Жените мрънкат. Някои повече, други по-малко, но каква жена ще съм по дяволите ако не мрънках?! Та на обичайния въпрос на мъжете "Е, що мрънкаш сега?", винаги отговарям: "Защото съм жена" и това ме изпълва с глупава гордост, а те остават безмълвни пред такава логика.
Това се случва с повод и без повод, но аз съм решила, че мойто мрънкане примерно за това, че нямам две еднакви на цвят щипки за пране за всяка дреха или че хляба не е равномерно нарязан, има едни филийки по-дебели от други, е основателно и някак сладко. Разбира се оборвали са милион пъти това мое прекрасно мнение за себе си, но не се предавам.
Та живеех аз с една... нека я нарека приятелка, а не гадже, за да спестя злобеенето на хомофобите и така да им удължа живота, за което естествено очаквам гръмки овации и някакво дребно копие на орден Стара планина..
Живеехме заедно вече година и тя никога не се беше разболявала, аз още по-малко, защото съм бетон човек, болест през през мен не минава. Сега...като ми ударят една маслин ...