Духовитият вентилатор ме държи  бодър в задушния следобед. Гледам разсеяно през покрития със солена влага филистрин към късчето чисто, бледосиньо небе - така, за хубав цвят :) (не съм го пристегнал добре и сега се чува леко свистене, което издухва мислите ми, които се бяха опитали да потърсят  (пак и отново) смисъла на изминатия Път). Несъзнателно се ослушвам в боботенето на главния двигател - еднообразният такт успокоява. Улавям с цялото си тяло бавното и плавно клатене на гемията. Но една натрапница се е закачила някъде из нащърбеното ми съзнание и като че ли е решила да ме занимава със себе си, против волята ми.  Лято е. След нея сърцето заби силно, като на младини... Завъртяха се образи, лица, картини, цветове, звуци, издигания, потъване,  усетих главата си, като под налягане. Е, няма отърване... А мислех да си почивам, май?

Полека и изведнъж - така бе обработен корабът... може би щото му изглеждаше, че товарят едва-едва. Докерските бригади работеха с  нормалното си темпо, дори доста по-бързо, в сравнение с китайците, но на Младото му изглеждаше, че денонощията сякаш се влачат, докато отработваше дежурството си. А ‘изведнъж’ ставаше товаренето, когато го нямаше на кораба и бе свободен от вахта или дежурство и трябваше да хвърчи хем по лични дела, хем по някои корабни, свързани най-често с исканията на старпома да занесе доклади и рапорти тук и там в Администрацията или да прибере служебната поща от    деловодството, което си беше някакъв опит все пак, защото го срещаше постепенно и по малко с бюрократичната машина, от която в бъдеще щеше да зависи животът му, в определена степен и то значително повече ,отколкото от безмилостни океански вълни или свирепи ветрове. Знаеха по-възрастните му колеги, че и това си е вид изпитание  и не му го спестяваха – от една страна, щото им беше писнало еднообразието, което трябваше да се правят, че не ги нервира, а от друга, щото се надяваха той да се справи по по-различен и по-лек начин от тях - например: прескачайки небрежно тъпи формалности, на които видимо не отдаваше грам значение, донякъде, щото знаеха, че не му пука, свирка си и среща с усмивка това, което тях би ги подразнило. А той събираше хиляди задачки, които да свърши на брега  и те бяха най-често супер важни ->от рода на ”Да се видя  с... еди кой/коя си!” Измисляше ги, докато стоеше сам, подпрял лакът на комингса на хамбара, съсредоточен уж в работата на докерската бригада или по време на почивките, когато нямаше външни проверки, които да го притесняват с важните, авторитетни, измислени(въздушни според него) контрольорски претенции и най-често го караха да го мести от единия – в другия крачол. Сега товареха сода в торби (имаше и в биг-бегси) и корабът беше  притихнал край един от кейовете на Варна-Запад, далеч от безсмислената суетня в централното пристанище. Старите (брулените) му бяха казали, не напразно, как е най-правилният начин да се отнася към проверяващи от бреговите служби, ако не иска да му правят врътки, а бе забелязал, че и на дежурните от екипажа им бе ясно и нямаше нужда да обяснява  подробно и дълго. Просто всички бяха единодушни, че не им трябват усложнения, особено, когато нямат никакъв смисъл, а усилието да се държат добре и учтиво, обикновено се оценява положително... е, ако нямаш някой ръб насреща си.

Успя да се види с познатата си от Рощок и бе много радостен и щастлив. Красивото по между им бе започнало случайно и като повечето ненатрапени, нетърсени и неочаквани истории, се бе задълбочило и те от 1 година се търсеха с писма, за да си докажат, че искреността и приятната тръпка от единствената им вечер е била нещо повече. Тогава ,онова лято, се затанцуваха в ресторанта. Това, че бяха в приповдигнато настроение,  им помагаше и правеше естествено да се усмихват, огъват и въртят в синхрон. Усетиха го и се търсеха сякаш  из/на дансинга, а питането ”Ще продължим ли в дискотеката?”, беше колкото да си уточнят, че мислят еднакво, къде ще отидат и че няма да прекратяват да се наслаждават на бързото си познанство и ненадейната, но и  подсъзнато търсена омая. Нейната тайфа беше голяма, страшно шумна и със сигурност празнуваха последна вечер в България, след което щяха да си отлетят за техния град. Той се беше видял с приятел, който си изкарваше 10-те летни дни в къмпинга на К. с други свои приятели и му се бе обадил в тях (у дома), предния ден, а сега  философстваха нещо на маса или  май се хвалеха кой-как си изкарвал.

Имаше усещането, след като влезе в Кръглата, че дори и да не я  видеше с очи, телата им ще се намерят. Толкова силно, нестихващо   приятно и любопитство - утоляващо бе усещането в гърлото, в стомаха, в ръцете, в дланите, че му се беше доверил и се оставяше   с удоволствие да го води. По цялата му повърхност, докосвала се до нея, клетките бяха единодушни, че отдалечаването ще е кратко. Слабините му, и те приятно се бяха присвили в очакване на мекия, топъл поглед. Срещнаха желаещи, намагнитени очи, за миг само. И  двамата се търсеха  през  огъващата се и вибрираща маса танцуващи тела, а след секунди се държаха щастливи и доволни  за ръцете. Мъничката раздяла не беше ги охладила, нито отрезвила, само бе повишила искането за приятно усещане. Държаха се усмихнати, притиснали длан в длан и въобще не беше нужно да се надвикват с беснеещите наоколо им познати и непознати млади хора, сгорещени от танци и желание. Очите им си разменяха нежни, разбираеми от тях си, вълнуващи слова. Излъчваха огромно доверие един към друг, а бяха момче и момиче, увлечени души, които се знаят от преди малко. Танцуваха, пееха си наум   и с глас, усмихваха се, накланяха се предизвикателно, потъваха в захлас и се движеха в ритъма, и усещаха силното притегляне, което ги сля неусетно още при първия по-бавен такт, а след малко, като по подразбиране, тихичко тръгнаха навън, ръка в ръка. Повървяха. Краката им все повече се забавяха в пясъка и прегръдката му през кръста ù си беше най естественото нещо, което напомни и на устните им, че искат да се почувстват една-друга, една в друга. Усмихнатата луна и нежният бриз останаха единствени свидетели на нежностите и обсебваща красотата помежду им. Лежаха после дълго на хладния плаж, говориха си тихичко и доверчиво, разменяха си отгатнати, търсени ласки. После пак до дискотеката и пак навън и вътре, докато тъмно лилавото започна да синее и червенее над хоризонта. Последваха прибиране на разпуснати развеселени млади хора  от по-трезвите шефове и шефки, омитане багажи от стаите, трескаво качване по автобусите и... една година размяна на картички, снимки и писма, в които продължаваха да се откриват.

Сега я чакаше в къмпинга до устието на р. Камчия. Тя екскурзиантстваше из БГ. Бусът ù идваше от Рилския. Всъщност Момчето я чакаше от отдавна... това очакване бе стигнало върха си и сега го изгаряше там. Когато пушеше, за да притъпи нетърпението, пръстите му треперейки го издаваха, че е напрегнат. Както и да е. Накратко. Взираше се в слизащите от рейса и облекчението беше сякаш временната награда, която получи за мигове, докато съзнанието му не излетя в друга посока и не започна да си задава отново тревожни въпроси. Откъде идваше тая несигурност? Какво искаше? Пак ли всичко? Искаше да знае крайния отговор ли? Искаше момичето за себе си (ясно! но с какво право?) Искаше и това си беше!… разбира се, бе готов да се раздава, но другото си беше чиста  проба егоистична страст. Не се интересуваше или забравяше, че са само двама, срещнали се някога, харесали се, споделили радостта от това усещане, били щастливи от това, но имаха ли шанс за по-дълго и по-вечно? Съзнание, отговорност, морал ли бе това? Тя ли му бе намеквала (никога, никак! ) или  си бяха искри от думи, мисли, които бе разменял някъде, някога, с някого? Май по-скоро им беше писано да изживяват кратки и бурни срещи, за които са се готвили дълго, жадували страстно, писали и загатвали (мечтали, може би?),  но... временни. Така стояха нещата. Такива мисли го връхлитаха, и както и да премисляше и да искаше помощ, съвет от логиката, тя му се изплъзваше в момента и никак не му подсказваше друго развитие, а беше клюмнала  смирено, покорна и  бяла. (Добре, че не я беше послушал, нито разбрал по-преди!... или не искаше?) Щеше ли да получи пак някога с толкоз награда за доверието, търпението, надеждите и желанията им? В това и беше красивото на чакания миг. В незнайната му мимолетност, в нажежената нетрайност, в искрящото доверие и неоправданата вяра. В крехката преданост, в жадуването на мечтата, която ставаше още по-вярна и осъществима. А илюзията, че могат запази страстта и желанието бликащи, като извор се зареди с фотонна скорост в сърцето му пак... в секундата, когато очите им се срещнаха жадно търсейки се (този път, докато ТЯ бързо слезе по трите стъпала на буса.) И този поглед им каза очакваното, ‘всичко’ ! Пресрещна я, прегърнаха се, сдържано сякаш!... изтръпна, но в момента осъзна, че привличат чужди погледи, а беше предупреден още в писмата, че сред хора тя се държи по-хладно. Отстъпиха настрани, за да не са на пътя на слизащите, но само за да му каже, че и тя изгаря от нетърпение, но трябва да се владеят... поне още час, докато тях ги разпределят по етажи, докато се уговори с другите в стаята, докато вземе бърз душ и... След ½ час, който вече не беше така безкраен за Младото, се видяха. Е, нощ беше, но дълго чаканото и търсено усещане, да са отново близо... на една тиха дума разстояние се бе сбъднало и сега се попиваха един друг... с очи, уши, устни, тела и души.

Разговаряха, гледаха се в очите, изпиваха се с поглед, по-скоро говореха, разказваха си за каквото смятаха, че другият иска да чуе, бяха в еуфория, бяха доволни и щастливи, като след сбъднато желание... бяха в някакво заведение, или на маса пред него, максимално далеч от шума и тонколоните, плътно един до друг, двете им ръце се държаха, а другите две, защипали цигари, ту ги поднасяха към устите им, ту над пепелника (заглушавайки бушуващи съмнения и страст), а  изгасянето на всяка бе знак за устните им, че искат да се докосват, да  си шептят и попиват. Пораснали, но млади  и несъзнаващи какво правят, отдадени на мечтата и страстта си хора. След първия час, прекаран заедно, разбраха, че не могат  се наприказват и влязоха в бара да се натанцуват, поне. Нека и телата им се включат в разказването... играха почти без сядане (толкоз дъъълго бяха седяли преди това... разделено!)... смяха се на и за всичко... пак пушиха, пиха, закачки с другите на дансинга... излязоха да подишат по-хладен и чист въздух... къпаха се голи в морето, прегръщаха се. Телата им жадуваха едно за друго и те ги насърчаваха в това... любиха се всеотдайно, на плажа... озоваха се в бунгалото... заспаха прегърнати. На обяд се разделиха... отново за дълго.

 Таксито го закара бързо до Варна Запад. Пушеците от комините на Девня го върнаха в действителността. После излетя по парадния трап до кабината и трясна вратата. Искаше  да е съвсем сам.

 Нима се бе случило? Нима се бяха видели? Вече я желаеше отново и силно. А корабът им отплаваше  за Монтевидео и после БАйрес. На него му се искаше Северно море, ама... Така е. Знаеше, че това противоречие е напълно нормално и ще е вечен спътник Но въпросите продължаваха да  се блъскат в кухата му, като шамандура глава? Имаше ли истина в случващото се от година време  между тях с Мартина? Имаше страст и честност. Една зареждаща жадувана благодат, даваща живот! Без клетви, без обещания. Нима смисълът беше в раздялата? Това ли беше, за което бе  чул от по-големите колеги, как разделите са неизбежни и от рано да свиква, как те ще го карат да оценява и ще  го намагнитват с желания? Как лесното размагнитване е с бутилката. Не биваше да продължава с въпросите и отговорите. Нима тя го бе питала? Пленници на страстта  ли бяха станали? Осъжда ли се?... Празнота ли завладяваше Младото?! Нищо страшно. Знаеше изхода. Работа, работа, работа. А след време задълженията щяха да го отнемат от угризенията и  фантазиите.