Първия път в който го видях, португалецът Еди се беше прострял като паяк върху пода  и сглобяваше някаква паянтова етажерка. Явно беше съвсем непохватен щом често изпускаше отвертката, тя подскачаше с дрънчене върху паркета и дразнеше сетивата. Той бе с гръб и аз огледах стаичката, която отдаваше под наем. Уродливи подобия на мебели, подарени, намерени на улицата, много пъти приспивани и съживявани с някоя отвертка дрънчаща като тази. Зърнах кривите врати на гардероб върху които някой памтивековен собственик бе разливал кафето си, скрин, едва запазил предишното си величие, подобие на етажерка от провиснал плат, която щеше да рухне веднага след като приюти първата си вещ. Над всичко това, комична, картонена  фуния от голям сладолед вместо абажур, завеска, която може би в предишен живот бе украсявала маса за хранене и един матрак, който обещаваше трескави сънища. Подухнал ветрец довя шумове от съседен двор, Еди се стресна, обърна се и ме видя точно след като успях да скрия разочарованието си от гледката.

- Нищо не правят вече като хората. – каза с добър английски и посочи някаква купчина от дъски, която отказваше да възкръсне въпреки заплашителната купчина видии, която Еди беше струпал като заплаха срещу нея  в краката си.

После кимна с глава към всичките ветерани, които бе подпрял до стените, за да изглеждат като доброволно изправени. Направи го гордо и с достойнство, сякаш ме въвеждаше в палат и нямаше търпение да види одобрението ми. Така, по ред причини се примирих и се настаних временно в този вехтошарски дом, а приятел ме успокои:

- Не е толкова зле...можеше и да си на улицата.

В стая до моята живееше едно призрачно същество, индийка, която така планираше движенията си из къщата, че беше цяло чудо някой от другите обитатели да я срещне. Беше чиста и подредена жена с черти по които беше невъзможно да бъдат разгадани  годините ѝ. Често общуваше с нас, другите, залепила бележки навсякъде. „ Не пипайте сладоледа във фризера„ или „ Почистете тоалетната след себе си, други също я ползват“ или „ Моля приемете пратката ми от доставчика“ Готвеше съмнителни ястия, така пикантни и задушливи, че после се налагаше дълго проветрение. Беше възпитана и искрено се извиняваше за това с деликатна усмивка:

- Зная, че мирише много лошо...

Все пак тя намираше начини да се реваншира. Почистваше подовете, въвеждаше ред в кухнята и заличаваше неразборията с вроден усет, без да се натрапва. Работеше като санитарка в близката болница и аз понякога я срещах да бърза нататък със ситни крачици, сякаш току- що бе разбрала, че закъснява за влак. От Еди знаех, че отдавна живее като наемателка в домът му, винаги сама и с тревожни движения на птица, макар, че след кратка размяна на думи с нея, за прозорлив човек бързо ставаше ясно, че строго следва някакъв план. Винаги, когато влизах в банята след нея  намирах настолните ни огледалца насочени към душ- кабината. Имах основателни съмнения, че съзерцава тялото си докато го къпе. В стая на долният етаж живееше млад поляк. Той работеше нощем и се бе наложило да затъмни непохватно прозорците си с чаршафи и одеяла, за да поспива през деня. Истински самотен обитател на мрачна, задушлива и неосветена стая. За да пести пари се хранеше единствено с яйца. Яйца под всякаква форма и във всякакви ястия. Той си замина, а аз понякога си спомнях за него. Дано е намерил щастието със спестените пари.

Все пак намирах и добри основания да обитавам този бутафорен дом. Беше съвсем близо до складът в който работех, в тих квартал със сговорчиви съседи, а предвид  работното време на другите си съжители в повече от времето плащах за стая, а се ширех в цялата къща. Еди настояваше да получава наемите си на ръка. Беше наизустил няколко думи на български и неизменно започваше обажданията си към мен по телефона с „ Няма пари“ Беше неугледен мъж, занемарен, вече прошарен с черни нокти и брада, която носеше спомени от много предишни хранения. Срещите ми с него бяха тегави и аз демонстративно и без церемонии ги съкращавах като не пропусках и да го подразня „ Доста си по- млад от мен, а изглеждаш толкова състарен„ - му казвах, а той приглаждаше смутено сплъстената си коса и отбелязваше„ Да...ще трябва да се подстрижа“ Беше много стриктен в събирането на наема. Вадеше тeфтер, мазни бележки от всеки джоб, автобусни билети с неграмотно надраскани дати за припомняне, таблет със счупен дисплей  най- вероятно намерен върху някоя ограда, проследяваше движението на парите си с присвити очи и ровеше с черни пръсти из хрониките на рентиерството си. Понякога се събираше по- голяма сума за прибиране, той разстилаше получените парите върху паянтовата маса в дневната, подреждаше ги на купчинки, броеше ги с шептене по няколко пъти, а аз така и не разбрах дали има проблем с броенето или извършва нещо като ритуал, за да се наслаждава на цветните си хартийки по- дълго. Дворът беше другата му гордост. Помня с какво изумление бях надникнал към него при пристигането си. Приличаше на кална площадка с  гъсти и високи, уродливи храсти в дъното, които шумяха като тръстики и най- вероятно с падането на вечерният мрак приютяваха чудновати обитатели. При една от редките си появи на съвест и угризение Еди поръча чували с баластра, за да пребори калта, те пристигнаха като явление, но  останаха така дълго недокоснати в предния двор, че в тях поникна свежа трева. Поради старостта на уредите с които бе имитирал обзавеждане те често отказваха да ни служат и се разглабяха в отчаяние. Хладилникът превръщаше храната ни в ледени късове, парното се предаваше вместо да проработи, а отдавна непочиствани, сифоните на всички мивки отказваха да приемат водата. Тогава започваха нескончаемите обаждания, с които настоявахме Еди да пристигне и да въведе ред. Той се криеше, не отговаряше или скалъпваше глупави оправдания с възможно най- тъжен глас.Веднъж, за повече от седмица се запуши мивката в банята и за мъжете в къщата бръсненето се превърна в приключение, но въпреки, че прояви съчувствие Еди не се появяваше. Тогава един приятел хитро ме посъветва. „ Напиши му съобщение, че си видял някой да краде от чакъла му в предния двор“ и Еди наистина пристигна още същият ден разтревожен, че се посяга на собствеността му.  Той прекара цял един сезон в пазарлъци с всякакви съмнителни майстори в надлъгване с някой, който да  разстеле чакъла почти без пари. Честта се падна на един стреснат англичанин без зъби, който явно бе толкова изпаднал, че дойде пеш с гребло на рамо, напсува всичко което срещна по пътя си, все пак свърши работа, но при плащането възникна грозен скандал, с който Еди и той възвестиха приключването на обекта. Еди разбира се бързо напълни двора с вещи в неразвностойно положение домъкнати отнякъде с неподозирана сила и мравешко упорство и ги остави на благоволението на дъждовете. В редки, слънчеви дни получавахме съобщения от него„ Наслаждавайте се на двора“ и аз бях сигурен, че е истински горд с вехтошарските си успехи.

От сигурен източник знаех, че къщата в която живея е отдавна изплатена на банката. Еди разполагаше с друга, също тристайна очаквано превърната от него в подобен бардак и вноските към нейната ипотека бяха доста напреднали. Явно бе прецизен и ловък в сметките с имоти щом освен това имаше достатъчно спестени пари и бе увещавал мой приятел  да купят зедно трети дом, по- голям и по- скъп, който без много влагане на пари да преустроят така, че да поискат за него високи наеми.

В един период имахме общи познати. Понякога те с присмех ми разказваха, че въпреки мрачната строгост спрямо харчовете си Еди се поддавал на плътски изкушения и излизал на срещи с жени. Не се трогвал обаче от близостта на някое женско, но съмнително като него създание, нито смятал за слабост това, че ще отиде на ресторант в събота с дрехите с които бе ознаменувал началото на седмицата. Връщал се възмутен, оплаквал се, че се е наложило да плаща цялата сметка. Жените с които излизал не успявали да скрият от прозорливото му око, че са бездомни и го използват, за да се приютят някъде, макар да било за истинско учудване как са разбрали, че разполага с две къщи. Така, редките му и кратки флиртове го убеждаваха съвсем, че всички безпризорни, напъдени жени в Англия са безразлични в чувствата си и се ослушват за някой, чието  емигрантското  благополучие да могат да провалят.

Сред околните къщи отдавна царуваше недоволство от Еди. Отлагаше ремонт на оградата, непрогледните му храсти се превръщаха в убежище на плъховете, а теч от неговата баня отдавна бе избил по ъглите в къщата на съседи. Викаха го за обяснения и за ремонт, той пристигаше рошав и гурелив с отпечатък от възглавница по бузата, оглушаваше за роптаенето наоколо, сядаше като бездомник насред уютът на двора и плъзгаше черен нокът по счупеният дисплей на таблета в опит да открие клип, в който отчаяни собственици се справят с течове в баня без да се налага да плащат на майстор. В тези моменти на всеки, който погледнеше към него с присмех отвръщаше„ Твърде много стрес “Не може да се отрече, че намираше спасителни решения, макар и временни. Пристигаше с тънък найлон и ролка тиксо и след куп проточни ругатни, които звучаха още по- цветисто от акустиката в банята облепяше проблемната стена. Скоро, от влагата найлонът се отлепяше, развяваше се като воал и създаваше една ефирна нежност всеки път, когато докоснеше тялото ми при къпане. Все пак накрая го заплашиха със съдилище, той се предаде и нае майстор. Това не остана без последствия за нас. Звънеше за наема в точно уречен ден и първите думи, които неизменно чувах, бяха „ Няма пари“ Понякога пристигаше изненадващо, промъкваше се като призрак, слухтеше за печка, включена в някоя от стаите въпреки топлото време отвън, загасяше забравена лампа, отваряше врати и прозорци, за да провери за умишлена повреда на дома и добре да залости срещу течения. Ако се случеше да ме намери да се храня на маса в дневната гледаше хищно към чиниите ми, като птица, оглупяла от глад. После, само за миг, грозните му черти омекваха от мил спомен. Показваше ми снимка от телефона си, как веднъж на празник бе ял дебел сандвич на пристанището, който обаче се оказал така лютив и солен, че се бе наложило да го угаси в корема си със скъп шейк.

Една вечер учудващо за обичайната, нощна тишина в дома от стаята на индийката отекна мъжки глас. След него звънна и нейният смях, сдържан, насечен, смях с който сякаш се извиняваше. После мъжът заговори отново колеблив като гостенин. Тогава разбрах, че чудото се беше случило. Индийката най- после бе посрещнала мъж в къщата. Прекарваха времето си предимно в нейната стая, в кротки разговори и тих смях на влюбени хора. Не се натрапваха, само тя понякога прибягваше с бързи стъпки до долния етаж и след кратко трополене с приборите отнасяше нещо нагоре към любовното гнездо. По- късно по остатъци в кухнята разбирах, че са излизали от убежището си веднага след като тръгна на работа. Мъжът заживя почти постоянно, вече ги срещах да си готвят заедно или да си разменят индийски гозби на масата в дневната и те видимо изпадаха в неудобство след появата ми. Еди някак разбра за необичайният гостенин. Пристигна един ден, влезе, огледа и подуши въздуха като ловно куче попаднало на прясна следа. Приближи ме с хитрите, бездушни очи на плъх, сниши гласът си и кимна към горния етаж.

-Той откога спи тук?

Не исках да развалям отношенията си с никого заради този мrзерник и отвърнах нехайно:

-Не зная, работя извънредно, никого не съм срещал.

Той ме погледна с неприязън. Вече беше сигурен, че домът му се е напълнил с врагове, които искат да спят в къщата, да ползват вещите му и ако може да не плащат. Още от следващият ден той подхвана битка. Пристигаше по няколко пъти на ден, слухтеше, разследваше, недоволството го загрозяваше още повече, а срещите с него бяха неприятни и тягостни.

-Харчат вода, газ и електричество за двама, а плащат за един. – съскаше при разминаване.

Индийката и нейният любим също не се предаваха. Той излизаше от стаята съвсем рядко, с плахи притваряния на вратата и хлътваше в тоалетната, тя безпогрешно издебваше моменти на покой от другите стаи, да притича и да му донесе храна от кухнята, приличаше ми на птица, която се грижи за малко пиле в гнездото си. После ходеше за смяната си в болницата, а той притихваше съвсем и само след  рeдки кашлици разбирах, че е вътре. В онези дни се учудвах що за мъж е този, който се съгласява на подобно унижение и ако тази криеница си заслужаваше да се превърне в любов колко дълго би оцеляла? Не бях изненадан, когато скоро Еди пристигна с камера. Монтира я с вещината на следовател над входната врата, а целия ѝ вид подсказваше, че е насилствено отскубната от обичайното си място. Следващите дни той ме привикваше да ми покаже, че индийката покривала камерата, за да не се появи на запис как влиза или излиза нейният любим. Нямах представа какво се случваше в къщата, когато не бях там, само предполагах, че е тегаво с внезапните проверки, дебненето по ъглите и тихите проклятия. Една вечер, късно след работа  намерих  Еди в дневната с измъчен вид, седеше на един от столовете, които се разглабяха веднага след сядането. „ Твърде много стрес“ – каза и кимна към горния етаж „ Утре сутринта напускат къщата“ Бях благодарен на всички светии, че този цирк ще приключи, когато Еди допълни„ Ще спя тук...да не вземат да  отмъкнат нещо през нощта“ Едва се сдържах да не се изсмея гръмко в лицето му. Исках да се запозная с човек, който няма търпение да отнесе мебелите на Еди със себе си, вместо това го погледнах с презрение, а той се оплака„ Мисля, че имам температура...имаш ли хапче“ Дадох му без да съм сигурен, че върша нещо редно. После, почти в полунощ слязох, за да си взема плод от хладилника. Светнах лампата, а някакъв вързоп се раздвижи подозрително на пода. Едно тревожно лице, току- що пробудено след кратка дрямка избледня до хладилника. Еди лежеше направо на плочките, завит с някаква покривка или просто парче плат, там където рядко почистваше единствено индийката и може би само собствената му температура го стопляше. Погледнах отново червените, мръсни плочки по пода и тази дрипа, която бе намерил за постеля. Не изглеждаше притеснен от мен, сякаш бе съвсем в реда на нещата човек успял да си извоюва две жилища в чужда държава да спи на пода до хладилника в собственият си дом. Извини се, но продължи да лежи в опит да се завие по- добре в оскъдицата. Помислих, че му е прилошало от болестта и просто е полегнал, за да се свести, но той раздразнено опресни разговорът ни „ Нали ти казах, че ще спя тук“ Върнах се горе в стаята си, а по стълбите проклинах целият човешки род. Какво ли още ми предстоеше да видя в добрата и привлекателна, стара Англия? Собственикът на две къщи и незнайно колко спестени в банката пари щеше да спи на мръсния под, точно там където ние обичайно стъпвахме с обувките си. Щеше да се унася от дневната умора и стреснато да се събужда, за да пази парчетата покъщнина, които нечии алчни ръце можеха да му отнемат.Сутринта слязох, за да си приготвя кафе, а той седеше на стол, недоспал и обиден на всички. Погледнах го с цялото презрение, което заслужаваше и му казах язвително, като се надявах да го заболи:

- Спа цяла нощ на пода...като куче!

Той на свой ред ме погледна с възмущение, сякаш бях изрекъл най- срамни слова:

- Какви ги говориш...върху масата спах.

                                                                                         К Р А Й