Маргаритката

Самото то не знаеше откъде го довя вятърът до този храст. Беше едно малко семенце. Пусна коренчета, стъбло, листенца.

- Хубав е животът - мислеше си растението и листенцата му потреперваха радостно. - Да имаше поне малко водица. Толкова е горещо днес.

В този миг капна капката.

- Откъде ли дойде тази капка? - учудено се заоглежда растението.

Точно над него, на храста беше кацнала птичка.

- Е, ей. Ти май, че плачеш, а? Защо си тъжно, птиче? Нали казват, че птиците са щастливи?

- Тъгувам за рожбата си. Тя замина далеч. Бях с наранено крило и не отлетях с ятото.

- Какво толкова? Другия път ще отлетиш с тях. - каза растението и кимна разбиращо.

Птичката се съживи. Даже изчурулика.

- А ти, знаеш ли колко красиво цвете си?

- Аз съм цвете ли, казваш?

- Да, да. И то много красиво цвете. Ти си красива маргаритка.

- О, наистина ли? -  растението цялото затрептя. - Толкова съм жадно...

- Ще ти помогна. Няма да загинеш.

Птичката отлетя. Отиваше, връщаше се и в човката си му носеше вода.

Мина лятото. Листенцата на маргаритката започнаха да се ронят. Когато паднеше листенце, тя си казваше:

- Ще дойде ли? Няма ли да дойде?

Искаше птичката да долети.

Падаше листенце и пак се питаше:

- Обича ли ме? Не ме ли обича?

Видеше ли птичката да лети към нея, успокоена си казваше:

-Обича ме. Разбира се, че ме обича...