В последния ден от годината зимата ненадейно се разлюти. Цяла седмица времето бе меко, с валежи от дъжд, но ето на, навръх Нова година застудя зверски. Мокрите улици бързо се заледиха и се превърнаха в същински пързалки. Хората предпочитаха да си стоят вкъщи и да се готвят за празника.

  Дребно  момиче, навлязло наскоро в тийнейджърска възраст, шляпаше по леда с твърде големите си чехли, останали от майка му, която се бе споминала от туберкулоза предната година. В ръцете си стискаше наръч от десетина дървени патерици. Беше ги направило само, възползвайки се от уменията, придобити по време на чиракуването при пастрока си – некадърен, алкохолизиран дърводелец, едва успяващ да свързва двата края. Да, вторият й баща бе отрепка със съмнителни професионални качества, но момичето бе сръчно и бързо се научи да изработва патерици. Дори вече работеше по-качествено от него.

  Беше много студено и момичето изпитваше ужас при мисълта, че трябва часове наред да виси на тротоара, но друг изход нямаше – пастрокът й бе дал ясно да се разбере, че му трябват пари за ракия. Лош нрав имаше той, а когато чашата му бе празна, ставаше направо нетърпим и дори налиташе на бой. Момичето неведнъж бе патило, вратът още го болеше от последното ошамарване преди седмица.

  Само десетина минути след като подпря стоката си на стената на близката сграда и приседна на тротоара, започнаха да се появяват клиенти. Заради поледицата патериците се бяха превърнали в ценна стока и момичето с задоволство разбра, че няма да му се наложи да седи дълго на студа. Угрижените клиенти дори не се пазаряха за цената.

  Когато продаде всички патерици, момичето тръгна да се прибира, стиснало с вкочанена от студа длан портмонето, в което бяха скътани парите. Мечтаеше за хубава празнична вечер. Вярваше че този път пастрокът й ще е доволен. Обикновено продаваше по два-три чифта патерици на ден, а сега цели десет, и то само за два часа. Щеше й се да си купи шоколадови бонбони, но се въздържа, защото се опасяваше да не си навлече гнева на пастрока.

  В къщи я очакваше неприятна изненада.  Пастрокът взе парите, после се позамисли и изсъска злобно:

  – Глупачке малка, как можа да продадеш всичко на толкова ниска цена! Като видя, че грабят, трябваше да искаш още пари за стоката, двойно повече пари!

  – Но тате, нали ти определи цената. Досега дори се налагаше да правим отстъпки…

  – Млъквай! Сега е златно време за нашия бизнес, дано поледицата се задържи седмици наред.

  Момичето го изгледа възмутено, после се сгуши до печката да се стопли.

  – Ама ти какво, да мързелуваш ли смяташ! Я бегом в работилницата да извадиш всичките ни запаси от патерици! Взимаш ги и се връщаш на улицата. И ще искаш двойна цена, ясно ли е?

  Разплакано, момичето отиде да изпълни заповедта. Час по-късно отново зъзнеше на тротоара. На всичкото отгоре се чувстваше гузно, задето се възползва от нещастието на хората. Но те купуваха ли купуваха, макар и мърморейки заради поскъпването. За няма и три часа момичето продаде цели седем чифта. Портмонето му се бе издуло от тежките сребърни монети.

  По едно време се появи възрастна жена. Едва креташе по заледения тротоар, пъшкайки хрипливо. На няколко пъти насмалко не падна. Момичето се завтече да й помогне, обаче докато я превеждаше през най-хлъзгавото място, самото то загуби равновесие и се строполи тежко на улицата.

  – Удари ли се, момиче? – попита притеснено старицата. Момичето изпитваше остра болка в глезена, но успя някак да се изправи, а после излъга, че му няма нищо.

  Старицата обсипа момичето с благодарности и се отдалечи с патешка походка, а то с мъка докуцука до стоката си и приседна, за да даде почивка на ударения си крак. Болката веднага понамаля до неприятно пулсиране. Беше останал само още един чифт патерици и момичето благоразумно реши да го запази за себе си. Даде си още малко почивка с надеждата болката да изчезне съвсем, но когато падна мрак, понечи да се надигне  – нямаше смисъл да се мотае повече, още повече, че студът ставаше все по-лют.

  Точното тогава от сенките на съседната сграда изникна дъщерята на зарзаватчията – симпатична жена с добро сърце и изискани обноски. Момичето я харесваше, защото неведнъж бе получавало безплатно от нея по някой и друг прорасъл картоф или поомекнало зеле, а това помагаше много за закърпването на изтънелия семеен бюджет. Сега обаче младата зарзаватчийка се нуждаеше от помощ. Тя каза с треперлив глас:

  – О, миличка, толкова се радвам да те видя. Опасявах се, че си си тръгнала, все пак Нова година е. Закъсах го, както виждаш…. – Тя посочи левия си крак, който държеше изпънат в коляното и леко извит настрани. – … така че ще ми трябват чифт патерици.

  – Много съжалявам, че си пострадала – отвърна момичето и сбърчи замислено вежди, както си седеше на тротоара.

  – Баща ми ме предупреди, че има поледица, но аз пуснах думите му покрай ушите си. И за зла беда на излизане се пльоснах на верандата. Сега не мога да си сгъвам крака в коляното, ужас. А пък как боли…не е за разправяне. 

  – Ходи ли на лекар?

  – Записала съм си час за утре. Дай сега едни патерици, че да не натоварвам болния крак, бездруго едва стъпвам на него.  

  – Ето, вземи – каза след кратко колебание момичето и й подаде последния чифт патерици.

  – А, последните. Голяма съм късметлийка. Колко ти дължа?

  – Нищо не ми дължиш.

  – Ей, не може така…

  – Винаги си ми помагала, нека сега аз да направя нещо за теб.

  – Много ти благодаря, миличка! – Жената взе патериците, мушна ги под мишниците си и закуцука предпазливо към къщи.

  Когато зарзаватчийката сви зад ъгъла, момичето се изправи с мъка, като се подпираше на стената на близката сграда. Толкова го болеше глезенът, че не бе сигурно дали ще може да се прибере без чужда помощ вкъщи. Заклатушка се по пустата улица, като използваше стените и стволовете на дърветата за временна опора.

  Час по-късно бе едва на средата на пътя, а вече започваше да се схваща от студ, умора и болка. Редките забързани минувачи не му обръщаха внимание, погълнати от мислите си. Всяка крачка му костваше неимоверни усилия. Докато минаваше покрай една неработеща улична лампа, се спъна в заледена буца пръст и падна тежко върху наранения си глезен. Опита се да стане, но не успя – виеше му се свят от болка. Почина си десетина минути, после пак направи опит да се надигне. Отново не успя. Няколко пъти извика немощно за помощ, но не получи отговор.

  Малко след полунощ, когато прозорците на къщите притъмняваха един след друг, момичето се унесе в полусън, мислейки за покойната си майка, от която бе запазило мили спомени. Трудно успяваше да си отвори клепачите, които сякаш се бяха налели с олово. После бавно изпадна в състояние на блажена забрава. В угасващото му съзнание проблясваха откъслечни видения, свързани с малкото щастливи моменти в краткия му живот.