Калин вървеше по неутъпкания сняг. Често спираше, оглеждаше стъпките си, след което ги заличаваше с тежките си обувки. Беше студен декемврийски ден и младият мъж срещаше малко хора по пустите улици. Идваха празници, а с тях и спомените за къщата му, в която само допреди няколко години цареше топлина и уют. Той си спомняше, как премръзнал се прибираше вкъщи, но само очите на майка му и тяхната доброта му стигаха, за да се стопли и да се чувства щастлив. Раздялата им беше болезнена за Калин. Той преживя загубата толкова тежко, че търсеше опора в приятелите си, които до тогава бяха много. Но към когото и да се обърнеше, срещаше празния поглед, който го натъжаваше още повече. Всички му изказваха съболезнования. Потупваха го по рамото. Виждаше съжаление в очите им. Но мълчаха. И той, с времето, което според думите им лекуваше, свикна да мълчи. Да остава сам с мислите си. Така можеше да споделя всичко само с най-близкия си човек, който вече го нямаше на този свят. Беше му се случвало много пъти. Мяркаше му се силуетът ѝ, около пейките и олтара, но днес за първи път чу гласа ѝ. Беше застанал пред иконата на Богородица, в навечерието на Рождество Христово, за да поиска майчиното ѝ благоволение, да сподели болката си от самотата, да се помоли за здраве. Напоследък не се чувстваше добре, заради потиснатия дух и безпаричието. Все по-често си мислеше, че е неудачник, защото макар и да работеше тежка физическа работа, едва успяваше да свързва двата края. Не можеше да помага достатъчно с пари за нуждите на семейството си. Калин се прекръсти с трепереща ръка и погледна към иконата. Наведе глава. Страхуваше се. Бе чувал от старите хора, че всичко на този свят рано или късно се връща и се боеше, да не бъде наказан за това, че е наранявал най-близките си хора. Болеше го, че майка му си отиде толкова рано. Нейната интуиция бе силно развита. Тя усещаше земния си край и го подготви отрано за него. Отиде си на този ден. В църквата, той пристъпяше с трепет и убеденост, че майка му се завръща тук, за да се срещне с него. Тази мисъл му носеше успокоение. Мястото бе във физическия свят, но толкова близо до духовния. Тук тя го водеше и го учеше да се моли. Калин се стресна, когато чу шептящия ѝ глас:
- Не тъжи за мен, сине и не се тревожи! Закрилям те не само аз, а и близките ни хора. Тук горе, ние сме по-щастливи. Никой не се занимава с маловажни неща. Не съм много далеч, но все пак. Отбий се при Таня, тя те чака. Разминавате се често, но не за дълго. Трябва да направиш така, че да придобиеш убеждение за сигурност. Това ти липсва. Човекът е с неограничени възможности и трябва да ги използва. Концентрирай се и наблюдавай. Тогава ще забележиш преградите и ще ги преодолееш. Моите вибрации се понижават и си тръгвам, за да стигна навреме.
- Да, мамо!- прошепна Калин. – Усещам дъха ти. Виждаш ли как трепти пламъчето на свещта. А Таня, не смея. Обичам я, но не знам дали, ако тя отговори на чувствата ми ще бъде добре за мен. Не знам дали това е щастието.
Младият мъж изправи свещта, която се бе наклонила и погледна отново към иконата. Чу гласа на майка си слабо, но ясно:
- Ще бъде, тази нощ!
- Всичко ми е нощ, мамо. А нали казват, че времето лекува и носи светлина.
Калин се обърна, защото чу стъпки зад себе си. Млада жена палеше свещ. Той чу коледна песен, но оттам-отвъд. Погледна към свещеника и се усмихна. Даде път на жената, която застана пред него.
- Таня! – каза Калин. – В тъмното не те познах.
- Да – отвърна тя, - аз съм. Някой или нещо ме застави да тръгна веднага и да дойда тук. Послушах и моя глас. Не очаквах да те видя.
Калин с треперещ глас каза:
- Мамо! Тук си, нали?
Но тя не го чу, беше на едно красиво място.
- Тук е – каза Таня. – Усещам я. Сякаш тя ме бе извикала да дойда.
В църквата се бяха събрали хора. Всеки със своите грижи, надежда и вяра. Взираха се в пламъчетата на свещичките и отправяха молитви за неща, които искаха да се случат.
Калин докосна ръката на Таня. Отдръпна я, но младата жена се доближи до него. Сложи свещта, която бе запалила до неговата свещичка. Двете пламъчета се сляха в едно, така както и ръцете на двамата влюбени. Калин се усмихна. Чувстваше се спокоен. Усещаше опората на жената, която обичаше. А пламъчетата се люлееха във въздуха. Младият мъж се радваше на обич от любимите си хора. От Таня-на земята и от майчината, която бе на небето.
Калин погледна към иконата. Докосна свещичките една по една и каза:
- Мамо, не си тръгвай, говори ми повече!

Маруся Николова
Явор Перфанов
13.12.2018