Всичко започна през 2005-а година в един град в Северозападна България, където беше китно и хубаво, макар и бедно. Времето сякаш беше спряло някъде в 80-те години на миналия век. Старите хора се препитаваха кой с каквото може, отглеждаха си животни, поддържаха си дворовете и градините, а младите хора отдавна бяха се пръснали по околните по-големи градове в търсене на своя късмет и по-добър живот.

Същото нещо искаше на направи и Петър - безработицата, скуката и еднообразието потискаха настроението на младото момче и той искаше да промени живота си, да направи като другите – да отиде в голям град, да изкарва добри пари, да си купи кола, да живее добре, ако трябва и на квартира, да си намери добро момиче, което да го обича, цени и уважава и от време на време да се връща в малкото градче и да носи по някой лев на бабата, която го беше отгледала с цената на много лишения – съвсем нормални мечти, като на всяко момче на 18 години. Той имаше труден живот от малък – двамата му родители бяха починали, сестра му отдавна живееше в друг дом, бабата (майката на баща му) беше единствения човек, който истински го беше грижа за тогава невръстното дете...

Петър беше скромно момче, среден на ръст, със светли очи, русоляв. Искаше му се да усети живота, защото все още нищо не беше опитал от него, искаше му се да гребе от него с пълни шепи, много харесваше автомобилите и излизанията с компании.
Живееха скромно, помагаше на бабата с каквото може, завърши местния техникум, имаше много приятели, на никой не беше отказвал услуга. Покрай завършването на училище и малко работа тук-там, посъбра пари и си купи запазена Лада, за която с много мерак и внимание се грижеше. С всеки изминал ден той все повече искаше да замине някъде да си опита късмета. Вече се беше наслушал как някой си бил много “напред” с парите, каква кола си бил купил, колко добре живеел и така нататък. Не се мина много време и той реши да замине за София, да стане студент и да работи, за да може да се издържа. Взе се в ръце, решаваше задачи, държа изпит по математика и го приеха. Записа се, успя да си уреди и общежитие, а братовчед му, който беше от преди него в София,  вече понапреднал, му обеща и работа на автомивката, която държеше под аренда.

В денят преди да замине направи обстоен преглед на ладата, увери се, че всичко е наред, постегна някой и друг болт, сипа бензин и се прибра, защото вече се свечеряваше, а все още не беше си оправял багажа...Той събра всичко от първа необходимост в един сак, който остави до вратата, и който утре рано сутринта щеше да сложи в багажника на руското возило. След това легна на леглото си и загледан в тавана на стаичката дълго време не можа да заспи, какви ли мисли не му минаваха през главата...
”Сигурно ще е интересен студентския живот, дори и да има трудности...Ще имам и работа, все ще капе по някой лев, а пък ако нещо не успея, винаги ще мога да се обратно тук...”
Тъй унесен в мечти и мисли, не усети как заспа, умората го надви...

Утрото настъпи, слънцето озари малкия град и надничаше през прозорците на къщите, бабата беше станала още по тъмно и беще измела двора, поръсвайки с водица, да не се вдига прахоляк...
Петър се събуди, разтърка очи, погледна си телефона и си каза: „Време е да ставам вече и да тръгвам, пък каквото стане...”
Стана, облече се, изми се, взе сака и го понесе към колата. Отваряйки багажника, чу бавните стъпки на баба си, която го бе видяла и отиваше към него:

- Петре, баба, да внимаваш по тия пътища, че сума ти народ изгина! Я нали гледам по новините, сека вечер прикаат къ некой са а прибил, да караш полечко и да не надуваш тия скорости! – даде нареждания бабата, очите и се пълнеха със сълзи, сетне откъсна китка здравец от градинката, върза я с червен конец, прекръсти се и му я даде.

-  На ти за здраве, Петърчо-о, и да си доадаш, да ма не забувараш! Я съм си та очувала и не моа да та не мисла, само ти си ми останал на тоо сбръкан свет...  – нареждаше през сълзи старата и прегърбена женица.

-  Спокойно, не плачи, ще си идвам от време на време, за добро е! – каза и Петър, макар и малко неуверено.
 
- А дано да а за добро!  – продължаваше да нарежда баба Петра, на нея беше кръстен.
 
- Довиждане, бабо, ще си идвам, няма да те забравям, и някой левец се надявам да мога да ти донасям  – каза и той и я прегърна, опитваше се да я успокои, усещаше, че и неговите сълзи напират, и искаше по-бързо да тръгва, не обичаше тия моменти на сбогуване и сълзите...

- Довиждане, баба-а-а! И да си доадаш, да ма не забувараш! – плачеше женицата, сетне го целуна.

Петър се качи в ладата и я запали. Мотора работеше на високи обороти, все още беше студен. Включи на първа предавка и потегли плавно, обърна се и видя, че баба му отново се прекръсти и му махаше за довиждане. Това насълзи очите му, но за да разсее тъгата подаде повечко газ и руското возило сви зад ъгъла на малката уличка, на която той живееше и бе израстнал, на която си беше играл с другите приятелчета от детството. Вече не се виждаше никой, все още беше рано и градът спеше. Нямаше движение и той бързо мина кръговото, бензиностанцията и пое дългия и труден път, който щеше да го отведе към нови познанства и сбъдване на мечтите...

Денят се случи хубав и слънчев, ладичката мъркаше като котка и се носеше плавно към София, вече влизаше във Враца... Километрите минаваха неусетно, сърцето му се разтуптяваше само при мисълта за това, което беше чувал – студентските увеселения,  приличните пари, които се изкарвали на автомивката, за контактите и средата, различния и динамичен начин на живот.

Пътят минаваше в мисли и не усети как наближи и Мездра, ладата следваше прилежно всеки завой, на места като видеше полиция намаляваше, сетне пак увеличаваше скоростта, но не прекаляваше, не бързаше за никъде, толкова време беше очаквал и планирал този момент... Чак сега се усети, от толкова вълнение, че не си беше пуснал музика, чак сега почувства липсата и. Извади панела на CD-то от жабката и го сложи на мястото му и зазвучаха стари, хубави песни. Това определено го ободри и пак неусетно понатисна газта на ладичката, а тя се подчини, тъй като беше запазена и добре поддържана. Вече пътя съвсем не се усещаше с хубавата музика, Мездра остана назад, наближи и Ботевград, сетне и магистралата, километрите се топяха, ладичката се позадъхваше на последните баири преди тунела на Витиня, но ги изкачи и след като излезе от тунела поотдъхна, сякаш и тя бе усетила, че наближават крайната цел. След още няколко баира и завоя се откри гледката – хиляди сгради, смог, нямаше съмнение, това беше София. В цялата и прелест, ако може така да се нарече. Беше погълнала и околните селца, някои бяха станали квартали.

- Ало, брат’чед, пристигам вече, минах Кремиковци! – чу развълнувания глас на Петър братовчед му.

- А-а-а, добре! Аз ще те чакам малко след караулката на Враждебна, тръгвам ей сега! – каза му братовчеда развълнуван и той, тъй като не се бяха виждали отдавна, а само се чуваха по телефона и подгони Джета-та, с която наскоро се беше сдобил и усили доста добре направената музика в нея.

След десетина минути ладата спря зад Джета-та и двамата радостно се запрегръщаха:

-  Е-е-е, реши се и ти най-накрая! Знаеш ли що народ е тук?! И питат за тебе, айде, карай по мене да те водя да видиш къде съм! – каза му братовчеда.

Петър тръгна подир Джета-та. Интензивното движение, напук на почивния ден му направи голямо впечатление и гледаше да е по-близо до задната броня на VW-то, за да не го изпусне на някой светофар. След известно суетене из града стигнаха до един панелен блок в краен квартал. 

- Това ли е? – попита Петър.

- Това е, ей тука съм на първия етаж, ако имаш нужда от нещо, тук съм! – каза братовчед му и му посочи балкона.

- Ами добре, аз ще тръгвам, че още не съм се настанил, а и ми е нещо уморено от пътя...  – каза му Петър и умората въпреки вълнението личеше в светлите му очи.

- Когато си вземеш друга кола, няма да се уморяваш толкова от пътя! – каза леко наперено братовчеда и посочи лъскавия Фолксваген – И ти ще имаш, спокойно, пари на мивката се изкарват, а и изпадат коли на тънка цена! – продължи той като видя леко раздразнения и натъжен поглед на Петър.

- Има време, дай да видим първо как ще потръгнат нещата! Айде, ще тръгвам... – каза му Петър, леко раздразнен от високомерието му, докато сядаше в ладата и завърташе ключа. След секунди чу добре познатия му звук и тръгна неуверен към Овча купел, където трябваше да се настани...Намери квартала сравнително лесно, както и общежитието, настани се и реши да подремне, че вечерта се очертаваше с напрегната програма, беше обещал на много хора да се види с тях като пристигне.

****************************************************************************

Изминаха се неусетно две години от престоя му в София, живота наистина беше динамичен - срещаше се със стари приятели, свикна с работата на мивката, но за съжаление заряза учението.

Парите го удовлетворяваха, посъбра малко, продаде ладата и си взе запазен Фолксваген Голф 2. На автомивката идваха най-различни хора – баровци с джипове и лимузини, шофьорчетата им (които бяха много по-надути от тях по неизвестни причини), обикновени хора, квартални тарикати и т.н. Покрай тях той научи много за общуването си с хората и с течение на времето се ошлайфа още повече и дори понякога заместваше братовчед му, когато го нямаше и ръководеше и разпределяше работата на мивката. Беше понатрупал контакти с различните хора, правеше им услуги и те на него. Идваха и много чисто нови автомобили за сваляне на заводския парафин и постоянно беше претъпкано.
От време на време се мяркаше и едно момче с читаво Кавазаки Нинджа – пистов мотор, който Петър много хареса, в този момент се продаваше за малко пари, а той ги имаше и реши да го вземе за да удовлетворява нуждата си от адреналин и скорост. Мотора беше символ на свободата и той много добре знаеше това. Нищо повече не му трябваше за момента. Успяваше от време на време да си отиде до родния северозападен град и да види бабата, която много му се радваше и го обичаше.


След още една година за съжаление работата започна да запада, дойде криза, новите автомобили спряха да идват, баровците изчезнаха и те...

Братовчедът на Петър виждаше накъде вървят нещата и не му се занимаваше вече, все по-рядко идваше на мивката, докато в един момент не преотстъпи арендата на него. Петър не го мързеше и работеше здраво, опитваше се по всякакъв начин да възкреси западащата мивка, предлагаше промоции и намаления, само и само да има работа и клиенти. Работата въпреки всичко го уморяваше страшно много, недоспиваше и ходеше с кръгове под очите. Доста често след като раздадеше заплатите на двамата работници, за него почти нищо не оставаше. Едва смогваше да плаща наема, който не беше никак малко и един ден бе принуден да продаде мотора, колкото и да му беше мъчно, само и само да успее да плати и този месец тежкия наем.
Нещата не вървяха на добре, наложи се да освободи единия работник, сетне и другия и да работи съвсем сам... Умората често надделяваше над него, и понякога като излизаха с приятели по кафенетата заспиваше на масата...

Едно от малкото удоволствия, които му бяха останали беше да се повози с Голф-а, да си послуша музичка, да се порадва да свободата нощем.

Една вечер негови съученици го поканиха на дискотека, въпреки, че беше уморен, склони и отиде с тях, без колата. Реши да се отпусне малко, да забрави за грижите в мивката и да се позабавлява със старите приятели от родния си град.

В дискотеката гъмжеше от хора всякакви – добре облечени, издокарани, наточени мацки различни категории – “отворени” – квартални принцеси с огромно самочувствие, защото бръмчаха с актуалните батковци, обикновени, които по независещи от тях причини или поради прищевките на някоя приятелка бяха отишли там.  Други пък, които са били дълго време потискани заради учене или строги родители и на които не им е било позволявано дълго време да посещават подобни заведения  крещяха с пълни гърла текстовете на чалгите, наливаха се с шотове и всевъзможни други питиета, закачаха се с момчетата, танцуваха мръсно, хвърляха жарки погледи насам-натам и общо взето си търсеха белята.

В други ъгли пък, разни квартални тарикати се облизваха и чакаха въпросните девойки да се напият достатъчно, че да им вържат и после да се възползват от тях по всякакви начини или пък просто търсеха повод и причина да се сбият с някого. Имаше и разни псевдо тежкари, които седяха по сепаретата, пиеха уиски, гледаха лошо и не танцуваха.
Музиката кънтеше, чалгите се редяха една след друга, сервитьорките с къси полички хвърчаха като линейки из заведението за да угодят на всички и да изкарат някой лев...
Това беше прословутия Студентски град.
 
Някои хора се забавляваха при целия този панаир на суетата, но не и Петър. Беше тъжен и умислен а и умората му тежеше. Не се чувстваше комфортно с гореизброените прослойки около него. Алкохола проникваше във вените му и доставяше едно кратко, измамно щастие за отруденото и умислено момче. Постоя още известно време и реши да си тръгне. Направи го спонтанно, без много хора да разберат, каза “Чао” на двама трима, прокара си път през бутаницата и излезе. Навън имаше много таксита и той реши да се качи в едно.