Мама рядко ме моли за нещо и за това реших да не откажа. Каза ми да отида до аптеката, която се намираше в края на квартала ни. Мислих си, че това ще бъде приятна разходка, а и времето беше слънчево, но и прохладно. Предупреди ме да взема телефона си с мен, за да се обадя, когато стигна до аптеката. Искаше да дам телефона на аптекарката и самата тя да ú обясни какво лекарство да ми даде.

     Причината тя самата да не отиде до там беше, че краката ú бяха подути и я боляха ужасно. Като ми каза това се сетих, че преди няколко дена, докато правихме лек ремонт, тя на няколко пъти беше паднала. Тогава не беше ми казала, но явно на краката й са отказали тогава.

     Постоянно ú повтарям да отиде на преглед, но тя ужасно мрази да ходи по болници. Дори когато не е на работа и си почива, все намира работа вкъщи. По цял ден чисти, а през нощта трудно спи. Няколко пъти я бях хванал как си говори сама, правейки някакви сметки.
    След като закусих, взех пари от нея, облякох си горнището и тръгнах към аптеката. Точно пред входната врата на блока ни, две деца играеха с топка. Позабавих се малко с тях, опитвайки се да ги мамя с топката. Времето беше наистина много хубаво. Имаше доста народ  и беше шумничко за 10 сутринта.
    Докато пресичах улицата от някъде ми замириса на горящи дърва. Някой беше решил да пече чушки върху ламарина. Сетих се, че същата миризма ме караше да се чувствам странно, когато бяхме на посещение на къщата на Йовков в Жеравна. Тази миризма се разнасяше из цяла Жеравна. Чрез миризмата, която сякаш идеше от някой разказ на Йовков, се пренасях във времето на „Шибил“, „Индже“. Наблизо имаше гора и мигновено си представих как оттам слиза замислен  Шибил, как вечерта там някъде духваше лек ветрец из игликината поляна.
Вече бях от другата страна на улицата по пътя си към аптеката. Така от спомен на спомен от мисъл на мисъл, миризмата ми напомни за едни доста неприятен ден. То изплува сякаш неволно от нищото. Преди може би пет години (бях на 14 ) с баща ми бяхме се спасили от един нелеп пожар вкъщи. 
    В този ден, преди пожара, времето си спомням беше ужасно студено – в средата на януари все пак. Вечерта, преди да се прибера, бях останал да си поприказвам с приятелите. Стояхме до входната врата на един от дружките ми и се майтапихме. Тогава не подозирах, че в същата вечер ще се прибера и по моя вина ще изгори почти всичко, за което нашите са се трудили толкова години! 
     Бях се прибрал около 22 часа. Баща ми тъкмо беше свършил с вечерята. Каза ми да хапна и да не забравя да духна свещта, която стоеше върху хладилника, след което той си легна. Хапнах, мислейки за нещо, което впрочем сега не си спомням. Измих си ръцете и просто си легнах, забравяйки свещта. По едно време баща ми рязко ме събуди. В стаята имаше дим. Той бързо се усети, че има пожар! Опитахме да излезем навън, но пожарът беше в първата стая, от където се излизаше, тъй че бяхме заклещени. Намокри един чаршаф, обви ме в него и излязохме на терасата. Бях в нещо като шок, просто все още не съзнавах драматизма на ситуацията. Баща ми извика съседите с все сила и те мигновено се обадиха на пожарната – тя се забави  20 минути. От терасата можехме да видим как гори първата ни стая и как огъня бавно се приближаваше към нас. Димът беше черен и горещ, при което дограмата в терасата започна да заприличва на топящ се кашкавал. Баща ми, съзирайки огромните пламъци, се подаде на паниката, погледна ме и ми каза: „ Какво направи?! Виждаш ли какво направи?!“. Беше се хванал за главата. 
По това време майка ми работеше сама в чужбина вече 5 години. Цялото обзавеждане беше плод на нейния труд, а сега това гореше пред очите ни. Когато баща ми ме питаше тези въпроси, аз просто бях вдигнал рамене. Не ми беше нито тъжно, нито радостно, нито нищо. Просто все още не съзнавах какво точно се случва! 
    Когато всичко свърши и с баща ми се бяхме спасили, мен ме бяха оставили да спя у леля, а баща ми в дома на сестра ми. Цяла вечер не бях мигнал! Към 5 сутринта започнах да плача. И аз не знаех защо, но плачех. Бях отишъл у дома, за да видя състоянието на стаята, където беше пожарът. Стените бяха черни, всичко беше в пепел, а от климатика търчаха медни тръби като че ли ребра. За момент си бях представил трупът ми някъде из пепелта. В този ден един приятел, с когото се познавахме бегло ми беше подарил една синя блуза. Все още я пазя. Понякога я обличам, но мама се мръщи когато правя това. Аз мисля, че ми стои добре, а и само доброто ли да помним?! Нима не трябва да помним и лошите неща, които са ни сполетявали?! Не знам – може би не! На другия ден майка веднага се беше обадила от Германия, за да ме чуе. Мислеше си, че крият нещо от нея, че може би не съм добре, че дори може би съм починал. След като поех слушалката, тя веднага заплака. 
    Вече се прибирах с лекарството, а мислите за пожара бяха ме разтревожили. Влязох в стаята и заварих мама как си масажира краката. Бяха ужасно подути. Каза само: „Благодаря, че отиде!“. Беше ми толкова приятно да чуя гласа ú не от слушалката, а до мен от плът и кръв! Но тези подути крака ме разтревожиха. Тази жена съвсем се е състарила, а това е ужасно, съвсем ужасно!

  Мили майки, не остарявайте!