Глава 8: Надежда

Последните капки дъжд се отичаха по свежо зелените пролетни листа на буковата гора. Миризмата на влажна трева, липсата на жужащи буболечки и завръщащите се пойни птици създаваха приятната илюзия за разцъфтяващ свят след дългия зимен сън. Дълбоко вдишване. Всяка глътка въздух опияняваше съзнанието и засилваше усещането за радост и нов живот. В един свят, който умираше.

През по-рехавата част на гората можеха да се зърнат снежните върхове на високите Преломски планини, помен за отминалата зима. Невъзможните за преминаване зъбери щяха да изчезнат заедно с всичко останало. Тъжно. Хората тъкмо бяха започнали сериозни експедиции в търсене на отдавна изгубените градове и тяхното познание там горе в недостъпните скали.

Щяха да изчезнат и тучните равнини отвъд гората, спретнатите градчета, разрасналите се безразборно столици, малките селца, фермите покрай павираните пътища, дълбоките езера, огромният океан. Звездното небе щеше да стане единствен свидетел на предстоящата гибел, а по-късно и то щеше да бъде погълнато от нищото. Всичко щеше да умре, но това нямаше да се случи днес.

Днес онези малки непредвидени брънки в общия пъклен план, все още не съзнаващи ролята си, щяха да започнат верига от събития, която можеше да доведе до различен изход. Разбира се, тяхната съпротива едва ли можеше да застане срещу смъртта, но щеше да е съпротива, доброволна, вдъхновяваща. Днес беше днес за радост, днес се раждаше надеждата, невидима за тези на които е необходима, и все пак трънен израстък от добро срещу силите на злото. Започваше се.

Сякаш доловило невидимата искра живот запалена от това, което те първа щеше да се случи, слънцето успя да си пробие малък процеп измежду тъмните облаци и да огрее тучна морава на няколко мили в далечината. Знак от небесата, че и те усещаха предстоящата подкрепа.

За съжаление мислите на Крон далеч не бяха нито обнадеждени, нито радостни. Изгубил сърцето на собствената си държава, родителите си, станал владетел в момент, когато се очакваше единствено да ходи по кръчми и да задиря благороднички, започващ война, която знаеше, че не може да бъде спечелена - всичко това тегнеше над него като самите Преломски планини. Ето, че Мая и Реан, шепнещи си нещо заедно със сестра му на около десетина крачки назад, се оказваха ужасно важни в неща, които не би трябвало да разбират дори. Та те бяха от друг свят, небеса!

Тегнещата загуба на семейството му се просмукваше като черна мъзга ежедневно, но чак сега той си даде сметка, че трябва да се раздели и със сестра си. Тя беше единствената му истинска опора останала жива на този свят, толкова крехка и толкова разрушителна заради липсващата ѝ преграда. Защо изобщо избра да остане така?! Вярно, че щеше да е незаменима мощта ѝ по време на битка, но пък можеше сама да се убие при миг невнимание. Искаше му се да беше заел нейното място, но неговата способност да подчинява и огъва ша'кти беше нищожна.

Но Джейд трябваше да замине. Някой трябваше да говори пред Съвета на единайсетте във Весан и Джейд определено беше по-добрият избор. Щяха да се вслушат повече в жена, от колкото в някой току що излязъл от балната зала и провъзгласил се за крал, макар и по неволя. Крон имаше друга задача. Съпротива трябваше да се организира, да се предпазят други градове в неговата държава от новата чума, да се погрижи да въоръжи колкото се може повече хора с камите - единственото оръжие способно да унищожи изумрудените. Така и не се усети, как започна да ги нарича така след престоя си в Дрен.

Предишната вечер беше тежка и никой от групата не можа да спи като хората след нападението на онзи пазач, който се оказа изумруден. Кралят беше връчил на Крон и Джейд по един от Дренските кинжали в края на официалната вечеря, както им беше обещал. Това се оказа точно на време. Крон тъкмо разглеждаше острието отблизо, когато онова същество се опита да убие Реан. Добре, че бяха всички онези безсмислени игри по хвърляне на кинжали из кръчмите на Фейрам - Крон беше винаги победител и Дренският кинжал улучи право сърцето на нещастника.

Рано сутринта Крон, Джейд, Алисън, Мая и Реан получиха по малък вързоп с резервни дрехи, малки кесии с пари, както и официални пропуски за прохода. Триста Дренски кинжала щяха да полетят за Крондейл след няколко дни. Крал Санти беше заделил два от най-добрите си макулати за да ги извозят до прохода и от там единият щеше да поеме за Тулома, а другия за Весан. Последни мигове спокойствие преди вихрушката от събития да ги удари отново.

Докато макулатите отмаряха на половината път до прохода, Крон реши да разпита отново Реан за войната на тяхната тъй наречена Земя и повече за тези разрушители. Реан му беше разказал предната вечер накратко какво се е случило, но Крон просто искаше да знае още и да разбере защо се е наложила онази…лудост!

- Унищожили сте целия свят, Реан. Колкото и благородно да е било делото ви…Небеса! Целия свят! - отново подхвана темата Крон.

- Налагаше се. Ние и без това бяхме загинали, защо и да не повлечем всичките разрушители с нас. Проведохме допитване из между населението и почти всички бяха ЗА тази крайна мярка.

- Намерили сте време за допитване до народа? - учуди се Крон. - По време на война?!

- Ами ние си имаме система, с която това става в целия свят за няколко минути. Тя работи с…ами…няма значение. Просто работи. По-важното е да не повтаряме същите грешки тук. Разбра се вече, че няма смисъл да пазим тайната от къде сме, така че по-добре да смъкваме всички карти и да сме ви от полза. - каза леко ентусиазирано Реан.

- Карти? Някакъв израз предполагам? - изломоти тъпо Крон, а Реан му кимна. Небеса, тези хора имаха странни думи! - А наистина ли всичко е започнало от една сянка на някакъв кораб? - точно от това се страхуваше най-много Крон - и в Еос започваше сходно.

- Да, за съжаление. Совалка всъщност, която използвахме за да летим до луните. - Крон го погледна отново с неразбиране, но си спести въпроса за совалката. - Екипажът завръщащ се от рутинна мисия до Лун докладва за аномалии около двигателя на совалката. При увеличение на неговата мощност се появявала сянка и ставала все по-плътна, докато при спадане на мощността и дори спиране сянката изчезвала. В крайна сметка, при навлизането обратно на Земята и използването на двигателя на пълна мощност, сянката се превърнала в подобие на човек и избила всичките девет човека екипаж.

- Разрушителят сам приземи совалката покрай бреговете на нашата държава и отвори процеп през който нахлуха хиляди като него - въплътени сенки с червени очи. Ден по-късно се появиха и техните подчинени, които можеха да обсебват хора. Точно такова нещо се беше случило на онзи пазач. Много хора започнаха да ги наричат демони, но те се наричаха медеи. За съжаление ние не намерихме начин нито как да ги изкарваме от хората, нито как да разбираме кой е обладан докато не е твърде късно. Така и не успяхме да убием нито един разрушител и нито една медея.

Крон не разбра и половината от това, което Реан му разказа, но най-важното от историята му вдъхна надежда - народът на Реан беше в безизходица, докато Еос не беше. Те имаха оръжие което убива, макар да разполагаха с изключително нищожна бройка. Джейд и Алисън проявиха голям интерес към Дренските кинжали, докато Мая надничаше плахо около тях и гледаше на чудото с неверие. Само ако бяха имали такива в техния свят… Крон не разбираше какво толкова го разучават, след като Дрен се бяха опитали да направят още и не бяха успели. Никой не можеше да разгадае частицата ша'кти необходима за да убива Дренският кинжал.

- Всъщност започвам да разбирам отчаянието ви, Реан. - Крон наистина им съчувстваше. - Имам всъщност само един въпрос, който ме тормози след твоята история. Според теб помогна ли вашата саможертва?

Тъга се изписа на лицето на Реан, а очите му се навлажниха. Личеше си, че и него го тормози същото и отговорът явно не беше приятен. След кратко мълчание, Реан проговори с тъжен глас.

- Честно казано - не мисля. Спестихме на хората ужасните мъки и измъкнахме онези хванати в безкраен цикъл на живот и смърт. Никога обаче няма да забравим погледите на нашите хора. Примирени, че ще умрат. Безнадеждни. Гледаха ни с Мая как се качваме към нашата времева капсула и … тези погледи, Крон, бяха по-силни от каквото и да било оръжие. Никой не ни обвиняваше, но на всеки му се искаше да бъде на нашето място и знаеше, че не може. А ние така и не успяхме да изпълним мисията си. И все пак…трябваше да се направи. - последните думи произнесе съвсем тихо с шепнещ глас и Крон едва ги чу.

Тръпки побиха Крон. Представи си стотици вперени погледи жадни за живот и прегърнали смъртта. Деца, жени, мъже - примирени със съдбата си и изгаряща ревност към двойката щастливци. Ужасна съдба. Той се зачуди дали би могъл изобщо да понесе този товар. Не че сегашната му ситуация беше лека, но поне не се искаше от него да живее за сметка на всички останали. Дори и това евентуално да доведеше до спасението им.

Ранният следобед предвещаваше оправяне на времето в този район на Дрен. Крон беше приземил макулатите на половината път между столицата и прохода, тъй като птиците не можеха да издържат на тринадесет часовия полет. Вече се беше изтърколил един час, животните бяха напоени, нахранени и отпочинали. Крон и спътниците му бяха направили същото, така че беше време отново да тръгнат на път.

Крон помогна на Джейд, Реан и Мая да се качат на макулата си. Сестра му не беше най-опитната ездачка, но поне знаеше какво прави, докато Реан и Мая си нямаха ни най-малка представа. Крон придържаше и Алисън докато се качи на седлото на тяхното люспесто крилато същество и след няколко минути отново бяха в полет.

Величественият Дрен погледнат отгоре разкриваше невероятна гледка. Виждаше се началото на Авиола, която сякаш разделяше цялата държава, виждаха се и могъщите Преломски планини пред тях със вечно-снежните им върхове. Безкрайни борови гори разкрасени тук там със широко-листни кътчета оцветяваха в зелено до където стигаше човешкият поглед. Малки сини петънца маркираха ледено студени дълбоки езера, няколко големи града и петдесетина селца сгушени между хълмове разкриваха човешкото присъствие.

След около три часа градовете и селата зачестиха, тъй като макулатите минаваха над главният търговски път към прохода. Разминаваха се с други ездачи, пренасящи доклади и новини от прохода, както и по някой нелегален пътник, на който му предстои съд. Крон се сети за онзи окаян престъпник загубил главата си на официалната вечеря в двореца. Вместо отвращение обаче, единственото за което се сети беше миризмата на застояла риба от казана с главите. Странно.

Не след дълго Крон нито забелязваше Дрен, нито пък си мислеше за техния народ. Вместо това започна да го тормози изборът на сестра му да остане без преграда. След събитията през вечерта в двореца и нападението им в стаите, Джейд реши да поеме по пътя на по-голямата си сестра. Не искаше да става член на Съвета, но пък искаше да бъде от максимална ползва в започналата война. Беше решила да завърши вече напредналото ѝ обучение във Весан, след което да се включи активно с каквото може.

Това можеше да я убие много преди да влезе в битка. А после - какво ли можеше да я сполети? Вражески стрели, мълнии, огън, кинжали? Освен това срещу изумрудените беше напълно безпомощна колкото и ша'кти да използваше освен ако не контролираше Дренски кинжал. Но Джейд си беше вироглава и каквото реши щеше да стане. Крон не смяташе, че е загубил словесната битка със сестра си за преградата, просто бяха в кратка пауза. Почивка. Точно така.

Леко сръчкване от Алисън извади Крон от унеса му в разнообразни мрачни мисли. Сочеше му нещо надолу. Небеса! Вече почти бяха стигнали прохода! Крон беше забравил как изглеждаше. Въртеше му се някакъв спомен за каменни къщи, охранителни кули и отделение за макулатите, но споменът му не можеше да се докосне до днешния му вид!

Каменният склон беше почти под прав ъгъл и се извисяваше много по-високо от колкото макулатите можеха да летят. Като стена. Продължаваше в мили околовръст и до тук всичко беше както го помнеше. Но тези дупки! Десетки хиляди малки кръгли дупки бяха нашарили скалата и безброй светлини като светулки озаряваха мястото наречено Прохода.

С приближаването на макулатите забеляза малки каменни стълби буквално вкопани в скалата, но малцина се придвижваха по тях. Те бяха резервни и ползвани само в краен случай. Дървени платформи придвижвани нагоре и надолу с въжета и макари стигаха до различни площадки, като вместо хора бяха задвижвани от вързопчета ша'кти. Кой обаче се грижеше за постоянното захранване на тези вързопи Крон си нямаше и на идея.

Скалната част на Прохода беше чудо само по себе си, но и градът прострял се пред самия проход не му отстъпваше. Крон не беше виждал толкова много камък на едно място. Като в приказка. Каменна стена обрамчваше град изграден изцяло от сив камък. Също като Дрен, Проходът не беше се разраствал безразборно. Имаше си ред - можеше да се видят високите по петнадесет етажа жилищни сгради в тъй наречената модерна част. Имаше ги и занаятчийските улици, централна част с пазарища, болничното предградие, имаше паркове, две езера, улици с ханове, различни по големина жилищни квартали само с къщи, виждаха се дори и няколко двореца с островръхи кули.

Подреденият хаос на Прохода водеше до самият проход. Всички пътища, които започваха от входовете в крепостната стена се събираха в огромен кръгъл павиран площад в подножието на скалния град. Идеално изкопан квадратен тунел широк и висок около триста стъпки се охраняваше строго от цяла армия гвардейци с мечове, лъкове и копия. Бойни макулати стояха в готовност в случай че потрябват, както и няколко облечени в бяло фигури без никакви оръжия - най-вероятно вещи в ша'кти бойци срещани иначе много рядко. Ша'кти можеше да бъде използвана в бой само при самозащита, но винаги щеше да се намери някой да тества общоприетите закони на Еос.

На самият площад имаше малки каменни пропускателни пунктове, където се проверяваха и подпечатваха всякакви документи и разрешителни. Утре сутрин Крон щеше да мине заедно със своите спътници от тук, но сега трябваше да се приземят на миля извън крепостната стена на поляните за кацане на макулати. От там щяха да ги извозят до отредените им стаи в гостилницата Черният гарван.

Крон приземи макулатите на една от оградените поляни и веднага беше посрещнат от двама гвардейци. След проверка на документите му, те дадоха заповеди на един коняр и след малко групата на Крон вече се возеше в карета към Черният гарван. Крон беше много изморен от пътя, но за негово удоволствие забеляза как изнурените лица на Реан и Мая попиват гледката около тях. Сигурно така бяха зяпали и от горе. Нямаше си ни най-малка идея как изглеждаше тяхната Земя, но определено беше доволен, че Еос имаше с какво да ги изненада. Отбеляза си наум, че трябва да ги разпита за техните градове, отпусна глава на рамото на седналата до него Джейд и задряма.

***

Каретата спря да потропва по паважа и Джейд събуди внимателно Крон. Вече бяха стигнали до Черният гарван. Какво име само! И на нея ѝ се искаше да поспи, но първо трябваше да обсъдят няколко важни неща на вечеря. Това което ѝ беше казала Мая нямаше голям смисъл, но какво пък - защо да не опитат. Искаше обаче да получи съгласието на брат си. Той все още беше против избора ѝ да остане без преграда, но все щеше да се примири. Някой трябваше да поеме ролята на Дереа. Е, не изцяло, тъй като Джейд никога не възнамеряваше да става член на Съвета на единайсетте.

Мая и Реан не спаха през целия път и разгледаха всичко, което им предлагаше Прохода. Явно си бяха мислили, че ще спят в някакъв самотен хан край някаква си дупка. Не се научиха за толкова време да спрат да очакват каквото и да е. Интересно как ли изглеждаше света им? Трябваше да ги разпита някой път.

Прислужник от Черният гарван отвори вратата и подаде ръка за помощ при слизането. От приземният етаж на гостилницата ухаеше на печено пилешко, примесено с лек аромат на ейл. Ама разбира се!

Джейд слезе първа, благодари на чиракът, и тръгна да се занимае с настаняването им. Остави Крон и Реан да се оправят с багажа, а Мая и Алисън я последваха.

Собственичката на Черният гарван се оказа слаба жена на средна възраст, може би около осемдесет, дружелюбна и все още запазила част от красота си. Какъв късмет! След мъничко убеждаване, Джейд уреди още по-хубави стаи от отредените им - два етажа по-високо на пред-последния седми етаж, и кимна на Крон и Реан да ги последва по стълбите. По погледа на брат си разбра, че той явно беше очаквал кралско посрещане и именно заради това Джейд беше поела нещата в свои ръце. Не искаше да разбират хората кои са, освен в краен случай. След онази твар, която ги нападна в Дренския дворец трябваше да са по-предпазливи.

Джейд беше взела една голяма четворна стая с две спални за нея, Мая и Алисън, докато Крон и Реан настани в съседната с две единични легла. Мъжката стая имаше обща врата с тяхната, беше доста по-малка и семпла - дървени легла с твърди дюшеци, малка маса и семпло украсен гардероб - точно каквато се полагаше на прислугата. Крон все щеше да го преглътне. Някак си.

Всички си оставиха малкото багаж по леглата и се върнаха обратно в залата за хранене. Макар и пролетта да беше дошла, вечерите бяха доста прохладни и в голямата камина пращяха няколко цепеници. Почти всички маси бяха заети, разносвачките постоянно кръжаха да доливат ейл или сервират блюда с печено, а гълчавата напълно заглушаваше тихата мелодия идваща от лютнята на барда седнал с кръстосани крака до камината.

Каменното помещение нямаше почти никакви украси - две картини илюстриращи величието на Преломските планини, една по-голяма картина показваща столицата Дрен. Ако човек се вгледаше по-отблизо щеше да забележи малки изрисувани кинжали по краищата на картините придаващи цялост и завършеност. Наложила се незнайно как традиция от фолклора на Дрен през вековете. Джейд и Крон обаче много добре знаеха точно от къде идва.

Джейд потърси с поглед приветливата собственичка и след кратък обход на пълното помещения я видя да брои монети на барда в близост до камината. Така и не беше разбрала кога е спрял да свири. Явно вече нямаше нужда от него, и без това никой не го слушаше.

Трябваше им спокойна и уединена зала за вечеря, а такава голяма гостилница със сигурност имаше поне няколко частни помещения. Подозренията ѝ се потвърдиха, а спокойствието се оказа напълно безплатно. Явно гостилничарката наистина ги харесваше.

Частната стая беше малка, с кръгла дървена маса и столчета около нея. Няколко козешки кожи висяха по стените - странна декорация, но в никакъв случай неприятна. Изчакаха да им донесат вода и чай, Крон и Реан поискаха да опитат местното раки.

Джейд реши да кара направо, защото всички изглеждаха изморени от пътя, а утре също ги чакаше не лек преход.

- Крон, сещаш ли се как Дрен не са могли да повторят частицата ша'кти, която убива изумрудените? Е, мисля, че ние може да го направим.

Брат ѝ я изгледа стъписано, примесено с насмешка и неверие. Крон обаче знаеше, никога да не започва с отрицание при разговор със сестра си за това реши да захапе въдицата.

- Това би било чудесно, Джейд, обаче от къде си сигурна, че наистина ще подейства? Как точно разгада това, което хората на Дрен не са могли хиляди години, а не е като да не са опитали? - неверието се прокрадна в последните му думи.

- Не съм аз, Мая го откри. Всъщност съм сигурна, че Мая може да владее ша'кти, макар още тя да не го осъзнава. По-важното е какво вижда, не какво може да прави. - след което Джейд обърна глава към Мая, последвана от завъртанията на стъписания Реан и любопитния вече Крон. Алисън пак беше започнала да блуждае в нищото.

- Ами, аз…- подхвана неуверено Мая. Не знам как да го обясня. - Когато Джейд се опита да прокара това вашето ша'кти под формата на въздух по самият кинжал, аз мога да видя неговото покритие. То е една сплав, направена от нещо, което в нашия свят наричаме алфа елемент. Същия елемент се използва за направата на теса, а също така и като източник на енергия. Както и да е, това което виждам ми е познато, не знам защо Джейд не го вижда, но мисля че мога да ѝ обясня как изглежда и тя да се опита да го повтори.

- Или направо ти да се опиташ. - усмихна ѝ се Джейд. Тя беше убедена, че Мая може да предизвиква и подчинява ша'кти. - Не ме гледай с този поглед, ти твърдеше че не можеш да говориш и езика на Сътворението! Можеш да станеш веща в ша'кти и ако трябва ще те накарам на сила да минеш обучението, само за да ти го докажа.

Всичко това на Крон му звучеше много странно, но пък ако наистина имаше надежда те да повторят чудото на стареца Дрен…Не, звучи прекалено лесно и наивно. Толкова много поколения не бяха намерили отговора…И все пак той идваше от Мая, която всъщност беше човек от друг свят. Небеса! Дали Мая, изобщо беше човек?! Изглеждаше като такъв, но все пак… Тръпки го побиха.

- Преди да напуснем Дрен - продължи Джейд - аз успях да взема няколко готови кинжала, върху които да експериментираме. Мисля, утре сутрин преди да тръгнем да направим първият опит.

- Не мога да те откажа, нали? - прозвуча някак примирено Крон. - Каквото и да кажа, няма да си сложиш преграда и ще се опиташ да правиш експерименти без никакъв контрол? - лудост си беше…

- Ще внимавам, спокойно, не искам да се убия преди да видя тези сенки прогонени от Еос. Не се притеснявай. - отвърна уверено Джейд.

Мая не искаше да обяснява за този тъй наречен алфа елемент, поне не още. Но Джейд щеше да я притисне да й разкаже още. Подозираше, че техните светове все пак си приличат, щом Мая можеше да подчинява ша'кти. То не се огъваше лесно, а дори и да успееш, не всеки можеше да подчини силата на Сътворението.

Всъщност ша'кти беше ужасно непознато и неразбираемо, но темата за незнанието упорито се избягваше. Предполагаше се, че хиляди години назад хората са знаели много повече от колкото днес. Заради многото загинали в опит да огънат и подчинят ша'кти се беше наложило да се задължи всеки, който има способността, да премине през кратко обучение - за негова сигурност и за тази на околните.

Ненаситността и любопитството на хората обаче беше преминала всякакви граници и много бяха умрели преждевременно. Прекомерното използване на ша'кти скъсяваше живота с години, колкото повече се опиташ да огънеш и подчиниш - толкова повече се състаряваш. Имаше си граница, която не трябва да се преминава веднъж установена. Случвало се беше хора да остаряват и умират минути след като са подчинили огромно количество ша'кти. Буквално жените и мъжете се превръщаха в съсухрени скелети.

След измислянето на преградите, хората бяха започнали да използват ша'кти за да подобрят ежедневието си - палене на огън, повдигане на тежки предмети, пренос на вода, и всякакви подобни битовизми, които биха спестили физически усилия.

По-вещите в ша'кти, можеха да сформират мълнии, да прерязват предмети, да имитират илюминации, дори да създават дребни цветни камъчета при комбинация на различни елементи. А най-добрите можеха да изобразяват както картини от ша'кти, така и да отварят сърцето си за останалите. Последното показваше душата на човек и се използваше за да се провери истинността на думите на някого. Ако той не можеше да го направи сам, то можеше да го направи друг вместо него. Процесът беше приятен ако е доброволен, но доста болезнен ако става на сила.

Ша'кти можеше да се използва като оръжие, но това беше абсолютно забранено освен в случай на защита на собствения си живот. Нарушаването на този закон в целия Еос се наказваше по възможно най-тежкият начин - смърт чрез изгаряне с ша'кти. Беше грозно и варварско, но беше изкоренило убийствата извършени със силата на Сътворението. Ако за престъпление различно от убийство се докажеше, че е използвано ша'кти, то ръцете на престъпникът биваха обгаряни и така оставаше белязан за цял живот. Отново първично наказание, но след налагането му силата съвсем беше спряла да се използва за лоши дела.

В крайна сметка обаче нивото на разбиране на ша'кти беше нищожно, за това към Съвета на единайсетте беше създадена школа за изследване на ша'кти. Целта на участниците беше да се опитат да проверят и пресъздадат древни теории и методи за контролиране на времето, моделиране на терен, създаване на растителност, контрол над ума на човек, лекуване на различни болести и рани, създаване на връзки които да свързват хората от разстояние, и много други. За съжаление обаче школата нямаше никакъв напредък и се прокрадваше мнение, че след повече от двеста години на неуспехи тя трябва да се закрие.

Всъщност единственото полезно откритие направено от школниците беше тестването - то не можеше да каже до колко е способен умът на един човек да подчинява ша'кти, но можеше да даде положителен или отрицателен отговор за самото умение.

Самият тест беше много прост, макар и неприятен - запушваха се носът и устата на човек със сгъстен въздух. Ако човекът можеше да огъва ша'кти, то щеше да бъде възможно да накара инстинктивно сгъстения въздух да се разпадне. Ако ли не - наблюдаващия щеше да го освободи преди да е станало твърде късно.

Именно така Джейд знаеше за Мая. Тя получи нейното разрешение да тества след като ѝ спомена какво вижда в Дренския кинжал. Докато почиваха на път за прохода, Мая беше успяла сама да се освободи от сгъстения въздух в гърлото и носа ѝ.

Някои нямаха нужда да преминават този тест - тя, по-голямата ѝ сестра и Крон сами бяха проявили силата на ума да огъват ша'кти още от малки. Джейд и Дереа можеха да постигнат много, докато Крон едва можеше да подчини ша'кти във формата на малко пламъче.

Имаше време обаче да поработи с Мая. Утре сутрин щяха да станат по-рано и да направят първия опит за пресъздаването на покритието, което Мая виждаше. Странно. Ша'кти не можеше да бъде видяно, а само усетено, но при Мая беше точно обратното. В такива моменти осъзнаваше колко много не разбират силата на Сътворението. Но тръпнеше от вълнение да разгадаят нещо, което цял един народ не е могъл да постигне хиляди години. А това ѝ вдъхваше надежда, че един ден ще отмъсти на Адоммор за стореното във Фейрам.