Милосърдие

    МИЛОСЪРДИЕ


     Само Захаринчо знае какво е да си беден.
     Да живееш на село.
     Да нямаш майка, защото те е изоставила.
     Баща ти да е пияница, да е сакат и да няма пари.
     Да си нямаш никого.

     Ето това си мислех докато пътувахме за село и тази събота и неделя. В джоба ми имаше два-три лева на монети и един шоколад в раницата – за Захаринчо. Жена ми щеше да го покани на обяд или да му даде сандвич и някоя стара играчка на сина ни Георги. Няколко добри думи.
     После Захаринчо щеше да изчезне някъде до следващия ден. И да се появи пак. Но не до къщата като кученце. По-далече, ей така, просто да мине. Ако го видят – видят. Ако ли не...
    Захаринчо никога не се натрапваше на хората от село. Ставаше рано, за да отиде на училище в най-близкото селище, където имаше такова. Връщаше се пеша или на автостоп. Или с рейса – ако му купеха билет или шофьорът го вземеше от съжаление. Някои жени от селото го хранеха, даваха му някоя и друга дрешка. Помагаха му коя с каквото може.
     Иначе Захаринчо беше кротко дете. Общително. Хващаше се на хорàта на село, когато духовата музика свиреше. Не беше агресивен – всички деца  играеха с него, докато не ги прибереха родителите им от София. Когато останеше сам, Захаринчо се помотаваше малко насам-натам и се прибираше. Къщата, където живееше, беше по-лоша и от обор, но това беше положението.
     Човек трябва да се сприятели истински с някого, за да разбере колко е беден. Да му стане мъчно. Да иска да му помогне, а да не знае как.

     Един ден в Кметството се събрали и умували как да помогнат на Захаринчо. Да не е толкова беден.
     Когато слязох от рейса, попитах за Захаринчо. Казаха ми, че Захаринчо вече не живее в селото. Били го настанили от Кметството в някакъв интернат в едно село, но в кое... Никой не знаеше. Да вървя и да питам Кмета.
     Аз не отидох. Не исках да знам.

     Сега само Захаринчо знае какво е да си в интернат...

     2009