Така се запознах с Нора. В следващите малко повече от месец с нея се редувахме в помощта около госпожа Елена, която си отиде през втората половина на април.

          Само един път срещнах Офелия, но тя ме отмина като непозната. Явно не одобряваше постъпката ми. По-късно разбрах, че не е само тя.

          На третия ден от погребението след като с Нора бяхме изпрали, разчистили и подредили дома и аз си тръгнах, на улицата от двете ми страни се лепнаха двама мъже.

          - "Госп-ойце", какво правиш в дома на сам мъж? Белята ли си търсиш? Ако още веднъж те видим там, те арестуваме и те пращаме на другия край на страната - в някое село до румънската граница. Няма да допускаме разврат. Опичай си ума! Имаш възрастен баща.

          - На този човек майка му почина преди пет дена, имайте милост! Нужна му беше помощ, - не посмях повече да оспорвам да не ги ядосам.

          - Това си е негова работа, не твоя. Ясно! Ако пак те видим тук, изчезваш.

          - Ама ние ще се женим.

          - О-хо, виж ти! И какво ще спечелиш от този бедняк? Я си натискай парцалите, стой си мирна!

          Досега говореше само единият, а другият мълчеше. Сега проговори и той:

          - Даваме ви една седмица да се ожените.

          - Но сега не може. Не е редно. Той е в траур.

          - Хайде бе, бил в траур. Връщаш се и се уговаряте за утре да отидете в гражданското. Виж я ти, щяла да се жени, голям келепир. Нямаш време, веднага се връщаш, ние ще чакаме.

          Тръгнах обратно, очите ми в сълзи. Почуках. Александър отвори:

          - Забрави ли неща? Защо плачеш? Какво ти се е случило

          Разказах му за срещата. Той ме изслуша мълчаливо, после поклати глава:

          - Миланке, Миланке каква беля си навлече! Трябваше още първия път, когато се появи на вратата да те отпратя. Те няма да те оставят на мира. Това са близнаците.

          - Не си приличат, не са близнаци.

          - Не са, но ние с майка ми така ги наричахме. Винаги са заедно, винаги двамата. Изпълняват задачи, слухтят, дебнат хората, но и един друг се дебнат. Най-добре сега да излезеш и да им кажеш, че съм размислил и съм ти отказал, а ти си разочарована. После никога повече не се приближавай до тези улици и заобикаляй дома ми още отдалече. Може пък да ти се размине. Прави са - нищо не мога да ти предложа. Освен този покрив нищо друго нямам, но и той докога ли ще е мой! Не съм здрав и не мога да работя и поради здравето, и по политически причини, знаеш го. Отношението към моето семейство ще се пренесе и върху тебе. Мисли за себе си и за баща си! Благодаря ти за помощта, но сега се спасявай!

          Бях толкова уплашена, не разсъждавах. Мозъкът ми сякаш беше замръзнал, като буца лед - на границата, с баща ми... Мислех, че съм измислила спасение, а той ми отказваше. Но в същото време в главата ми премина и друга мисъл - а какво ще стане с Александър, отхвърлен, самотен, без средства, преследван и презиран за нещо, за което нямаше вина, поне според мен. Знам ли бях толкова объркана. Твърдоглаво - съзнавах го - изрекох:

          - Утре в девет часа пред Райсъвета.

          - Миланке!

          - Утре в девет часа ще чакам пред Райсъвета.

          - Добре, но ако размислиш, аз няма да се обидя, нито да се разсърдя.

          - И аз.

          - Милана, ние се познаваме отскоро, не е ставало дума нито за любов, нито за брак. Това, което се случва е по необходимост. Нека е фиктивен брак и да се разделим след време. Това не е църковен брак, а граждански и сега това не е толкова трудна. Ти ще кажеш!

          - Утре в девет часа те чакам.