Мечтата...

Мечтаеше за Париж... Или по-скоро мечтаеше за мечтата "Париж"... Някой хора се раждат мечтатели и се променят по пътя. Някой се раждат мечтатели и остават такива до края на пътя... Нещо, което се беше родило през есента, предстоеше да умре напролет. Нещо, което се ражда с окапването на листата и умира с техния живот... Нещо, което е създало една мечта (твърде крехка, твърде наивна, твърде изплъзваща се...), нещо, което се ражда с мечтата, умира в реалността. Красиво е мечтанието... Тя замечта за морския бряг - обичаше го безкрайно, безумно, безусловно... Там се раждаха и умираха нейните мечти. Докоснати, несбъднати, скрити, недовършени... Винаги искаше да се завръща на морския бряг, за да довърши някоя започната мечта. Вече не можеше да ги улавя и да ги пази в шепите си... Стоеше на балкона на малката къща, разкриващ морската шир. Слънцето бавно си проправяше път и топлеше от сутринта... Беше лято (едно отминало неотдавна)... Тя обичаше тази къща, макар че рядко идваше в нея. Обичаше и мъжа, който живееше там... Той беше твърде далеч от нея, но и твърде искащ я... Тя се отпускаше там, не мислеше за после, за утре, за другаде... Искаше просто да помечтае отново на балкона на малката къща. Затова все се връщаше там... Нямаше нищо друго, само очакването на предстоящия изгрев...

Стресна се от целувката му. Той стоеше зад нея и се усмихваше: "Как е хубавото момиче днес?" Тя се обърна и се натъжи отново... Мечтаеше за Париж, а тя мечтаеше за спомените...