Жените мрънкат. Някои повече, други по-малко, но каква жена ще съм по дяволите ако не мрънках?! Та на обичайния въпрос на мъжете "Е, що мрънкаш сега?", винаги отговарям: "Защото съм жена" и това ме изпълва с глупава гордост, а те остават безмълвни пред такава логика.
  Това се случва с повод и без повод, но аз съм решила, че мойто мрънкане примерно за това, че нямам две еднакви на цвят щипки за пране за всяка дреха или че хляба не е равномерно нарязан, има едни филийки по-дебели от други, е основателно и някак сладко. Разбира се оборвали са милион пъти това мое прекрасно мнение за себе си, но не се предавам.
  Та живеех аз с една... нека я нарека приятелка, а не гадже, за да спестя злобеенето на хомофобите и така да им удължа живота, за което естествено очаквам гръмки овации и някакво дребно копие на орден Стара планина..
  Живеехме заедно вече година и тя никога не се беше разболявала, аз още по-малко, защото съм бетон човек, болест през през мен не минава. Сега...като ми ударят една маслинка потъвам в кръв и всеки уважаващ себе си ветеран от войната би ми завидял как изглеждам, но не виждам защо да издребняваме.
  Прибирам се аз един ден от работа и две подпухнали очи и един сополив нос ми отварят вратата. Мисълта за целувка в такива моменти ти се изпарява яко дим и трябва да изглеждаш смъртоносно притеснена иначе това е началото на края на брака ти.
  Влачене на чехли... кихане... подсмърчане... тежка въздишка... влачене на чехли... това е пътя от външната врата до хола.
- Нещо май се разболявам.
  Решавам, че ще е по-добре да съм изкована от желязо и не от съчувствие.
- фантазии... виждам само един сопол, я се стегни и бъди мъж!
  Тук не искам в никой случай да похваля мъжете, защото те са неимоверно повече кифли от нас, а прага им на болка е толкова нисък, че редовно си удрям пръстите на краката в него. 
  Чаршафите са на кълбо, дрехите са на стола, а въздуха е пропит с болнични стонове. Е в такава атмосфера се превръщам в прилив на щастие и едвам се сдържам да не запея.
- Ще ми направиш ли чайче? – мрънкащ глас със жаловита интонация.
- Първо си оправи леглото и тогава - не се поддавам лесно, родена съм най-малко за лейтенант.
  С родилни болки леглото е оправено и аз приготвям чай.
- Лимонче сложи ли ми?
  Изпуквам си два пръста и нося лимон.
- Пий сега тоя чай, аз отивам да ям.
- Стой при мен де..
- Е какво да стоя тук залепена за теб, да не сме сиамски близнаци, от тоя лимон ли те е страх?
  Изпраща ме поглед на бито кученце, което не ми въздейства, бити кученца под път и над път.
  Слагам две мръвки пред мен и набождам едната. Протяжен стон.
- Ще дойдеш ли за малко?
  Вадя вилицата и я взимам с мен защото се чувствам по-твърда с оръжие в ръка.
- Ще дръпнеш ли малко левия край на пердето, че ми свети точно в очите?
- Е как няма да ти свети като е ден? Забрави ли, че тогава обикновено слънцето ни огрява?!
  Дърпам пердето с нервен жест и решавам да пусна телевизора за да не чувам евентуален следващ предсмъртен зов.
- Не го пускай, парят ми очите, сигурно имам температура.
  Вилицата заема опасно положение със зъбчетата към нея.
- Ако само малко си мръднеш дясното пипало, точно в онова чекмедже до него е термометъра, сложи си го и виж.
"Жена е, трябва да мрънка и да мяука" - повтарям си успокоително аз.
  Слава на бога изяждам си мръвките без повече прекъсване и вече леко омекнала се връщам при нея.
- Имам 37.9, трябва да слезеш до аптеката да ми купиш нещо..
  Завъртам се на 90 градуса така рязко, че усещам как подметката ми изтънява от бързината на финта.
- И носни кърпички вземи.
- Добре.
- Нали като се върнеш ще стоиш при мен?
  Усещам как от ушите ми излизат тънки струйки дим и едното ми око леко заиграва.
- Да ама малко, щото в 19.00 играе Барса и слизам да гледам мача в бара, че сме се разбрали вече с едни колеги.
- Айде да го гледаш тук ама няма да викаш силно, че ме боли главата и ми се повръща.
  Да гледам мач и да не си оставя сливиците по пода е нещо граничещо с фантастичното и предложението е отхвърлено на първо четене.
  Купувам всевъзможни боклучета от аптеката, връщам се и решавам, че мога да отделя 15 минути на болен човек, да не съм звяр мама му стара?!
15 тежки и отегчителни минути през, които не спирам да гледам часовника и да мисля кой ли ще е в халфовата линия с тия контузии дето са натиснали отбора.
  Време е!Съпроводена съм със сълзи на очи сякаш отивам на фронта.
- Ако има нещо да ти звънна ли?
- Какво може да има, крокодили не виждам под леглото, нито таласъми по тавана, лягай и се опитай да спиш.
  По време на мач Вселената спира да се върти и след като свършва забелязвам 6 загубени обаждания.
  С отварянето на вратата върху полата ми се излива нещо топло и се стича по любимите ми кецове. Повърнат чай. Повтарям - ЛЮБИМИТЕ МИ КЕЦОВЕ!Е сега ѝ одрах кожата и си направих палтенце от нея!
  Слагам я да легне, а огъня в очите ми топи три айсберга за отрицателно време. Но положението наистина е сериозно, висока температура, килограми сополи и раздираща кашлица. Решавам да се заема защото все пак човешко същество е, не би било приятно да умре в ръцете ми.
  Следващите три денонощия ще ги спестя защото при спомена за безкрайните претенции за вода, чай и сокове ми се приисква да се бях удавила в тях. Термометри, легени, хапчета, кърпички, чашки и чорапки чертаеха един романтичен пейзаж незабравим и до днес.
  На четвъртия ден сутринта отварям очи и ме лъхва свеж въздух, нещо непознато напоследък. Няма я в леглото и си мисля дали пък не е геройски загинала влачейки се по корем към тоалетната.С дълбока болка ще призная, че женската ми интуиция грешеше..
  Влиза тя изкъпана, облечена и ми направила някакви мекици, моля ти се.А бе ти на мен с мекици ли ще ми плащаш безсънните нощи и съсипаните кецове?!
  Със широка усмивка ми заявява, че е добре и отива на работа.Една малка птица в душата ми запява.Успях да излекувам човека, когото обичам без нито една капка нежност, гордостта ми изпълни цялата стая!
  Отвивам се, протягам се...и кихам!Усещам, че нещо в гърлото ме дращи, а очите ми леко парят. Следващата ми мисъл е: "Реванш! Ще ѝ покажа аз как мрънка една уважаваща себе си жена и си залагам следващия си чифт кецове, че ще победя!"

12.01.2015 г.

Алекс ( Малката)