарвах в къщата на господин Манолов. Нямаше къде другаде да отида. Вечерите и в почивните дни бях изцяло с Майра. Не се отделях от нея. Учех я как да се държи, как да разговаря с възрастните, какво може да прави, какво не бива. Четях ù книжки. Рисувахме заедно, но най-често си играехме. Много бързо се привързахме една към друга. Наричаше ме Валерия и аз реших, че няма нищо лошо в това да се обръща към мен с малкото ми име. В началото баща ù беше против, но после се съгласи. През есента приключи разводът му. Той все така беше зает с работата си, но като че ли започна да отделя повече време на дъщеря си и тя разцъфна. Понякога, когато си играехме двете, го виждах как ни наблюдава от разстояние. Един ден съвсем неочаквано се появи пред мен и аз се стъписах.

- Валерия, къде е дъщеря ми?

За пръв път ме наричаше по малко име, затова леко се смутих. Иначе бях свикнала вече с този въпрос. Задаваше ми го често. Но никога след онзи първи ден в детската градина не му отговорих, че не зная. След като се посъвзех, се усмихнах и казах:

- Играем на криеница, но мисля, че току-що я намерих.

Казах последното малко по-силно, защото знаех, че и тя ме чува. После влязох в стаята, клекнах до масата и повдигнах покривката. Това беше любимото ù място за криене.

- Има ли принцеса тук или греша?

Тя се засмя и се хвърли в ръцете ми.

- Пак ме намери.

После видя баща си изправен на вратата и се спусна към него.

- Тате, Валерия все ме намира.

Той ме погледна и каза:

- Явно е научила играта много добре.

Аз разбрах намека, но Майра си помисли, че наистина става дума за играта.

- Когато порасна, и аз ще играя така добре.

Той не ù отговори, а продължи да ме наблюдава над главата ù. Отново се смутих, стана ми топло. Никога до сега не ме беше гледал така. След малко ми даде детето и излезе. До вечерта не го видях. Но след като пожела лека нощ на дъщеря си, почука на моята врата. Тя все още оставаше отворена, така че беше достатъчно само да кажа „Да” и той влезе.

- Все още ли се срещаш с приятеля си, Валерия?

- Да.

- Кога се виждате?

- Когато Майра е на детска градина, както ми казахте.

- Значи през деня.

- Да.

- А не ти ли липсва вечер?

Изгледах го смаяно.

- Не, защо?

Той пренебрегна въпроса ми и продължи да ме разпитва.

- Ще се жените ли?

- Така мислим, но още не сме решили кога.

Обърна се и тръгна към вратата. Помислих си, че ще излезе, но той я затвори, което много ме изненада и отново се приближи към мен.

- Ще ти увелича заплатата, ако се съгласиш да спиш с мен.

Изгледах го изумено.

- Господин Манолов, обиждате ме. Как може да ми предлагате подобно нещо.

- Не ставай глупава, Валерия. Никой няма да разбере. Приятелят ти няма как да научи. Пък и след това ще имате достатъчно пари да се ожените и да живеете щастливо.

- Моля ви, господине, напуснете стаята ми. Аз не съм за продан.

- Всички имаме цена, Валерия. И аз ще разбера твоята.

И излезе. Влязох в банята и се разплаках. Какво си въобразяваше той, че като има пари, може да си прави каквото поиска. Първата ми реакция беше да напусна незабавно, но се сетих за Майра и реших, че не мога да ù причиня това. На другата сутрин, веднага след като я заведох на градина, се върнах и почуках на вратата на кабинета му. Знаех, че е там. Когато влязох, той ме погледна и ми направи знак с ръка да седна. Но аз отказах.

- Благодаря и така съм добре. Дойдох да ви кажа, че никога няма да приема предложението ви. И ако продължите да настоявате, ще напусна незабавно дома ви.

Той ме изгледа продължително с присвити очи и каза:

- Добре, Валерия, така да бъде. Знаеш, че сега не мога да се лиша от теб. Необходима си на Майра. Обещавам да не те притеснявам.

Благодарих му и излязох от кабинета. Повече не заговорихме на тази тема. Но от време на време улавях погледите му и виждах желание в тях.

Дойде сезонът на дъждовете. До града минаваше пълноводна река. По време на дъждовете водите ù преливаха и заливаха някои квартали на града. Кварталът, в който беше къщата на господин Манолов, беше в безопасната част на града. Но там, където беше детската градина, съществуваше опасност. Един ден ми се обадиха да отида по-рано да прибера Майра, защото евакуираха децата. Не искаха да рискуват. Когато пристигнах, пред градината имаше екип на гражданска защита. Мъжът, който стоеше точно на входа, се загледа в мен с възхищение. На излизане ме спряха и ни запознаха. Господинът беше началник гражданска защита. Почти веднага забравих за него. Но когато бедственото положение беше отменено, той ми напомни за себе си. Отначало ме чакаше с цветя и подаръци, които аз отказвах. После започна да ми отправя неприлични предложения. След като не откликнах и на тях, започна да ме заплашва. Един ден ми каза, че познава хора, които се занимават с отвличане на деца, с цел искане на откуп. Попита ме какво би се случило, ако някоя вечер се прибера без Майра. Отначало не му повярвах, мислех, че блъфира. Но един ден го видях да се навърта около детската градина с двама доста странни типове. Изплаших се не на шега. Вечерта попитах господин Манолов защо Майра трябва да ходи на градина, щом има мен, не може ли да си стои вкъщи. Той ми отговори, че тя има нужда да се среща с деца на нейната възраст, затова ходи на градина. Нямах избор, освен да се срещна с началника на гражданска защита. Още на другата сутрин приех предложението му и той веднага ме заведе в дома си. Когато всичко свърши, се чувствах толкова омърсена, че чак ми се повдигаше. Побързах да се прибера и да се изкъпя, за да сваля цялата мръсотия от тялото си. Надявах се само никой да не разбере за случилото се. Но нямах този късмет. И Кристиян, и господин Манолов разбраха в един и същи ден.

Първо ми се обади Кристиян. Повика ме да отида при него, но не ми каза нищо, докато не стигнах в дома му. Още като влязох, ми зашлеви такава плесница, че главата ми се замая.

- Не съм ли ти достатъчен аз, че трябва да спиш и с други? Може би спиш и с шефа си или има и още някой? Кажи, Валерия, с колко мъже спиш?

Затворих очи и преглътнах. Какво можех да му кажа, а и дали щеше да ми повярва. Когато отворих очи, той ме гледаше с такова презрение, че ми се прииска да умра.

- Махай се оттук и никога не се връщай! Не искам да те виждам повече.

Дълго плаках, когато се прибрах. Но това не било всичко. Вечерта и господин Манолов дойде при мен.

- Значи така, Валерия, не си за продан, а. Не, разбира се. Ти направо се подаряваш. Знаеш ли, вече не искам да бъда с теб. Загубих интерес. Ако не беше Майра, още сега щях да те изхвърля от дома си. Но чуй ме добре, Валерия, докато се грижиш за детето ми, ще излизаш само до детската градина и обратно. Няма да напускаш къщата по никакъв друг повод. Не искам жената, която се грижи за дъщеря ми, да има разпуснато поведение.

Отново ми се доплака, но не казах нищо. Разплаках се чак когато излезе от стаята. Не можех да разбера защо ми се случва всичко това.

На другия ден, като оставих Майра в детската градина, на излизане срещнах Грета. Чакаше ме.

- Разбрах за случилото се.

Въздъхнах.

- И вие ли?

- Не, почакай, разбрах всичко. Зная, че си го направила, за да защитиш Майра.

Изгледах я учудено. Тя продължи.

- Всички сме готови да направим каквото трябва за нея. Дали ще го оцени някога?

- Тя е прекалено малка, а и няма защо да го оценява.

- Нямах предвид нея, а баща ù.

Стреснах се.

- Той знае ли?

- Не, но все някога ще разбере.

- Нали няма да му кажете?

- Няма да го научи от мен.

След което се разделихме и аз се прибрах. Същия ден господин Манолов ме заведе на лекар. Направиха ми цял куп прегледи и изследвания. Когато се върнахме вкъщи, ми каза:

- Искам да съм сигурен, че не си се заразила с нещо, все пак се грижиш за детето ми.

Стана ми още по-обидно. Но отново не казах нищо.

След няколко дни излязоха резултатите и се разбра, че съм напълно здрава.

Същата нощ той отново дойде при мен.

- Бях решил да не се занимавам повече с теб. Но след като се раздаваш така щедро, защо да не се възползвам и аз. При това ще ми излезе съвсем безплатно.

Дори не се възпротивих. Пък и какво имах да губя вече. Нищо.

Въпреки всичко, господин Манолов беше много нежен в леглото и ако обстоятелствата не бяха такива, може би щеше да ми хареса. Но сега се чувствах толкова зле, че предпочитах изобщо да не се беше случвало. Не остана дълго при мен, не искаше някой от къщата да го види. Но започна да идва всяка нощ. Чакаше всички да си легнат, идваше, оставаше известно време и се прибираше в стаята си. През деня се държеше като че ли нищо не се е случило. Продължаваше обаче да ме наблюдава от разстояние.

А аз се чувствах все по-зле. Само в присъствието на Майра се чувствах добре. Тогава забравях всичко и се оставях детският ù ентусиазъм да зарази и мен. А тя в блаженото си неведение се държеше толкова спонтанно и естествено, че не можех да не се забавлявам в нейната компания.

Една нощ баща ù ми каза:

- Как може, когато си с Майра, да си толкова различна? Когато ви наблюдавам двете заедно, се питам как можа да направиш онова нещо? И достигам до извода, че има някаква причина. Питам се защо? Но не намирам отговора. Ще ми кажеш ли, Валерия?

- Не мога.

- Не можеш или не искаш?

- Наистина не мога. Не настоявайте, моля ви.

Той ме гледа продължително, а после отново ме попита.

- Валерия, защо упорито се опитваш да ме убедиш, че си лоша, като виждам, че не е така?

- Аз не се опитвам да ви убеждавам в нищо. Нека да не говорим за това повече.

- Добре. За сега ще се съглася с теб. Но скоро ще разбера какво криеш и тогава пак ще говорим.

След това стана и си отиде в стаята. Няколко нощи не дойде при мен. Не знаех да се радвам ли или да съжалявам. Бях свикнала с посещенията му.

Един ден най-неочаквано ме повика в кабинета си. Покани ме да седна и се загледа в мен.

- Много обичаш Майра, нали?

- Тя е мило дете, не може човек да не я обича.

- Но ти я обичаш толкова, че си готова да се пожертваш за нея, а тя не ти е никаква.

Не казах нищо, пък и какво можех да кажа.

- Разбрах всичко, Валерия. Притиснах онзи страхливец и той си призна. И знаеш ли кое е най-интересното, че той никога не е мислил да изпълни заканата си. Както виждаш, жертвата ти е била напълно ненужна.

Въздъхнах и скрих лицето си в ръце. Не смеех да го погледна в очите.

- Защо не ми каза, Валерия? Ако ми беше казала, щеше да си спестиш много неприятности. Що се отнася до онзи подлец, той си получи заслуженото. Наложи му се публично да признае, че не заслужава поста, който заема, и беше освободен. Сега ще напусне града. И ако не иска да бъде подведен под отговорност, няма да се върне никога повече.

Той замълча, а аз все още не смеех да го погледна. След малко продължи.

- Дълго мислих какво да правя с теб, Валерия. И стигнах до извода, че след като съсипа репутацията си заради моето семейство, то ние сме длъжни да ти я възстановим. Ти обичаш Майра, а и тя те обича, така че какво ще кажеш да се оженим.

Изправих рязко глава и го погледнах смаяно.

- Не е нужно да правите това. Мога да продължа да се грижа за Майра, както до сега.

Той се изправи и дойде при мен.

- Ами аз. Знаеш, че те желая, а не искам да продължавам да се промъквам в стаята ти, както до сега.

- Аз не се оплаквам. Не е нужно да се женим, за да бъдем заедно.

Той поклати глава.

- Валерия, не си ли разбрала до сега, че когато поискам нещо, го постигам.

След което ме отпрати.

Няколко дни по-късно, както си играехме с Майра, тя ме попита:

- Валерия, ще се ожените ли с татко?

Смаях се, нима бе стигнал до там, че да използва детето. Усмихнах се и на свой ред попитах.

- Защо ме питаш това, Майра?

- Защото много ми се иска да си имам майка. Зная, че моята е на небето. Затова си помислих, че ти можеш да я заместиш.

Доплака ми се, но се усмихнах и я прегърнах.

- Много бих искала да се грижа за теб като твоя майка. Но за това не е нужно да се женим с баща ти.

- Защо, той не иска ли?

Отново си помислих дали не е говорил с нея и реших да го попитам.

Когато по-късно му предадох накратко разговора, той каза:

- Не бих използвал детето за това. Но както виждаш, тя също е достигнала до този извод. Е, ще я разочароваш ли?

- Не бих могла да я разочаровам и вие много добре го знаете. Но това, което искате, е недопустимо.

- Хайде стига, Валерия. Съществуват и по-маловажни причини  за сключване на брак. Ако не заради мен, направи ги заради Майра.

И аз се съгласих. Така, в името на дъщерята, се омъжих за бащата.