Давеха се в болката... и молеха за още!
В дълбините търсеха нещо скрито, нещо свое. А въздухът не им достигаше. Слънцето възпламеняваше водите и те се превръщаха в постоянно подклаждани огньове.
              Катранени. Кървави.
И всички онея вътре в тях се пържеха – буквално... и красиво. В триумфа свой се губеха. Душите от телата се разделяха.
             И продължаваха за още те да молят.
А времето напредваше необратимо, но дъното все още не беше близо. И провикна се един от тях – „Нагоре!”, и всички след него се запътиха. След малко повърхността достигнаха, умовете им от пламенната вода и болка се изпразниха.
             Очите им широко се отвориха и те видяха!
Видяха от какво красиво чудо, слепи, заблудени те са бягали, мислейки, че там, долу ще намерят спасение. Мекото слънце докосваше овъглената им плът, а вятърът раздухваше прахта, в която се бяха превърнали част от телата им. И всички заедно се радваха на победата срещу самите себе си. Бяха изпаднали в неземна еуфория,
              живееха...
                                                       И молеха за още!