МИЛОСЪРДИЕ
Само Захаринчо знае какво е да си беден.
Да живееш на село.
Да нямаш майка, защото те е изоставила.
Баща ти да е пияница, да е сакат и да няма пари.
Да си нямаш никого.
Ето това си мислех докато пътувахме за село и тази събота и неделя. В джоба ми имаше два-три лева на монети и един шоколад в раницата – за Захаринчо. Жена ми щеше да го покани на обяд или да му даде сандвич и някоя стара играчка на сина ни Георги. Няколко добри думи.
После Захаринчо щеше да изчезне някъде до следващия ден. И да се появи пак. Но не до къщата като кученце. По-далече, ей така, просто да мине. Ако го видят – видят. Ако ли не...
Захаринчо никога не се натрапваше на хората от село. Ставаше рано, за да отиде на училище в най-близкото селище, където имаше такова. Връщаше се пеша или на автостоп. Или с рейса – ако му купеха билет или шофьорът го вземеше от съжаление. Някои жени от селото го хранеха, даваха му някоя и друга дрешка. Помагаха му коя с каквото може.
Иначе Захаринчо беше кротко дете. Общит ...