Понякога в тъмната, безрадостна светлина на ежедневието човек не беше способен да открие дори и прашинка надежда, но Норбек беше длъжен да я търси. Откакто се беше върнал на Земята, мислите му бяха заети все с това. Земното ежедневие беше скучно и монотонно, но той знаеше, че вече беше отишъл там, където други преди него не бяха посмели. Да, животът беше нещо дяволски странно. Чувстваше го с всяка фибра на съзнанието си. Норбек беше обсебен от мисълта, че двамата с Ено бяха на прага на революционно откритие за осъществяване на връзка с космическия разум.

Имаше чувството, че скоро тази връзка щеше да се осъществи - знаеше, че пътуванията до галактиката Андромеда бяха имали смисъл. Това странно и сякаш неестествено състояние, в което се размиваха линиите между живота и смъртта и светлината и тъмнината, накара Норбек да удвои усилията си. Бяха се разбрали двамата с Ено да стигнат по независим път до крайния резултат.

Беше странно - сякаш Норбек беше пренесъл космическото съзнание тук на Земята. Известно време той искаше да анализира и да проумее какво пропускаха двамата с Ено - може би беше нещо наистина съществено.

Сякаш се чувстваше като чужденец на собствената си планета.

В стаята, в която се намираше Норбек почти не влизаше дневна светлина и той знаеше, че скоро с Ено трябваше да анализират резултатите и да решат дали да продължат с космическите пътувания.

Тогава чу някакво странно съобщение - сякаш ефирно носещо се из въздуха - "Поздравления за повишението, никога не ме е било грижа за предшественика Ви."

Всичко това звучеше странно, но Норбек знаеше, че в съобщението имаше смисъл.

С Ено не се бяха виждали от дни - всеки работеше независимо по наблюденията върху астралните пътувания и всеки искаше да бъде максимално обективен при представянето на крайната оценка.

Норбек се почувства странно. Не беше спал от дни - пътуванията продължаваха с часове и те имаха нужда от дълго възстановяване и добър сън.

- Всички ние съзнателно умираме - каза Норбек. - Това е била идеята на съобщението. Всички ние вървим по този път на съзнателен разпад.

Нямаше търпение да се срещнат с Ено. Никой от тях не беше обявил публично резултатите от проучванията им, нито беше изпитвал желание да промени нещо - те просто действаха в синхрон, защото знаеха, че в крайна сметка щяха да стигнат до истината.

Истината винаги беше болезнена и рядко беше красива. Тук на Земята се сменяха сезоните, слънцето се сменяше с дъждовно време, гръмотевични бури прорязваха небето, имаше понякога дори цели потопи. Но в цялата тази бедственост, хората намираха смисъл да останат и да оцелеят.

Норбек беше осъзнал, че единството на живота беше да се предприеме пътешествието, за да се донесе онова, от което животът се нуждаеше.

Спомни си красивият мит за синята птица - две малки деца бяха изпратени да я намерят и бяха прекосили много държави, за да я открият, а когато се завърнали у дома, я открити в клетка - разбира се, птицата разперила криле и отлетяла - но този мит символизираше скритите богатства на човешката душа.

Норбек дълго не можеше да заспи - само гледаше с отворени очи тавана. Беше много странно и той усещаше своята безпомощност.

Минаха дълги дни. Двамата с Ено не се бяха виждали.

- Всяка планета навярно има собствен кръгооборот на съзнанието - каза Норбек.

Реши да отиде при един изтъкнат учен на име Геополд Норкс - разбира се, Норбек само щеше да провери дали съмненията му бяха основателни.

Завари ученията в лабораторията си - той се занимаваше с геофизика и астрофизика, но беше специалист и по въпросите за съзнананието.

След като обсъдиха някои неща, Норкс го покани да поостане - тъй като не се случваше да има често посетители. Всеки един от тях трябваше да бъде посрещнат подобаващо.

- Космическото съзнание най-общо избягва условията на определеност, защото то съществува в други измерения - каза Норкс. - Неговата мисия е да оцелее и да се съхрани. Но то е нетрайно. А наследниците едва ли имат сериозни спомени за техните предшественици.

Норбек слушаше внимателно.

- Възможно ли е да се осъществи контект с космическото съзнание? - попита той.

Норкс го погледна внимателно. Той не смяташе Норбек за конкурент в науката, защото научните им области бяха напълно различни, но и защото самият Норбек беше изключително етичен и внимателен.

- Космическото съзнание има едно основно свойство - каза Норкс. - И това е неговата неустойчивост.

Денят беше мрачен - също както и душата на Норбек. Може би този фатализъм беше присъщ за учените от неговия калибър. Той обикаляше по улиците и седна в един парк. И тогава пред очите му сякаш се появи синята птица. Той знаеше, че това не беше истина - и все пак това го мотивира.

Валеше пороен дъжд - като из ведро. Капките падаха от небето с невероятна скорост и сякаш във всяка от тях Норбек виждаше собственото си отражение. Дъждовните капки сякаш танцуваха, смесвайки се и заприличвайки на неопределима канонада от водна маса, която сама търсеше своята форма и посока - също като съзнанието на Норбек. Той беше свит на пейката, а видението за синята птица го беше напуснало. Мина много време преди дъждът да престане. Наоколо беше мрачно и сиво, но някак странно светлината достигаше до мястото, където беше той.

Скоро се срещнаха с Ено - и двамата желаеха да обсъдят своите изследвания.

Ено му каза съвсем недвусмислено:

- Ще трябва да предприемем едно наистина последно пътуване. Но сега аз разбрах какво е искал да ни каже космическият разум. Трансфигурацията не е решение, защото съзнанието запазва свойствата си повече или по-малко.

Скоро обаче и двамата се разболяха от мистериозна болест и починаха. Никой не знаеше точната причина.

Единственият, който се досещаше за нея, беше известният учен Норкс, който беше общувал със самия Норбек. Като цяло не беше твърде за пренебрегване, че Норбек беше прозрял смисъла на космическия разум, но тази тайна той я отнасяше завинаги във вечността. Двамата с Ено щяха завинаги да бъдат обвързани с нея. Завинаги.