Мислите на една горда страница

Аз съм бяла. Бяла страница, по която има тънко и правилно начертани редове. Принадлежа на много дневници. Аз съм горда и търпелива, бяла страница.

Ето сега например, едно момиче, което се мисли за люляк, драска по мен всякакви глупости, а аз най-търпеливо стоя в ръцете й. Някой друг на моето място веднага би избягал, понеже е неделя, а часът е 23:20. По това време всички обикновени страници спят. Но не и аз. Аз стоя в ръцете на това момиче и още я търпя. Бих казала, че тя е добра към мен, пише съвсем леко върху нежната ми кожа, така че нямам нищо против цяла вечер да усещам допира на тънкия й химикал върху мен.

Но понякога тя наистина ме ядосва.

Когато е разярена така силно драска думите си по мен, сякаш аз съм й виновна. И тъкмо реша, че това повече не може да продължава така, и тя изтърсва нещо от рода на: “Хубаво, че те имам теб, иначе бих била по-самотна от падаща звезда.” Как да не се разтопят нежните редове на чувствителна страница като мен при такива думи. И аз я оставям да излее мъката си. И когато тя набързо драсне подписа си под дългите редове, означава, че съвсем скоро ще захлупи корицата върху мен. Домъчнява ми, че ме е оставила, но съм спокойна, защото знам, че съм й помогнала. Тя излива тревогите си върху мен, понякога ме наводнява с две-три сълзи, но тя е силно момиче, пък и е загрижена да не се удавя в сълзите й и затова се опитва да ме стопли с някоя усмивка.

Но рядко се случва да е тъжна.

Обикновено ме залива с весели думи и забавни случки, рисува какви ли не неща върху мен, радва се на слънчевия ден, тъгува по изсъхналия на двора люляк, изразява безбройните си мечти и желае зимата да се завърне по-скоро.

Толкова много се привързах към това момиче, че въпреки гордостта си, вече почти й простих, че в този късен час реши да пише по мен, вместо да ме остави да спя.

Понякога тя е странна, да ти призная, но ти недей й казва, ако случайно я срещнеш.

Тя пише стихотворенията си в мен, споделя ги с моята бяла и невинна душа и аз съм толкова горда, че първа узнавам за тях. Тя на никой не казва, че обича да пише и аз я разбирам - затова пазя думите й ревниво от любопитни погледи. И съм сигурна, че тя ми е благодарна за това.

Аз пък съм щастлива, че съм най-добрата й приятелка. Недей се чуди как така една най-обикновена страница може да бъде най-добрия приятел на човек. Първо: гордостта ми не ти позволява да ме наричаш ”най-обикновена”, аз съвсем не съм такава. И второ: ами да, може, и недей да ми противоречиш, моята притежателка(която май се готви да си ляга),често ми го е казвала. А тя казва само неща, които наистина мисли.

Права бях, доспа й се. Е, поне и аз ще си поспя.

Лека нощ и до нови срещи.

Лорелай

08.07.07.