Сърцето ù му принадлежеше, дори след годините, които бяха минали. С всяка изминала секунда, в която тялото ù се тресеше от тъгата, маските ù падаха една по една. Накрая останаха само сдържаните сълзи. Исках да я прегърна и да накарам всичко, да изчезне, но не можех да сваля гарда. Минутите минаваха, но болката не изчезваше. В очите ù се виждаха техните спомени заедно и историите, които ми беше разказала за тях двамата. Разочарованието, сега оставено на заден план, че не тя е с него, а друга, която го наранява, изчезваше. Борбата за надмощие между гордостта и миналото, което беше загърбила беше тежка. Не исках да я оставям, но се наложи. Единствено времето лекува раните, които крием.