На пръв поглед всичко беше нормално. Ето - неговата ръка, както винаги, е отпусната върху дясното ù рамо, единият му крак се е мушнал на по-топло между нейните (а все се подиграва, че тя била зиморничава), дишането му в 7 сутринта е все така спокойно и право в нейното ухо.

На втори поглед нещо беше объркано. Едно време в 7 сутринта тя също дишаше спокойно, докато спи. Днес тя е неспокойна - вътрешно се върти непрекъснато и не може да намери отново любимата си поза за сън.

На трети поглед изникват още объркани неща. Вътрешно се върти неспокойно от месеци, докато търси отново...

усещането от вкуса на любимата си храна,

концентрация, за да се зачете в дългоочакван роман,

онова спокойствие, с което преди гледаше през прозореца при пътуване,

търси дори любимата си поза при секс... отново.

Усещаше, че е изпаднала в идиотска дупка, от която тя - Царицата на собствената си индивидуалност, Момичето, което някога се фукаше наляво и надясно колко е независимо, непокорно, как стига да поиска излиза в пет сутринта да се люлее на люлките пред блока... та същото това момиче се беше превърнало в едно сиво мишле, което безлично съществуваше край онова момче, което всяка сутрин сладко ù диша в ухото, мушнал единия си крак между нейните и отпуснал ръката си върху дясното ù рамо.

7:15. Тя се обърна внимателно към него, за да не изгуби ръката му. Целуна го и му прошепна "Моля те, отвържи ме". Сънен той се усмихна, дръпна ръката си и ù обърна гръб.

Тя стана с намерението да отиде най-после до люлките. Сама.