Милана: докато имам сили - 14

          Наталия се омъжи рано - преди да е изтекла първата година след като завърши гимназия. С Динко се бяха срещали и в училището, и в читалището, и на улицата. Някои от приятелките ѝ го харесваха и си говореха за него, но тя - ами, на нея ѝ беше все едно. До септември, когато видя, че се задава насреща ѝ, вперил очите си в нея, сякаш я вижда за първи път. Поздрави я, тя се смути, само кимна и отмина,  като едва не се препъна. "Какво беше пък това?", помисли си.

          След няколко дни отиде в библиотеката да си смени книгите. Другарката Панайотова ѝ се усмихна и я попита какво ще прави оттук нататък, ще работи ли, ще учи ли? Тя отговори, че още не е решила, но май първо ще поработи, ако намери подходяща работа. Панайотова я помоли за малко помощ, докато е още свободна, защото е получила стотина книги като дарение и трябва да ги обработи. Ако иска и ако утре е свободна да дойде към девет часа. Наталия прие с удоволствие. За няколко дни усвои доста неща и разбра, че Панайотова ще се пенсионира и ще освободи мястото до няколко месеца. Даже ѝ предложи, ако ѝ харесва да кандидатства, после може да кандидатства и за Библиотечния институт.

          Така Наталия си намери работа и май реши какво да учи. Работата ѝ харесваше, справяше се добре и бяха доволни от нея не само читателите, но и ръководството на читалището. Най-неочаквано Динко стана най-редовният ѝ   читател. Започна да идва в края на работния ден и да я изпраща. Така се стигна до сватбата през май месец на другата година, а на следващата се роди Виктория. За да учи задочно на Наталия ѝ трябваха две години трудов стаж. Щеше да ги има догодина. Майка ѝ и майката на Динко си поделиха грижите за детето, тя се яви на приемния изпит и я приеха.  Когато след три години завърши, вече чакаше второто си дете.

            След сватбата заживяха при баба Найда, майката на свекърва ѝ. От близо десет години тя беше вдовица, а Динко я посещаваше най-често. Обичаше я и тя сама ги покани да живеят при нея. Гледаха да не я натоварват много, но тя все намираше начин да ги поглези, дори в купонната система им правеше точен или наложен тутманик с готово тесто от фурната и макар и рядко, ако имаше олио правеше мекички. Люшкаше, говореше  и пееше на Виктория. Едната ѝ дъщеря беше омъжена във Варна и рядко можеше да дойде да я види, но Динковата майка я наглеждаше. Къщата беше стара, Динко я поддържаше, но за по-голям ремонт  не си струваше.

          Когато баба Найда почина, сестрите се договориха, продадоха я, а парите поделиха на децата си. Колкото и малко да бяха, Динко и Наталия имаха малко спестени, родителите им дадоха още някой  и друг лев, взеха заем и от Българската инвестиционна банка - бяха млади имаха време да ги върнат, и купиха къщата в крайния квартал изгодно. Наталия веднага отиде в читалището, запозна се с колежката си там и я помоли, ако чуе за свободно място да ѝ каже.

         Наталия не познаваше големия град. Беше идвала като дете с майка си на покупки, но не помнеше нищо, беше уморена, беше ѝ досадно, хленчеше. Докато учеше нямаше време: лекции, четене, изпити, пътуване... Откак живееше вече край София, ходи няколко пъти до пазара на Лъвов мост, до ЦУМ и до халите. Засега за повече нямаше време. Бяха ѝ интересни разказите на Милана, слушаше я с любопитство, рядко я прекъсваше да доуточни нещо. Веднъж се разсмя и я смути:

          - Нещо глупаво ли казах?

          - О, не, не! Продължавай! Спомних си нещо.

          - Ами кажи го! Нали си говорим.

          - Добре, спомних си как в ония гладни години веднъж татко донесе буца овча лой, кой знае кой му я беше дал. Майка я погледна намръщена - жълто-мръсна, сякаш беше готова да я изхвърли, но после почти шест месеца я къташе като някаква скъпоценност, защото ако искаше да готви или да пържи нещо, мажеше дъното на тигана или тенджерата с нея. Ние имахме голям двор и садяхме една-друго в него, това ни спасяваше. Гледахме по няколко кокошки, а понякога и прасе - месо, мас, само че тогава нямаше за нас, а откъде за прасето. Най-хубавото за нас - децата, тогава беше захарното цвекло в градината. От листата мама правеше чорба, яхния или тутманик, а зимата го печеше - това ни беше сладкото, нали нямаше захар. А петмеза, о, колко го обичам. София е все пак голям град, има голям пазар, но в малкия град и пазарът е малък.

          Друг път изненадано я попита:

           - Ама Миланке, как можа да отидеш в дома на Александър след оня пазар, аз не бих могла.

          - Първият път си бях намислила да подам за помен, но после аз самата често се питам как се осмелих  да отида втория път, и ако нещата не се бяха развили така, както се случиха, какво щях да кажа. Сега си мисля, че може пък наистина да съм била влюбена, знам ли!