Може ли...

Може ли...

Може ли душата ти да умре?! Или тя умира с тялото?! Ако можеше, значи моята вече щеше да е мъртва. Може ли сърцето ти за миг да спре?! Или ако спре, умираш?! Моето не е спряло, но е отдавна "мъртво", разграбено, разнищено... Могат ли очите ми да угаснат?! Или се случва, само когато спиш?! Моите и ден, и нощ са мътни езера, огледаш ли се в тях, о, прости ми, но в тиня кой своя образ би видял?! Тялото ми мое ли е, или чуждо?! Трябва да е мое все още. Чувствата ми - овехтели дрехи, увехнали цветя са. Ти открадна ми душата и нищо не ми даде за отплата. Сърцето ми за тебе бие, в ритъма на звънка китара. Очите ми щом видят те - блестят, сияят - усмихват се. Но теб те няма!

От толкова много години те няма. А аз що да сторя, щом все при теб е мойта мисъл?! Защо тъй черна мъка е налегнала сърцето мое и чупи парче по парче от него всеки ден и всяка нощ?! Ще оцелея ли?! Ще спра ли някога да страдам за теб?!

Въпроси, въпроси, но без отговор - освен един - ОБИЧАМ ТЕ!