Калин вървеше по неутъпкания сняг. Често спираше, оглеждаше стъпките си, след което ги заличаваше с тежките си обувки. Беше студен декемврийски ден и младият мъж срещаше малко хора по пустите улици. Идваха празници, а с тях и спомените за къщата му, в която само допреди няколко години цареше топлина и уют. Той си спомняше, как премръзнал се прибираше вкъщи, но само очите на майка му и тяхната доброта му стигаха, за да се стопли и да се чувства щастлив. Раздялата им беше болезнена за Калин. Той преживя загубата толкова тежко, че търсеше опора в приятелите си, които до тогава бяха много. Но към когото и да се обърнеше, срещаше празния поглед, който го натъжаваше още повече. Всички му изказваха съболезнования. Потупваха го по рамото. Виждаше съжаление в очите им. Но мълчаха. И той, с времето, което според думите им лекуваше, свикна да мълчи. Да остава сам с мислите си. Така можеше да споделя всичко само с най-близкия си човек, който вече го нямаше на този свят. Беше му се случвало много п ...