Мечо
Разведохме се с жената. Официално. Без драми и сълзи, без плюнки и курвенски номера. Нямаме деца и стана лесно. Отдавна си бактисахме един на друг и дотук беше. Разделихме си всичко и кой отдето е дошел. Ако знаехте какво щастие е, хич нямаше да се ослушвате, ама хич. Не че искам да ви подкокоросам да си заебете булките ей така от раз. Но за свободата, братя, си заслужава да си жертваш даже и жената.
Първата седмица от освобождението, ще ви мине малко като в сън. Едни такива замаяни ще сте, зашеметени. Ама после като се съвземете ви казвам...Братчее... Аз няколко дни поред не излязох от кварталната кръчма. Черпех наляво и надясно, само дето фойерверки не съм гърмял. Натаралянках се здраво! После, с братчеда Колчо от съседния блок, отидохме за риба на един гьол. Опънахме палатката на брега на язовира и три дни, и три нощи клечахме там. Шаранът не кълвеше, но изпихме пет каси бира. Пикаехме направо във водата и как не натровихме рибата не знам? Абе, радост голяма е ви казвам! И ако сте с лабилна психика, може и да полудеете от щастие! Да знаете!
Но се пазете! Когато еуфорията ви утихне, ще започнете пак да се озъртате за женско. Щото то природа бе, братче, нагон...Не те пита искаш или не, а ти винаги искаш. И като нищо можеш да попаднеш отново в капана на животинските си инстинкти. Разправял съм го на всички това и на вас ви го казвам сега. Пазете се да не ви омае пак някоя вещица. Ако чуете някоя да говори за сериозна връзка, бегайте с двеста. Колкото по-сериозна е връзката, толкова по-къс е синджирът. Не се подлъгвайте и на тези, които уж търсят само приятелство. Ще ви оковат до гроб, ще ви пилят нервите с пила от нокторезачка, бавно, но постоянно. Даже и да сте едър и як мачо като мен, файда няма. Да знаете!
Но хайде, да не ви давам наклон на ху... на "хубавия" ви живот. Само искам да ви разкажа на мен какво ми се случи.
Аз втория път се отървах на косъм. Един път съм го ял големия, но още един път щях да го ям, даже още по-голям щях да го ям! Човек никога не знае, откъде ще дойде бедата.
Около три седмици след развода бях отскочил до областния град, да оправям там едни документи. Беше жега и имах махмурлук. А аз хич не обичам да се занимавам с такива неща. Тъкмо пресичах едно оживено кръстовище, когато се чу силен шум от свирене на гуми, а веднага след това и оглушителен клаксон.
— Какво правиш бе, малоумник? — изкрещя ми жената от сивото пежо, спряло по средата на кръстовището.
"Малоумник ли? На мен а?". Както си бях оклюмен изведнъж се наежих. Викам си ей сега ще ѝ строша джамовете на тази кучка, и ще види тя, кой е малоумникът.
— К'во си се развикала ти ма...какъв ти проблема? — изкрещях на свой ред аз.
Жената слезе от колата, гаче ще ме бие. Беше висока и едра, с черна къдрава коса...Но...че аз я познавах тая...
— Наде! Това ти ли са ма? — изненадах се аз.
Тя ме позяпа няколко секунди и после лицето ѝ омекна.
— Абе Тодоре, откъде се появи ти бе? За малко да те направя на пастет. Ха-ха-ха!
Чуха се клаксони! Отзад едни шофьори се изнервяха, и бе станала тапа.
— Наде, ще ме метнеш ли до автогарата ма? - попитах припряно.
— Ооо! В съвсем обратна посока съм и много бързам— каза тя и най-безцеремонно се качи в колата си. — Чао, Тодоре и внимавай как пресичаш!
— Наде, чакай! — извиках аз и се насвесих над отвореното стъкло — Дай ми поне номера си!
— Номерът ми е същият — каза тя, намигна ми и отпраши с мръсна газ.
Веднага след като се прибрах, се вмъкнах в мазето. Затършувах из прахоляка и измъкнах зад тръбата за обратната вода, едно тефтерче. "Брей, къде съм го бутнал чак!" Изтупах му праха и го взех. Пазех в него телефонните номера на бивши гаджета и любовници. Впрочем бивши любовници има ли бе? Странно звучи това! Както и да е! Разгърнах тефтерчето, но видях, че страниците ѝ са помътняли и смърдеше яко на мухъл. За нищо не ставаше вече. На последната страница обаче, името и телефонният номер на Надежда ясно личаха. Сигурно защото най-късно ги добавих.
Познавах Надето от едно време, когато бачках като строител в областния град. Сама ми беше налетяла тогава. Влюбила се била в сините ми очи. Така казваше. По онова време бях младоженец, но на такива не прощавах. Почнах често да закъснявам за вкъщи. Лъжех жена си, че ще наливаме бетон на плочата на строежа, и че ще работя извънредно. А ние с Надето правехме такива поразии в нейната квартира че... не е за разправяне. Привечер с такси се прибирах в градчето, и едвам се изкачвах до панелката на третия етаж, каталясал от "леене на бетон". Обаче тази усойница, жена ми (вече бивша, слава Богу) стана подозрителна.
"—Абе вие да не строите небостъргач бе?" — кресна ми веднъж тя, след поредното ми обаждане, че ще наливаме бетон. После с някакви връзки успя да ме уреди тук, на работа в завода. И оттогава не съм посмял да кръшкам.
Както и да е! Сега вече нямах от кого да се страхувам. Набрах номера и отсреща веднага отговориха:
— Да!
— Ъъъ...Надежда ли е на телефона?
— Да, Надежда Коджабашева! Отново ли от банката звъните?
— Не...ъъъ...Не от банката, Наде. Тодор съм аз...ъъъ...оня дето щеше да премажеш днес!
— Оф, ти ли си бе! Значи си ми пазел номера? Браво! Но знаеш ли какво? Хайде да се чуем пак друг път, че сега не мога да се занимавам с теб.
И преди да кажа нещо затвори.
"Хмм! Глей я бе! За какво се мисли тая? Ще я таковам у..." — теглих аз едни майни на стените из апартамента. За пръв път от развода насам се почувствах зле!
"Нейсе! Ще ходя утре за риба!"
Това си рекох аз за да се успокоя, но се сетих, че отпуската ми беше свършила и на другия ден съм на работа. Съвсем се вкиснах, но нямаше какво да се прави. И такива неща се случват след развода, не всичко върви по мед и масло.
На другия ден в завода, колегите ме гледаха странно. Сигурно са очаквали да съм в траур или пък завиждаха ли, де да знам! Някои от тях ме потупаха утешително по рамото и само Петър шлосера ми каза: "— Честито!". За него бях чувал, че се е развеждал три пъти.
Та така си мина известно време. Работех си, подсвирквах си, песнички си тананиках. А вечер се прибирах в апартамента, където цареше тишина и блаженство. Правех си салата, нарязвах суджук, сипвах малко грозданка и пусках някакъв мач. В уикендите — задължително за риба. Абе с една дума — кеф!
Да ама, нещо ме човъркаше отвътре. Хормон ли е, нагон ли е, мерак ли е, не го знам какво е? Пречи ми, не ме оставя на мира. Но нямах нищо под ръка, освен..една ръка. А и нашият град е малък, как да задириш някоя фуста? Всичко много бързо се разчува. Само малко да се заговориш на входа с комшийката и клюката е плъзнала. На мен вече не ми пукаше, но на тях...
Отново се сетих за оная кучка Надето. Чудех се дали пак да ѝ звънна. Нали беше казала да се чуем друг път?
Реших да се обадя пак, нищо не губех. Звъннах ѝ един ден на обедната почивка:
— Ало, Наде,пак съм аз. Тодор!
— О, Мечо, здравей! Радвам се да те чуя! — каза тя.
Щях да падна. Тя така ме наричаше преди — Мечо! Стана ми хубаво, чак козината ми настръхна.
— Наденце, и аз се радвам, че те намерих. Но кажи какво става с теб, омъжи ли се вече?
Оказа се, че Надето е самотна майка. Живели с лапето в една квартира. Работила надомно, някаква козметика продавала.
— Наде, да дойда ли да се видим ма? — попитах аз плахо.
— Ако обещаеш да пазиш дистанция от метър и половина? Ха-ха-ха! Знаеш, пандемия е сега.
— Уф! Бая дълъг маркуч ше требе! — отговорих аз.
Надежда се заля от смях в слушалката.
— Ох, Мечоо... Ама си същият шегаджия. Но не мога да ти обещая нищо. Посветила съм се на синчето си и всичко друго ми е на заден план...Но ти звънкай от време на време! Чао засега!
"Хмм! Флиртува, ама се дърпа. Ще кандиса тя, ще кандиса. Трябва търпение".
Така си казах. Минаха няколко дни и пак ѝ звъннах. Побъбрихме си, но тя все за детето говореше: синчето това, синчето онова...
После още няколко пъти ѝ звънях, но напредък никакъв. Не знаех тая ташаци ли си правеше с мен, баламосваше ли ме, какво? Май лапето ѝ нещо не се вписваше в плана и разваляше цялата работа.
Една вечер обаче звънна тя.
— Мечоо! Я ми дай точния си адрес! Мога да намина някоя вечер с колата, ако намеря на кой да оставя синчето.
Ехаа...Зарадвах се много! Ама опасен си бях. Сама щеше да ми дойде в леговището! Нека! Още по-добре!
— Разбира се, Наденце... Ах, направо щях да те изпапкам, ако беше сега до мен! — казах аз и продиктувах адреса. Не можах да прикрия вълнението си.
В следващите дни нито тя ме потърси, нито аз ѝ звънях. Казах си, че няма да ѝ давам зор сега, да не вземе да се подплаши. Дойдеше ли един път, после сама щеше да си иска. Знам ги аз жените. Щях да си я викам, ей така, от време на време да си я търкалям. Абе, всичко щеше да е ток и жица.
Една вечер след работа си направих една голяма шопска салата, сипах си ракия, и седнах да гледам мача България — Грузия. То па един мач, ама...к'во да гледаш друго! По едно време на вратата се звъни. "Оппаа...тази вечер май ще има купон". Хукнах на секундата да отворям и гледам, на прага един куфар . За малко да пукна на място, щото си помислих, че бившата се е завърнала. Но веднага се успокоих, когато видях че е Надето.
— Здравей, Тодоре! — поздрави тя.
— Наде...к-к-каква изненада! — изпетелчих от вълнение.
Понечих да я прегърна и целуна, но изведнъж пред мен застана някакво дебело хлапе. Гледаше ме лошо, та го зяпнах и аз!
— Това е синът ми Боби — каза Надето.
"Ма! Това ли било синчето! Машала! Че то по-едро от мене, бе!"
Тя продължи:
— Извинявай, че не ти се обадих предварително, но съм в беда и изобщо не съм на себе си!
— Беда ли? — попитах. — Каква беда?
— Тук ли ще си приказваме? — сопна ми се тя.
— Ами хайде да влезем тогава! — казах аз, но нещо радостта ми беше започнала да се изпарява.
Настаних ги в канапето на хола, но нямах с какво да ги почерпя, освен с ракия и салата. Пък и те с празни ръце дошли. После се сетих, че държах едни шоколадови бонбони "Амфора", скътани от незнам си кога в гардероба. Донесох ги, и седнах при тях.
— Трябва да ти съобщя нещо — започна Надето. — Знаеш, че ти имам голямо доверие, Тодоре. Затова с твое позволение ще останем да живем известно време при теб.
Тъкмо бях лапнал един бонбон и се задавих. Ококорих се, захърках и започнах да кашлям. Бобито започна да ме тупа по врата и някак си успях да си поема въздух.
— Но...Как...Аз...Но, Наде! Защо?
Бях втрещен! Какви ги дрънкаше тая?
— Хазяинът ни изрита от квартирата — каза тя.
После започна да ми разправя, как имала финансови проблеми, как не можела да си плаща кредитите, как са ѝ запорирали сметките, как нямала къде да ходи, ала-бала...
Слушах и мълчах! Мълчах и се проклинах от вътре. Ха сега де! Как щях да изляза от качамака, в който сам се бях набутал? Какъвто бях състрадателен, като нищо да се съглася да ги подслоня. Не можех обаче да си представя тия да живеят при мен. Колкото и да се опитвах, не можах да си го представя.
Пък и не успях да ги съжаля. Гледам Бобито, угоен като коледно прасе, играе си на айфоня, даже бонбон не си взе. Надето пък наконтена, като за изложба и накичена с бижута най-малко за два бона. Като я знаех, какви луди пари хвърляше за парцалки и джунджурии, нищо чудно да не ѝ стигат.
Аз може и да съм рибар, но балък не съм...
— Наде, и аз трябва да ти съобщя нещо! — казах аз изведнъж. — Тази вечер сте мои гости и се чувствайте като у дома си. Но... Утре с рейса пристига жена ми и...
— Жена ти ли? — извика уплашено Надето. — Тодоре...какво говориш... Нали сте разведени?
— Извинявай, че не ти съобщих предварително, но не бях на себе си от радост — казах аз със спокоен глас и продължих:
— Обичаме се още с нея и решихме да започнем отначало!
Стори ми се, че доста се ядоса, но не каза нищо. Иначе мен хич не ме бива да лъжа. Но на какво ли не е способен човек, за да си спаси кожата.
Надето помълча, помълча, а после каза, че е по-добре да си вървят. Имали са леля в едно село.
И си отидоха! Изпратих ги до вънка и се върнах. Поседях замислен на дивана и съм задрямал за кратко. Когато се сепнах и се събудих, бях толкова объркан, че не знаех дали всичко това беше сън или пък истина. Но за всеки случай, взех та се напих. Малко от мъка и малко от кеф.
Та помнете, дяволът друга работа си няма! Освен да ви докара някоя беля и да ви гледа отстрани сеира!
А сега ще ходя да стягам такъмите, че утре е неделя и ще ходим с Колчо за риба. Мислете му вие!
© Емил Боянов Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря за отзива, Таня! 🙂
-
Ааа, не! Нямам нищо общо с този Тодор от разказа. 😂 Освен, че от време на време ходя на риба с братчеда.
Благодаря за прочита, Симона! 🙂 -
Чудна история - реалистична, за мен тъжна, но хумористично представена и оставяща у читателя и малко ведрина на фона на сериозната тематика, която за мен поставя в дълбочина. А дали е лична изповед с художествен елемент, или просто разказ, вдъхновен от прозаичния живот?
-
Благодаря ви, Людмила и Сиси!🙂
-
0бикновена житейска история, но интересно разказана!
-
Хареса ми
-
Благодаря за прочита, LadyFickle!🙂
Интересен виц, но ако позволиш, ще вмъкна един завършек:
Жената все пак се почувствала леко гузна от това, което е направила и отправила молитва за опрощение към Бог:
— Господи, прости ми! — замолила се тя — Дяволът ме накара да го направя...
Изведнъж земята се разтворила, излязъл от нея Дяволът и се разкрещял:
— Я си гледай работата ма! И сто години да мислех, пак нямаше да се сетя да извърша такава измама. -
Благодаря! Беше ми забавно. Даже се сетих един виц - в който женския род отмъщава на мъжкия род: В луксозен магазин за рокли влиза млада жена обзаведена с възрастен, пълничък, полуплешив господин под ръка. Тя пробва най-скъпата рокля, която струва 3000 долара, мъжът пухти, но плаща сметката и двамата си излизат.
На другия ден влиза същата жена - обзаведена с млад привлекателен мъж. Веднага се хвърля да мери същата рокля, мъжът с удоволствие заплаща за нея и двамата си излизат. На следващия ден - жената се връща в магазина и връща една от двете рокли за 3000 долара. Резултат: 3000 долара и нова рокля подарък за дамата и всеки от двамата - и мъжът, и любовникът - си мисли, че подаръка е от него. -
Написано с хумор и с нотка модерен натурализъм. Браво!
-
Благодаря ти, Таня! 😊
-
Посмях се от сърце! Така е, когато човек си прави тънки сметки, излиза му през носа!
-
Благодаря ти много, Боряна! 😊
-
Забавлявах се. Бих чела още истории на Тодор. 😊
-
Благодаря Ви, Златка, за хубавите думи! 😊
-
Чудесен разказ, повече от забавен! Пропуск, че го прочетох чак сега. Поздравления, Емил!
-
Благодаря ви много, приятели 😊!
-
Няма нищо по-гадно от махмурлук в жегата! 🤣
Страхотен! Продължавам да се смея! 🤣 -
И аз като Марко се чудя - как досега съм изпуснала да прочета този забавен разказ?! Благодаря за смеха и настроението!
-
Привет, Марко! 🙂
Радвам се, че прочете и ти благодаря!
Всъщност се стремях историята да е забавна, отколкото поучителна🙂.
Иначе аз много харесвам една българска поговорка: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло". Но винаги се сещам за нея, когато вече е късно: "След дъжд качулка". 😂 -
Много добър разказ! Изпуснал съм да го прочета.
Поучителна история. Ето за това трябва да се чете.
Друго си е да се поучиш от опита на изстрадалия.
Поздрави ! -
Благодаря ти, Миночка! 🙂
То животът е най-хубавото нещо, което може да ни се случи, но не винаги е идеален, да. -
Защо ли изобщо хората се женят, като след развода се чувстват на седмото небе! Но такъв е живота, калпав! Хареса ми, разказваш, непренудено, без напудрени изрази!
-
Свежо и готино!
-
Христо, благодаря ти! 🙂 Радвам се, че прочете!
Роси, благодаря! 😊. Права си за любопитството. Но това важи и за жените! -
"Аз може и да съм рибар, но балък не съм... " Най-добрата стръв за да уловиш един мъж е любопитството! Много свеж хумор! Поздрави!
-
С интерес прочетох! Поздрав!
-
Благодаря ти много, Силвия 😊. Винаги ме радваш с присъствието си. Благодаря ти и за интересния коментар. Рибарите са особена порода хора, и моят герой в разказа определено не е много свестен тип. Но пък е автентичен! 😀
Ще чакам да пишеш на подобна тема! -
"— Това е синът ми Боби — каза Надето.
"Ма! Това ли било синчето! Машала! Че то по-едро от мене, бе!"
Емо, много е забавно, както винаги проочетох със сълзи на очи 😂. Обръщението "Ма", предполагам е много лично в случая. Смея се.
Явно нещо ти се е накривила шапката, добре си го написал, непринудено и ведро! Въдичката помага. Подсети ме за един образ, рибар. Станчо се казвал, но понеже най-добрия му приятел се казвал Ленин (също рибар), с времето другите рибари прекръстили Станчо на Сталин. Двамата били неразделни. Сталин имал куче. Кучето имало невероятни способности.То има още по-интересно име. Срам ме е да го кажа. Може някой път да ми дойде смелост да напиша нещо по темата.
Благодаря ти за настроението. -
Не ти се сърдя, Порчев! Участвам в предизвикателствата за да дам, така да го кажа, моя принос към сайта. Съжалявам, че така се изказах за тях. Харесва ми да ги следя и винаги гласувам. И мисля, че са полезни, предизвиквайки ни да пишем по дадена тема. Но трябва да има малко разнообразие. Така и така паралелно текат два конкурса. Защо например няма конкурс за фантастичен разказ, за криминален разказ, за исторически разказ, басня, легенда, виц. Да има малко шоу! Аз не членувам в литературния кръг "Мисъл" и нямам никакви претенции, че пиша добре. Просто се забавлявам и напук на всичко, тук ми харесва. И напук на всичко ще продължавам да участвам в "калпавите" предизвиквателства. 😉
П П
Харпун, благодаря много, брат! 🙂 -
Господин Боянов, участието в предизвикателствата е изцяло на доброволен принцип. Щом смятате, че са "калпави", имате пълно право да лишите аудиторията от участие в тях. Темите се задават така, както е преценил победителят от предходното предизвикателство и е желателно участниците да се съобразяват с тях. Намирам, че вашият разказ не отговаря на условието и ще го сваля от участие.
-
Ха,ха,ха мани,мани,глас Емо и успех.Поздрав.
-
Много ви благодаря, приятели, че се отбихте и прочетохте! 😊
-
С Ивита - много хубав хумор! Успех!
-
„...за свободата, братя, си заслужава да си жертваш даже и жената...”😁
Много ми хареса хумора ти, Емо!
Успех! -
Готино! Успех!
-
Поздравления за хумора!
-
Голям кеф тоя разказ.
-
Уникално!
-
Ето как благородната лъжа помага, /записах си я, лъжата де /....с една дума балъци да има, рибари все ще се намерят
-
Разказ за живота и от живота...
Реално и художествено. -
Не са, всичко четем. ☺
Промени му живота, като му отвори очите и му разшири мирогледа, научи го да си пази личното пространство. Неволята ни учи. -
Много ти благодаря за отзива, Наде! 😊
-
На мен разказът ми хареса. Отдавна не се бях смяла така. Благодаря!
-
Добре бе, Порчев. Махай го! Не държа да участвам на всяка цена в калпавите предизвикателства, с калпаво зададени теми. Защо е нужно, когато се задава тема, да има такава конкретика. Виж предходните два конкурса: никакъв интерес. Пет разказа на кръст. Съсипахте ги тези предизвикателства!
Пепита и Мария, благодаря ви много! 😊 -
"Срещата, която ще промени живота ни" Това е условието. Как случайната среща с бившата любовница промени живота на героя?
-
Какво ще мериш къс ли е, дълъг ли е - никакви синджири, никакви връзки!🤣
Много се посмях, бива те да даваш житейски уроци! Благодаря!😄 -
Екстра е. 👍
-
Благодаря ви много, Валентина, Елена и Краси😊
Надявам се, да сте се забавлявали🙂 -
Колкото по-сериозна е връзката, толкова по-къс е синджирът.... а, и Валя това е сложила в полето ахаха е, добре де и това ми хареса: "Хормон ли е, нагон ли е, мерак ли е, не го знам какво е?" Глас и успех от мен!
-
то било много страшно да си женен 😂 хайде, наслука и звездички. много е забавно разказчето.
-
Колкото по-сериозна е връзката, толкова по-къс е синджирът.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
