Никой няма право да говори за нея.

Мария...

Болка и топлина.

Мария...

Всички я помнят. Обичаме я още.

Пазим я някъде в себе си и я доизграждаме, досъчиняваме я, имаме нужда от някого, в когото да вярваме...

...

Ако взема една нейна снимка...

Ако погледна отвъд запечатания във времето образ...

И ако не мисля, не бързам, не вярвам, че мога да я забравя...

Защото най-лесно е да се престоря, че никога не я е имало, не съм я прегръщал така плюшено, не сме пушили чай заедно, не сме се снимали, не сме седели на покрива на онзи блок в очакване на изгрева...

Това е най-лесното...

Да се престоря...

Останаха само сенки на спомени...

...

- Той събра всички думи в себе си, всички остри, хищни думи, натрупа ги някъде в диафрагмата си, остави ги да гният, да мухлясат, да се разлагат там... Той преглътна всички думи и се страхувам: някой ден ще ги повърне върху мен...

Каза веднъж Мария.

- Няма причина, няма смисъл, няма полза да прави това, защо ще прави това?!

Когато не ми достига въздух, когато се свивам на кълбо, заради онази празнота в стомаха, под слънчевия сплит, онази разрастваща се празнота, топка въздух, сякаш целият ми въздух е там, разтърсва ме усещането за непоправима Самота...

Когато не ми достига въздух и искам да умра, а може би всеки път, когато не съм с нея или когато се разделяме, малка частица от сянката ми умира, нещо необяснимо се сгърчва, тогава Мария идва при мен и ме прегръща...

Притиска ме плътно до себе си...

Много силно...

Усещам парфюма й...

Меките, пухкави къдрици...

И сякаш не сме аз и Мария, няма аз и Мария, има само ЕДНО... Неразрушимо... Непознаваемо... Необяснимо... Но този път АЗ я прегърнах...

А тя отвърна:

- Няма причина за нещастието, знам, то е тук, родено заедно с нас от земята, вплетени сме в него и то в нас и никога не съм вярвала, че мога да избягам от съдбата си, от себе си... Ала все пак... Имам право да се страхувам, трябва да се страхувам, мога да се страхувам...

- Мария... Мария... Мария!

С всяка изминала дума усещах как Мария се усуква, прокарва корени, как се оставя да потъне в отчаянието... Притиснах я... Силно... Чувах сърцето й... Дишането й... Как исках да помогна, исках да покажа, че и аз мога да я успокоя...

Тя се усмихна...

Изглеждаше щастлива...

Но сега разбирам – направила го е, за да ме успокои, за да приспи тревогата ми...

...

- Мария...

- Да?

- Мария...

- Да?

- Обичам те, Мария...

...

Стоях пред нея, гневен, разрошен, неразбиращ, луд... Стоях пред сухия образ от снимката... В нейната стая... Докосвах всеки предмет с върха на пръстите, да, като че ли докосвам нейната кожа, нейните думи... Бях гневен...

Защо?

За какво?

Каква е била целта?

Нима трябва да знам всичко, Мария, нима трябва да чета мислите ти, да съм длъжен да разбирам какво мислиш, да предусещам всяко твое желание много преди да си осъзнала, че искаш точно това?! Нима очакваш, че мога да дишам теб, да ям теб, да имам теб, да пиша теб?... Нима мислиш, че мога да знам всичко това, Мария?!

Мария ме гледаше със своя черешов поглед, пронизваше ме с него, вникваше в мен, дори и сега, след толкова много време от тази снимка...

...

- Ало?

- Здравей...

- Здравей, здрасти, как си, какво правиш? Добре ли си?

- Аз...

- Какво? Нещо лошо ли е станало?

- Мария...  Мисля, че не разбираш...

- Не, напротив, разбирам!

- Мисля, че трябва да знаеш...

- Аз знам! Ще се върнеш, нали? Ще дойдеш при мен?

- Да, Мария. Ще се върна, ще си дойда вкъщи, но...

- Моля те, ела си у дома! Чакам те към... Към колко да те чакам?

- Не... ти наистина не разбираш... Аз ще се върна при теб, но само в съня, само в ума ти, в една друга, паралелна реалност...

- Шест месеца!!!

- ...

- Знаеш ли колко са шест месеца?!

- ...

- Ало? Ало? Не те чувам... Петър!

- ...

...

Мария я няма и това не е най-страшното... Защото вече не боли... Не, не боли...

Спомням си Клоунът, той веднъж каза, знаеш ли, Петър, кое е най-страшното усещане на този свят, най-побъркващото и стряскащото?

- Не - отвърнах. - Нямам никаква представа... Може би отчаянието, самотата?

Той се усмихна широко и дръпна от цигарата. (Каква ирония – той пушеше на перваза на прозореца, досущ като Мария.) А тази мъничка пауза се бе събрало цялото очакване на Вселената, не, нямаше никаква Вселена, по дяволите, бяхме само аз, той и цигарата...

И тогава... Стана толкова изведнъж... Опитах да изкрещя, да го спра, но вече бе късно... Той изгаси цигарата в ръката си и без да трепне ми показа белега:

- Гася цигари в ръката си от осем години насам, кожата ми на това място е станала безчувствена, в началото болеше много, пареше, крещях, раните дълго не зарастваха, но вече не е така, сега колкото и пъти да гася цигари в ръката си, не усещам болка...

ТОВА е най-страшното, Петър...

Не усещам топлината...

Не усещам болката...