От втори курс нататък имах за Алма Матер Московския Държавен Университет. Веднъж в трети курс, сиреч на попрището студентско в средата, на занятие по политикономия (дисциплина, по онова време задължителна дори и за изучаващите точни науки) се разрази малка идеологическа буря.

Лекции и упражнения ни водеше Вячеслав Прокопович Фьодоров, почтен блюстител на комунистическата идеология на около 60 години. Не знам какво му щукна на един от академичната ни група, та започна да защитава правото на идеализма на съществуване като философско течение. Основният му аргумент, че светът в крайна сметка са неговите усещания, се свеждаше до това: «Какво ме интересува какво ще бъде след сто години, когато мен няма да ме има, него няма да го има, нея няма да я има?» Настървен, преподавателят му отвърна: «А мене ще ме има!» Друг състудент се опита да подкрепи изказалия се и получи като отговор: «Такива като Вас трябва да ги затварят!» Групата спонтанно изръкопляска. Трети колега реши да добави нещо в защита на идеализма и на двамата нещастни идеалисти, за да си навлече и той справедливия гняв на Вячеслав Прокопович срещу дръзкото посегателство върху светлите идеали на марксизма-ленинизма.

Когато идеологическата престрелка поутихна, тримата провинили се получиха за наказание да прочетат и конспектират по една статия от Ленин. Без да си дава сметка, Вячеслав Прокопович показа с това, че Ленин се чете за наказание.

Впрочем Ленин е определил материята като обективна реалност, която ни е дадена в усещания. На изпита по политикономия, след като си получих отличната оценка, си позволих да запитам Вячеслав Прокопович как се отнася към определението за дефицита, което са дали във философския факултет — обективна реалност, която не ни е дадена в усещания. Той запита, искрено уплашен: «Ама това сериозно ли е?» Отговорих, че го бях чул от състуденти-философи. Той въздъхна облекчено: «A-a-a, студентите се шегуват.»

По средата на пети курс имахме държавен изпит по научен комунизъм. Беше самото начало на 1985-а година. Падна ми се въпросът эа междуетническите отношения при комунизма. Отговорих каквото трябваше, а преподавателката добави колко добре е решен този въпрос в България – на всички български турци им дават възможност да отидат на екскурзия в СССР. Не разполагах със специфична информация по въпроса, та затова просто кротичко и без коментар изчаках да ми сложат «отлично 5».

След изпита отидох на екскурзия в Ереван. На улицата веднъж ме заприказва един арменец и като разбра, че съм българин, ми рече: «Аз имам приятел от България, художник. Той ми каза, че на българските турци им сменят имената с български имена.» Така аз узнах, че у нас е започнал «възродителният процес».

След няколко дена пътувах с влак от Москва за България. В купето имаше един български турчин, работещ в Коми. Когато наближихме Русе, той започна да си говори: «Досега бях Ибрям, сега сигурно ще стана Илиян. Е, дано така да е по-добре за децата ни.» Гледах го и си мислех колко унизен сигурно се чувства да е принуден на зряла възраст да си сменя името.

В Русе първо мина по вагоните милиционер, който набързо погледна паспортите. Като видя неговия, го взе и му каза, че паспортът вече не беше валиден и че в Шумен щеше да получи нов. Когато милиционерът излезе от купето, Ибрям/Илиян пак повтори: «Дано за децата ни така да е по-добре.»