Бях излязла в гората с най-агресивното си куче и две малки - на 3 месеца, за да ги уча да вървят с мен. Хванах най-безлюдната пътека (за да не пострада някой), съответно не беше поддържана и на места ставаше непроходима. Аз кривнах през гората и знаех накъде вървя, обаче чух гласове - някакви дървари - решили и те на безлюдното да си пооткраднат дръвца...

Бързо хващам в обратна посока, докато Хан не е решил да ги яде, той ме слуша уж, ама за по-сигурно. Тичаме на другата страна - без пътека, както и да е... Загубихме се много стабилно и вървяхме, вървяхме...

Малките взеха да капват милите, а аз като стигна до път, не мога да вървя по него, защото ще срещнем някой, а не е желателно.

Вървя уж успоредно, обаче то - рекички, долчета, трънаци, а пътищата явно доста криволичат. Е** си майката! Вече взе да се смрачава...

Излизаме на едно високо, не толкова обрасло място да се огледам и виждам в далечината река - доста голяма, а от другата страна фургон, който явно е обитаем - излиза дим (действието се развива в началото на март, студено е още) .

И тъй като изобщо не знам къде се намираме, решавам да отида да попитам поне къде съм, но не нося нашийник на Хан. Свободен е, т.е. ако излезе някой от фургона е изяден!

Изглеждам умопомрачително - гумени ботуши до коленете, камуфлажен панталон (няколко номера по-голям от необходимото), яке - скъсано от храстите, през които се провирах, лице и ръце надрани, тече кръв на места... рошава, с борови иглички в косата.

Трябва да премина реката. Започвам да нагазвам в нея,  Хан плува, обаче течението е силничко, на мен водата ми е до гърдите и си ме повлича. Ледена е - още се топи сняг на места. Бебетата скимтят и не смеят да влязат , аз се връщам за тях, гушкам ги - по едно под мишка и пак... с триста зора прецапах... и излязох още по-ефектна!

Промъкнах се тихо към фургона. Почуках  на прозорчето (не на вратата, че да не вземат да отворят)

И една жена - ЖЕНА, се подава и пребледня - изкара си акъла, аз и казвам - "само не излизайте, сега ще ви обясня...."

Да бе! - тресна прозорчето и взе да пищи нещо (подозирам, че беше молитва).

По едно време, като се поуспокои, ми извика, без да отваря пак прозорчето - "... на другия фургон има мъже, ходи им кажи на тях..."

Аз междувременно си събух ботушите, изсипах водата от тях, но както бях мокра цялата на студа - вледенявах се много стабилно. Кучетата едва мърдат, не искат да ходят вече. Замъкнах се до другия фургон. Там има кола, много обнадеждаващо - направо да я открадна, или да им я поискам? Не знаят, че мога да им купя и колата и фургона и тях, няма никакво значение колко пари имам по принцип, ако не се изсуша и стопля, а и кучетата, ще си пукнем като нищо!

Затова съвсем сериозно обмислям да гепя колата, вместо да губя време да обяснявам, а на другия ден да им я върна и да им платя за притеснението. Обаче гадините имали куче! И Хан взе да го изкормва, а онова се дере...

От фургона изскача един млад натокан, беззъб мангал и също пребледнява... (до колкото му позволява цвета)

Аз веднага - "не, не излизай, ще те хване тебе, чакай, аз ще вляза и ще обясня.!" - и направо го набутах вътре...

А вътре кюмбе!!!  - Най-хубавото и топло нещо, което съм виждала!

Човека дума не казал, още е вцепенен, а аз  - "само да взема и бебетата" - излязох, гушнах ги и ги вкарах и тях вътре.

И  започнах:

 - Къде се намирам?... - отговорът изумителен, около 20 километра в обратна посока, от тази, в която мислех, че се движа!

 - ... добре, добре... тази кола в движение ли е? - "да" - продаваш ли я? - "не " - а ще ме закараш ли?... "не мога, аз съм пазач тука и съм на работа..."

 - колко пари взимаш на месец?

 - ... различно, зависи... то ние се сменяме... - аз го прекъсвам  - 200 кинта сега, ако ме закараш... с кучетата.

Това било кариера  -  чакъл от реката... и други обяснения...

Пули се - ама тука няма друга работа, после какво ще правя... - аз му казвам вече с много лош тон - "виж, човеко, аз мога да остана да нощувам тук, но ще прибера и голямото куче - за теб няма да е добре, а ще дойдат да ме приберат едни хора, дето изобщо не ти трябва да ги познаваш от близо..."

Закара ме! Трябвало с лошо значи, странен свят - млада, хубава жена в беда, а и се налага да заплашва и да изнудва, за да и бъде оказана помощ...

И все пак, бях спасена!

Ама как само наврях Хан в багажника, много трудна работа... нямаше как да го кача в купето - ще изяде ромчето. Много е луд - като мен, разбираме се чудесно с него.

О, тия хорица още сънуват кошмари най-вероятно... И въпреки че малко принудително ми помогна, все пак съм благодарна, изразих благодарността си с 200 лв., както бях обещала, като се прибрах.

... А за лошите хора, които ще дойдат за мен - блъфирах, но на покер съм доста добра...

Тогава установих на практика, че не е важно какъв си, а какво впечатление създаваш. Аз бях слаба, изтощена и в крайна безизходица, но съумях да се овладея и да внуша на глуповатия ром, че съм страшна, силна и аз решавам. Бяхме тръгнали в 07 ч. сутринта на лека разходка, прибрахме се в 9,30 вечерта. Прибрах и Хан, и бебетата при мен вкъщи, изкъпахме се хубаво, запалих камината и спахме на пода пред нея...