"Не оставяй днешната работа за утре"

(Еклесиаст, или де да знам)

Ако някой ви рече, че болонките и въобще манечките кученца са безопасни, не му вярвайте. Да знаете. Не вярвайте на подобен гений. От мен да знаете, опасни са и то смъртоносно. Въобще зад всяко безобидно наглед нещо, като една нищо и никаква болонка, или да кажем един прост ченгел, ей така небрежно завъртян на бял лист, може да се крие, а и се крие една цяла вселена. Никога не можеш да знаеш откъде ще изскочи заекът, а един път изскочи ли шибаният заек, ходи го гони.

 - Математиката е дяволска работа, Бозов, казвам ти! Сатанинска направо и то не за друго, а понеже те кара да се чувстваш като идиот, тъп и незначителен. И друго, да се принизяваш в ума си като маймуна, която може само да се научи да брои банани и дотам.

Бях се изтегнал на хамака в градината на Бозов и зяпах нагоре, пълен айляк. Бе отново лято. Нямахме работа и се чудехме кво да правим. Бозов седеше на едно малко плажно столче, от ония, дето се забиват в пясъка, като си на море, ама тука нямаше море, ни пясък и беше забучено направо в пръстта.

Аз пиех джинче, Бозов пиеше дявол го знае какво, но пиехме от сутринта, щото то всъщност станахме в има няма 8 часа сутринта. А нямаше какво друго да се прави, освен примъкването на някаква ламарина над септичната яма зад къщата, но това беше фасулска работа и го оставихме за утре. Много ме домързя с тоя джин, направо ми бяха омекнали крачетата.

- Тука има - каза Бозов - един бай Ангел, математик, физик, лауреат на московската академия на науките и т.н., познаваме се, той е на осемдесет, ама е жив такъв дядка, дрънка като латерна и пием кафе сегиз-тогиз. Даде ми труда на живота си. Версална физика. Някакво преснимано, прошнуровано А4, като папка такова и там формули, ама може се счупиш от формули. Не знам си колко хиляди на минус десета, не знам си що си, Гравитони, Бозони, Електорони...

- Лудница - казах аз!

- Аха.

Бозов си изпъна крачката напред и се опита да намести столчето, което се беше изхендрило настрана.

- Бозка, найш ли колко имам по висша математика навремето кога бях студент? Аз, който не знам кво е туй лимес, и му виках лимбес и ония ченгели още не мога да разбера за къв чеп са?

- Кои ченгели, интегралите ли?

- Да ве, онова, дето мяза на ключ сол.

- Е колко имаш?

- Имам петица! Щото беше тогава милениума и даскала, много готин тип, ми врътна пет, именно заради милениума.

- Супер, ко...

- Да ве, а найш ли по химия ко стана? Имам три, и то пак по милост, щото даскала се уби да се хили, дето измислих нов елемент. Вика ми, я кажи, като взаимодействат Натрий и Никел, кво се получава?

Аз мисля и викам:

- Нитрий!

Оня става, тържествено ми вдига ръката и обявява там на сички в стаята:

- Колеги, имаме открит нов елемент, и като почна да се хили, като почнаха и останалите, лелее, аз ми потънаха гемиите. А бях учил! Химията ме кефеше, ма тоя даскал Копчев, и той беше готин. Като почна годината, влиза и вика:

- Колеги, знаете ли какво най-много мразех като малък? Мразех най-много руския език и химията! А ето ти на, завърших химия в Москва!

Бозов се закиска и тогава звънна телефонът...

Докато си пиех джинчето, гледах Бозов през стъклото нещо се вълнуваше и говореше, но нищо се не чуваше през джама. Станах и си налях още, турих тоник и бутнах едно лимонче вътре.

Бозов свърши да говори и изчезна за доста време. Сетне се появи с две чини в ръце. Беше направил една камара сандвичи с кашкавал и краставички и доматки и т.н., въобще разкош.

- Найш ко става?

- Кво, питам с пълна уста.

- Ами бай ми Ангел взел че открил нещо велико. Сега по телефона ми говори запъхтян, едва му разбирам. Вика ми - Тошее, синко, стана!!

- Ко стана, бай Ангеле, викам?

- Стана, Тошее, стана, мойто момче, тръгвам, ще я видя пак...

- Кой бе, какво, питам. Оня вика:

- Ще видя пак мойта милата, миличката ми, моята си, Дорчето, пак ще я видя...

И аз си викам, на мене си, айдее отиде бай Ангел. Казвам му - спокойно, човеко, идвам ей ся, спокойно и той затвори. Много беше развълнуван, чак плашещо.

- Е ти що не отиде, бе?

- Е що, ей ся отивам, нали правих кльопачка...

- Бе мани я тая кльопачка, бягай да видиш човека, ко става. Кльопачка, ти наред ли си? Всъщност ква е тая Дорчето?

- Бе, не, бе, това е жена му, починала преди сума време. Аз затва се притесних нещо, да не се е чалнал, откачил.

- Бягай де, бягай - казах аз и пак си пия такъв джина. Бозов замина и го няма час, два, три няма никой. Стана обяд. Няма ни Бозов, ни дявол. Зех да се тревожа, ма си направих един коктейл и ми помина. Хладилникът пълен, зех ребърцата, обезкостих, наредих всичко и ще паля барбекюто. Пуснах си Боб Марли и си пия, а никой не се появява. По едно време ме ужили една оса или пчела, че се надух, ходих се мазах с чесън и като се връщам на двора пак, гледам на масичката някво дребно старче с шапка идиотка и на нея пише - Мюнхен 1972 и до него седи Бозов и ми пие от коктейла.

- Добър ден, викам, аз съм Александър и подавам ръка, с другата ударих на Бозов един зад врата - Чуш бре, напрай си сам, тоя си е мой, глей го нашия го преполовил.

Дядото ми подаде ръка, една малка такава нежна ръчица и вика:

- Ангел съм, синко.

Стана ми смешно малко, ангел с шапка идиотка, и си мислех - ко ша прайм ся с тоя дъртия тука, математик! Гати веселбата, аз, Бозов и някъв дядо и естествено няма мацки. Пуста орисия.

Дядото не щеше да пие нищо, макар и да го изкушавахме с някаква домашна ракия от на Бозов запасите. Нави се само на една бира. Беше страшно превъзбуден.

- Я кажи сега, бай Ангеле, задърдори Бозов, кажи за Версалната физика.

На мене ми идеше да се гръмна. И направих една физиономия на Бозов, демек - ще те заколя, или нещо такова, но оня продължи да ръчка дядото да разправял.

Дядото се покашля и почна:

- Момчета, физиката е проста работа. Най-основното е, че няма материя без пространство и пространство без материя. А версалната физика е още по-проста. Тя обединява всичко. Целия континуум. Тя обединява Квантовата физика и Астрофизиката. Това е мечтата на всеки физик. Теоретичното обединение на тези два клона. Никой не го е постигнал досега, даже Айнщайн. Дори наскоро четох в московски журнал, че онзи инвалидът, на количка който е, Хокинг, известният днес физик, казал, че това предизвикателство ще стои пред човечеството поне още 50 години, ако не и сто.

- Аз мисля, че и двеста даже - обадих се и аз да кажа нещо, понеже то се бе видяло, че само това ще мога да кажа, като гледах накъде отива разговорът, та барем поне да не съм мълчал като някой тъпак.

- Не, мойто момче, няма да е двеста, няма даже и две да е! Аз ги обединих! Двата клона са вече обединени. Ще ти дам своя труд, да го прочетеш, на Тошко съм го дал и на тебе ще го дам, виждам, се вълнуваш от тия неща и не си някой пройдоха.

Спогледахме се с Бозов и си прехапах устата, да не се разхиля.

- Та, продължи бай ти Ангел, това обединение има практическа насоченост, дечица. Аз малко се развълнувах одеве по телефона, Тошко - обърна се той към Бозов - но малко прибързано се развълнувах. Мислех, че веднага ще мога да пристъпя към разкъсването на континуума и промяната в паралелните пластове, но прибързах. Намотките не достигнаха и добре че се сетих, иначе знаете ли какво щеше да стане?

- Аз си налях пак малко джин и се правех на зает, мамка му, ако нещо вдявах от на тоя академик дивотиите, да пукна. Но въпросът му си висеше така във въздуха, както висяха отсреща на простира огромните гащи на съседската баба.

- Щеше да стане катастрофа, момченца мили! Един опит имам! Само един-единствен. Но намотките не достигат, сега това ми е на акъла. Откъде да намеря един топ медна тел?

- Какъв опит? - пак се изцепи Бозов..

Ако бях по-близо до него, как щях да го сритам, честно.

- Един опит има само да разкъсам континуума и с индуцирания свръх ток, от полето гравитони да се върна при нея. Нали ти казах, при Дора. Но вярно, че нищо не ти обясних, де. Нормално е, все си мисля, че на другите им е ясно всичко, та това е толкова просто, Версалната физика... Тошко, ти нали прочете труда ми? Там практическата насоченост накрая, основната, съм я описал, моето момче. Връщане във времето. Това е то същината на разкъсване на континуума. Но токът ни в мрежата не става даже да го почешеш тоя континуум, връзките са неимоверно здрави. Та почерпих ток от чистия етер. Това ми е единственото нещо, с което не съм съгласен с Айнщайн. Той отрича етера. А аз го установих опитно. Е да, Айнщайн го отрича с половин уста на онази прочута конференция, но излизайки, прошепва на ухото, не помня на чие ухо беше, но прошепва - И все пак, етерът съществува. Той е в нас и ние сме в етера. Това си е моя трактовка, но съм сигурен, че и той ще се съгласи с нея.

Джинът свърши. За мен нямаше и капка съмнение, че тоя бай Ангел беше чисто луд. И макар много да не схванах от лекцията, проумях, че се кани да ходи в миналото. Това ми напомни един филм, но не помня заглавието, де, та там се гонеха някакви в миналото, а всъщност бяха в някаква виртуална реалност, или нещо такова. Накрая всички се избиха. А, да, май се казваше улица тринайсе, или тринайсти етаж, нещо подобно, супер тъп филм.

- Бозов - казах аз провлачено, сигурно от джина - ще печем ли ребърцата?

- Аха, рече Бозов, стана и понечи да тръгне към кухнята.

Бай Ангел го спря, придърпа го и нещо му зашушна на ухото. Бозов мисли ко мисли и отиде към гаража. После се върна и каза:

- Няма ни тел, ни акумулатори, ама оня медният котел си е там, на дядо котела. Той ще стане ли?

- Ще дигне волтажа, малко, каза бай Ангел- донеси го и ако можеш да ми услужиш, отиди до железарията, после на пенсията ще ти ги върна. Бозов ходи, домъкна някъв огромен казан от гаража и изчезна някъде. Аз продължих да седя тъпо до това светило на физиката и да се чудя какво да говоря. Не се чудих много, бай Ангел беше от приказливите.

- Та, момче, ти вярваш ли в случайните събития?

Мамка му, пак не знаех какво да отговоря, да не изглеждам тъп. После се сетих, че има един лаф - няма нищо случайно на тоя свят и го изтърсих.

- Дааа, каза дядката и си приглади рехавата брадичка - нищо случайно няма на тоя свят, мило детенце. Ето ще ти дам два прости, уж прости, но съдбоносни за мен примера. Например ето ти на, виж ме, на осемдесети и три години съм, нямам образование на физик, но съм гений, своего рода.

- Направо да се побъркаш, помислих си аз - а го имах за академик...

- Та, как аз почнах да се занимавам с физика и обобщих всичко в едно, демек открих лелеяното обединение?

Въобще не ми пукаше как и направо примирах за още джин, или една бира, но учтивостта ми не ми позволи да го прекъсна и да ида да си взема.

- Аз, мойто момче, съм един обикновен радист. Бивш шеф на радиолаборатория. И като такъв се пенсионирах, като такъв и щях да си умра. Един ден, обаче, ставам посреднощ да уринирам и минавам през стаята в тъмното. Като стигнах до телевизора, и той се пусна сам. Да, съвсем сам. От него изскочи една кълбовидна мълния и застина насред хола. Стана като ден! И аз застинах и така седях, а мълнията бавно се стопи в нищото и пак стана мрак. Оттогава се захванах с физиката и досега само това правя, пиша, проучвам. Ходил съм даже в БАН. С тая папка. Отивам там, викам те ще подскочат изумени, понеже това е просто откритието на хилядолетието. Никой не ми обърна грам внимание. Никой. Един само доцент ме покани на кафе във фоайето, прегледа папката, стана и каза - Дай да ти стисна ръката. И толкоз. Едно ръкостискане получих, това беше. Добре че знам руски съвършено, та го преведох всичко на руски и го пратих в Москва в академията на науките. След няма месец и оп писмо. Направиха ме лауреат на науките и член на Московската академия, за както те казаха - Този теоретичен труд и интересната хипотеза. Аз им казах, че това съвсем не е хипотеза, а факт с практическа значимост, но и досега си пишем и още нищо съществено не правят по въпроса. А те имат средства, мойто момче, имат техника, лаборатории, с моя труд можем да променим света.

- И как точно - взех че попитах?

- Ами с това разкъсване на континуума ние можем да се върнем и да променим събитията. Например можем да коригираме погрешните разбирания на Лайбниц за моделите, за квантите, въобще можем да ускорим процесите по усвояване на физичните тайни...

Лайбниц дрън-дрън, аз си мислех за съвсем други неща, наум де, мислех си как бих отишъл и бих пръснал мозъка на Хитлер, още докато майка му го разкарваше в бебешката количка из скапаните германски улички. Или пък как бих се отбил в онова забутаното село на малкия Владимир Улянович и бих му сипал малко цианкалий в млякото, но Бозов ме измъкна от мечтите, като отвори външната порта и се развика да съм му помогнел. Мъкнеше някакви топове с медна тел и тя се бе разповила и се влачеше зад него като хиляди змийчета. Домъкнахме телта и я стоварихме до медния котел, а бай Ангел продължаваше да боботи:

- Другото хич не случайно нещо ми се случи именно днес. Ако не беше станало, щях още да се въртя в кръг, като обран евреин, и щеше да ми убягва главното.

- Бозов, отивам за бира, казах аз и от пуста учтивост попитах и академика иска ли нещо. Той поиска чаша вода с лимон, да се интоксикирал. Ние имахме всичко на всичко един сгърчен лимон за пържолите, направо се вкиснах, че трябваше да кълцам от него за някаква си интоксикация, каквото и да значеше туй чудо. След малко донесох водата и бирите и пак се почна:

- Главното нещо, което прозрях днес, стана ужким случайно. Кученцето на Гинка, явно се отскубнало, се намъкна отдолу под вратата в двора и се наби точно в зайчарника. Аз бях отворил вратата и съм влязъл вътре да храня зайките и онуй се шмугнало вътре. После съм затворил, а то хайванчето останало затворено. То зайчарникът е затворен контур с клетки и врата. Влезеш ли, няма де да идеш. И има-няма двайсе минути, гледам онова излиза изпод зайчарника отдолу. То прокопало дупка, хайванина, и взе да търчи из двора насам-натам. Това събитие отключи в мен, както едно време кълбовидната мълния, отключи прозрение!

- Брейй, шантава работа, казах и си фъснах една Арианка.

- Шантава я, съгласи се дядото. Прозрях, синко, че в континуума, можеш да се луташ вечно, както се луташе това животинче и да се движиш заедно с него в някаква си негова посока. Но също така можеш да прекъснеш това лутане, като просто излезеш от него по необичаен път! Това е цялата философия. Просто ей така ми светна. За да разкъсам етера и да преодолея частиците в него, които са гравитони с гравитационен заряд, макар и непознати засега на учените напълно, аз трябва да създам малко по обем мощно електрично поле със огромен ампераж, а същевременно да съм във фарадеев кафез. И в момента на най-голям електричен вихър просто да отворя кафеза. Така ще разкъсам паралелните континууми. Това е. Проблем е само едно, какво ще се случи с мен на метафизично ниво, ще помня ли нещо после, или не. Това не е напълно ясно. Имаше един проект навремето "Филаделфия", след него всички се бяха побъркали. Един екипаж на кораб така го транслитерираха и се появи на друго място, но екипажът не беше на себе си. Там, обаче, принципът бе друг, не като моя. Там просто ги преместиха вълново във вектор, но в един и същ континуум, което е фасулска работа. При мен пак има вектор, назад, но континуумът е разкъсан.

- Е добре, де - вече беше взело тотално да ми писва - ок, ще разкъсаш това нещо и какво после? Някъде в миналото искаш да отидеш, но как точно ще знаеш, де?

- Ето това е добър и мъдър въпрос - похвали ме дядича - Достигнах до прозрението, че при разкъсване на континуума аз ще съм чисто съзнание и така ще ида където ме отведе съзнанието ми, а то ще ме отведе именно там, където искам. В осемдесет и четвърта година. Тогава катастрофирахме с Дорчето на път за Пловдив и тя загина. Тогава спряхме в едно крайпътно капанче и ядохме чорба, аз изпих една светла бира и после стана белята.

- Съжалявам, казах - най-сетне чух нещо истинско по моему от стареца и го съжалих. Скръбта го бе побъркала. Той, обаче, хич не се имаше за побъркан и съвсем наистина се канеше да разкъсва тия континууми. Продължи да бърбори още по-въодушевено и убедено.

- Момченца мои, системата, която съм измислил, е проста. Всичко това представлява един цилиндър, като бъчва, изграден от медна тел. От двата края е свързан с източник на енергия и с още нещо, което сам направих, но е доста длъжко за обяснение и е нужно да се представи графично.

- Не, не, няма нужда, промърморих, това с бъчвата стига..

- Е, не точно стига, но да кажем да прескочим това, което му откраднаха на Тесла на времето и което аз преоткрих след години труд. Та всичко е вързано и има само една ръчка да се дръпне. Аз съм вътре в тоя цилиндър и главата ми стърчи отгоре, а краката ми са стъпили на самата земя. Ръчката се дърпа и аз изчезвам. Не точно веднага, де, понеже ще изчакам пика на енергийния поток, сетне ще разтворя самия цилиндър, той е като капак отстрани, отваря се и така ще разкъсам континуума.

- Взе да ми става забавно, може би от бирата или знам ли, та попитах - А после, като изчезнеш, как ще се върнеш?

- Няма да се връщам. Като изчезна, за стотна от милисекундата ще се промени всичко наоколо, имам предвид в двора. Понеже автоматично ще се насложат континуумите, в които ще сме живяли ние с Дорчето и ще се напаснат като зъбни колела. Тоест ако аз нямам посадено мушкато в двора, а тя е посадила някога, ако е била жива, то ще се появи, или ще се появи някой чемшир, дето по-рано го е нямало, или пък чиниите, дето все ги държа мръсни в мивката, изведнъж ще си стоят вече в отцедник и всичко ще е лъснато, както само моята миличката женичка можеше да почиства кухнята.

- Егати, промълвих, а Бозов решаваше някаква кръстословица от сума време, явно той му беше свикнал.

- Само едно нещо трябва да се направи и машинката е готова. Ей тая тел там, тряа добре да се навие на цилиндъра в двора, но само в долния край, че да не се засегне отвора, който ще разтворя при пика. А медният котел може да се овърже и той отстрани.

Дядото изпи водата с лимона и обяви, че отивал да източи мехура. Аз си фъснах сигурно четвърта Ариана, а Бозов, който пиеше пета, ме пита кое животно започвало с буквата "Х", пет букви, завършвало на "А" и се хранело с мърша.

- Хиена, казах и тогава се чу силен пукот и някой извика иззад къщата.

С Бозов се сепнахме, той подскочи и се втурна натам, аз го последвах с огромни скокове. Зад къщата нямаше никой, но Бозов спря на ъгъла и ме гледаше пребледнял.

- Бай Ангел е паднал в ямата - каза той треперейки.

- В ямата - повторих ужасен..

Двамата седяхме като препарирани и не смеехме да идем до ръба на пустата яма. Тя беше септична, дълбока поне осем метра, наскоро изкопана и отгоре бяха метнати два кола на кръст. Бай Ангел явно бе стъпал без да гледа там...

- Майко мила, проплака Бозов - трябваше да я покрием с ламарината, казах ти одеве...

Аз вече се бях надвесил над дупката и видях долу дядото свит на кълбо. Не даваше никакви признаци на живот. Почуствах нещо неописуемо, страх, вина и някакъв ужас ме обзе - Ами ако беше умрял? Мина ми идиотската мисъл да го побутнем с някакъв кол и ако е умрял, да го заринем с пръстта отстрани. Той тъй и тъй си беше вече на преклонна възраст. Тази мисъл ме ужаси. Не очаквах, че в такъв момент бих разсъждавал като психопат. Бозов се тресеше, ревеше и беше в нещо като истерия. Но аз реших да действам хладнокръвно.

- Имаш ли стълба?

- Имам, промълви Бозов.

- Донеси я бързо!

Той се завтече и домъкна някаква дървена, правена саморъчно, дълга стълба. Спуснахме я долу и аз слязох. Старецът не помръдваше. Побутнах го, подвикнах му, нищо. Май беше наистина умрял.

- Попипай му пулса, викна отгоре Бозов - главата му се подаваше и отдолу изглеждаше като отрязана.

Нямаше пулс, беше си абсолютно умрял. Долу беше страшен хлад, от това, че бе осем метра, или че имаше труп, направо ми настръхнаха косите.

- Бозов, трябва го извадим, брат!

- Как, изрева той? Да вземем да звъннем на полицията и на пожарната ли? Най-добре май...

- Не знам, да, може би, трябва - рекох - после се вкарах в някакъв собствен филм, от алкохола ли, що ли, че ще светнат, че ние сме го убили, или нещо такова и съвсем се филмирах...

- Не, Бозов, ще го издърпаме! Дай въже, нещо яко.

- Какво?

- Дай въже, бе - крещях отдолу аз, Бозов изчезна и след малко спусна някакво бая тлъсто въже отгоре към мен. Овързахме дядото здраво, аз излязох от ямата и го изтеглихме навън, като при това теглене си разраних дланите яката. Оставихме го легнал зад къщата, Бозов го наплиска с вода, но нищо не стана. Не трябваше да се напиваме толкова, или може би трябваше, си мислех, самообвинявайки се, но така или иначе ми хрумна гениална идея. Защо да не ползваме машината за разкъсване на ония неща, дето дядката я беше изобретил. Поне можехме да пробваме. Бозов ме изгледа плачевно, като му казах и ми направи знака с ръка за тия, дето са мръднали. Но аз в опиянчената си глава си мислех, че това е една добра идея. Или ако не беше добра, то поне беше отчаяна идея. В крайна сметка, ако нищо не станеше, сичко щеше да си е все същото и щяхме да звъннем на полицията.

Седнахме за малко на сянка да го обсъдим. Още треперехме. Налях си за кураж отново джин и се опитах да си припомня какво дърдореше дядото. Единственото, дето се сещах, беше, че тая тел в двора на Бозов и котела трябваше да ги омотаем там в нещо си друго, дето се намирало в двора на дядото. После реших, че ще вляза в това чудо, а Бозов ще дръпне шалтера. Натоварихме тия метални телове на нисана на Бозов и ги замъкнахме в двора на бай Ангел. Там вътре насред двора, се извисяваше някакъв причудлив цилиндър от тел, някъде към метър и шейсе висок, от него излизаха два кабела. Единият към някакъв контакт, другият кабел влизаше в малка дървена кутия с капак на дупки и две врътки отгоре. Досами цилиндъра имаше дебел дървен кол, на който бе монтиран шалтер, та ако си в цилиндъра, можеш се пресегна да дръпнеш ръчката. Намотахме теловете и казана и аз се намъкнах в цилиндъра. Бозов седеше отстрани ни жив, ни умрял и май беше вече почнал да изтрезнява.

- Готов съм, рекох и се прекръстих.

- Нещо не ми се нрави тая работа, каза Бозов. Това нещо изглежда опасно.

- Давай, дърпай ръчката, стига умува. Аз съм виновен, дето не турихме ламарината, сега, ако дядото не е луд, в което се съмнявам, ще ида да я сложа, та да не падне в дупката. Той каза, че като си представя къде искам да се върна и хоп, там отивам.

- Друг път - изпелтечи Бозов - Дърпам, майната му, ти си откачен, напълно...

Той дръпна рязко ръчката, а аз затворих очи. Ни звук, ни нищо не се чу. Така си ги отворих пак в цилиндъра и Бозов зяпаше отстрани.

- Ко стана? - попитах.

- Ми нищо, ко да стане! Нищо не стана, много ясно.

- Я, я завърти тия - посочих врътките на дървената кутия, дето се мъдреше долу на земята

Бозов ги врътна и пак дръпна шалтера. Тоя път нещо взе да свисти, ама едно такова пронизително като пищене, а аз започнах да си представям ламарината и дупката и въобще къщата на Бозов отзаде. Свистенето се увеличаваше стремително и в един момент отворих очи, сепнат от лай на куче. Край нас подскачаше някаква малка болонка и лаеше като откачена. Тогава се сетих за кученцето, дето дядото разправяше и как му изровило зайчарника и как прозрял там нещо си, и взех, че залитнах от свистенето, или от пустия джин, залитнах назад някак си и телта се отвори, цилиндърът се разтвори и паднах по гръб отстрани. Веднага станах, но нямаше ни куче вече наоколо, ни свистене се чуваше, най-странното е, че и Бозов го нямаше никакъв. Взех да обикалям около цилиндъра и въобще наоколо и да свиркам. По едно време вратата на къщата се отвори и оттам излезе... бай Ангел. Щях направо да падна по гъз, като го видях, честно.

- Кой там, кьореше се той от балкончето. А аз пропълзях отзад зад цилиндъра и мълчах като пукал.

- Кой свири, продължи да вика дядото, поседя, поседя и пак хлътна вътре. А аз, както си седях сврян зад теловете, и видях през външната врата как се прошмугна пак тая болонка. После дядото излезе пак, слезе по стълбичката от терасата с някаква гаванка с ръка и се насочи към зайчарника.

Точно тогава ми светна кво става! Това като ония моменти, за които дядката говореше одеве, дето ти просветва и загряваш нещо велико. Дядото отвори портичката на ограждението със зайците и хлътна вътре, онуй болонестото псе се юрна след него, но и аз се юрнах и излязох по-бърз. Препречих му пътя и тихомълком без звук му бих един шут през задника. То изквича, прескунди се и айдеее кръгом и през портата обратно, аз след него през дувара се преметнах и отзаде чувам дядото вика.

- Кой там, ей? Портичката на зайчарника хлопна, а аз през туй време газ към къщата на Бозов.

Влизам вътре запъхтян. Бозов седи на масата и смуче бира най-спокойно с отегчена физиономия, все едно сичко си е в реда на нещата...

- Бозов - викнах, едва дишайки - стана, братче! Направо се бях побъркал от радост, все едно моя дядо бях спасил.

- Ко стана? Де изчезна, бе човек. Изведнъж както си седяхме и много странно. Ти беше до мен на масата, сетне нещо се извърнах, и сякаш ми стана лошо и после като се обърнах, теб те няма. И тъй един час те няма...

Аз седнах и се загледах в Бозов, ама някак през него гледам и мисля. И изведнъж загрях, че Бозов всичко е забравил някак си. Тоест не го забравих аз, както дядото предполагаше, а го е забравил Бозов, незнайно за мен защо. Той въобще нищо не разбираше.

- Бозов, бай Ангел е жив!

Той ме изгледа, сякаш съм леля му или кой знае...

- Ти пък откъде знаеш за бай Ангел?

Сега пък аз го изгледах, сякаш бе мойта величествена леля и ми стана ясно, че Бозов вече не беше в час за нищо.

Аха - рекох - ясно, давай да слагаме ламарината.

- Ламарината ли? Нали утре решихме да я мъкнем.

- Не, не, давай я сега, моля ти се. Хората не напразно са рекли, Бозов - Не оставяй днешната работа за утре!

- Брей, голям мъдрец се извъди и ти, голямо чудо, айде да върим да я слагаме тая ламарина.

И тогава звънна телефонът. Бозов отиде да вдигне. И от кухнята го виждах как отегчено говореше с някой, после затвори.

- Кой беше - попитах с потрепващ глас.

- Един дядо, съсед. Ааа бай Ангел, бе. Ти, всъщност, откъде го познаваш него и кво рече, че е жив, някви такива, не схванах?

- Ааа, нещо сме говорили преди с тебе, смутолевих. И кво иска бай ти Ангел?

- Ами да съм му дадял малко пари до пенсия за няква тел да купи, и че нещо главно му било убягвало и се въртял в двора като обран евреин... Нещо такова ми говори, той приказлив, нещо му било убягвало и се не можел да се сети и такива работи. Щял да дойде след малко тука, да му дам някой лев, хем ще пие една биричка с нас тука. Малко дрънка, да знаеш, ама е интересен иначе, физик.

- Ахаа - ухилих се и изведнъж страшно ми се допи едно питие - Добре, давай, бързо да слагаме ламарината, докато още го няма дядо ти Ангел, после ще се напием! И от мен да знаеш, ейй, човеко, това математиката, физиката, особено Версалната, това са дяволски работи, а най-страшни, най-опасни са малките бели болонки!