Това се случва всеки ден. Точно когато вече съм приспал дъщеря ми за следобеден сън. Точно в сюблимния миг, в който тя бавно, плавно затваря натежали клепачи, след като е изслушала целия ми репертоар от детски песнички в продължение на час. Точно в този миг на крехко равновесие, в който везните на умората и съня натежават и настава пълна тишина, нарушавана само от лекото дихание на детската невинност... Тогава гръмва бомбата на онзи чутовен вик, който надават приятелчетата на нашето съседче: "Малинчо-о-о-о-о-о-о-о-о!" Интонационният акцент винаги пада с особен фалцетен драматизъм върху последната сричка от името - "чо-о-о-о-о-о!" И точно това "чо-о-о-о!" излиза като куршум, изстрелян от "Калашников", който се забива право в целта. Право в съня на детето ми, което подскача като ударено с медицински електрошок в Бърза помощ. Отваря очи и мигащо уплашено, в състояние на полусън се опитва да разбере какво става. През това време аз вече съм излетял на терасата и шепна, макар че в гърдите ми напира истеричен крясък: "Тихо-о-о-о, ще ми събудиш детето!" А онзи малък разбойник, чул-недочул какво му шепна, продължава да крещи: "Малинчо тука ли е-е-е?!" В този момент, ако някой услужливо ми подаде тежка картечница, ще я приема, виейки от удоволствие. А след това ще застина с каменно изражение на лицето и без да трепне нищо в мен, ще натисна спусъка. Та-та-та-та-та! Гилзите ще хвърчат в хаотични посоки, патроните ще летят с остро свистене...
... Обаче това се случва само в моето въображение. Иначе... Какво да ги правиш? Деца! Те си знаят тяхното: "Малинчо тука ли е-е-е?!" Дъщеря ми, вече събудила се, ме гледа с очи, в които чета изписан същия проклет въпрос - "Малинчо тука ли е?!"...
... Не ми остава нищо друго, освен да извикам на целия свят: "Малинчо не е тука-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а!!!!!!"