Понякога в тъмната, безрадостна светлина на ежедневието човек не беше способен да открие дори и прашинка надежда, но Норбек беше длъжен да я търси. Откакто се беше върнал на Земята, мислите му бяха заети все с това. Земното ежедневие беше скучно и монотонно, но той знаеше, че вече беше отишъл там, където други преди него не бяха посмели. Да, животът беше нещо дяволски странно. Чувстваше го с всяка фибра на съзнанието си. Норбек беше обсебен от мисълта, че двамата с Ено бяха на прага на революционно откритие за осъществяване на връзка с космическия разум.
Имаше чувството, че скоро тази връзка щеше да се осъществи - знаеше, че пътуванията до галактиката Андромеда бяха имали смисъл. Това странно и сякаш неестествено състояние, в което се размиваха линиите между живота и смъртта и светлината и тъмнината, накара Норбек да удвои усилията си. Бяха се разбрали двамата с Ено да стигнат по независим път до крайния резултат.
Беше странно - сякаш Норбек беше пренесъл космическото съзнание тук на З ...