Монолог на една котка

          Мяу...Колко съм хубава! Не мога да спра да се възхищавам на меката си и лъскава козинка...Ами опашката ми! Едва ли има друго същество на света, притежаващо такъв съвършен инструмент за парашутиране при скок от високо, при това толкова красив и пухкав!  Мяу...А колко съм елегантна! Дори когато съм порядъчно закръглена от похапване на лакомства, никой не може да се мери с мен по грациозност. Двукраките от женски пол могат само да ми завиждат. Ха, и като стана дума за тях - няма по-глупави и смешни същества, честно! Въобразяват си, например, че когато се отърквам в краката им, изразявам любовта си към тях и едва ли не ги моля за внимание. Как ли пък не - аз просто така ги белязвам като моя собственост, оставяйки по някой и друг косъм от скъпоценното си кожухче върху недодяланите им крайници. А пък топките косми, които понякога повръщам, са като мои деца и заслужават да ги настанявам само върху най-хубавите завивки, покривки и килими в къщата. Ама тези двуноги, освен глупави, са и толкова невротични, че пищят за всяка дреболия. Като че ли аз съм виновна, задето са направили онези неща пред прозорците си, които май наричат пердета, толкова неиздръжливи, че след няколко залюлявания върху тях започват да падат или да се късат. Ами че те нали са за тази цел, да ги направят по-здрави! Или пък, оставят върху онова нещо в средата на стаята, на което се хранят, някоя голяма, вкусна мръвка за мен, и когато си я смъкна на пода да я изям, за да ми е по-удобно, така се развикват, че от страх да не падне тавана, хуквам да бягам...Чудя се също и защо се ядосват, когато ги събудя. Не могат ли да спят през целия останал ден като мен?

       Ама какво да си говорим, ако бяха поне малко по-умни, щяха да се научат на много неща от мен. Като например - да си почиват и да се отпускат. Мърррр...Тогава нямаше да бъдат толкова невротични. Или пък да си избират по-подходяща компания, а не да водят разни загубеняци вкъщи. Направо ме дразнят, понякога, с липсата си на самоуважение!

       Онзи ден, например, моите двуноги домъкнаха едни такива досадни навлеци , които нарекоха "роднини" и с които от пръв поглед не се харесахме, та се наложи да се престоря на паднала от абажура върху главите им. Те, разбира се, избягаха панически, и съм сигурна, че никога няма да си помислят да се върнат. Това, двуногите, са на принципа "по-добре нещастен в лоша компания, отколкото сам" Странни същества. И после се чудят защо не били щастливи в живота. А аз от толкова време вече се опитвам да ги науча да обичат повече себе си и да отделят време само за неща, които харесват да правят. Като нас котките, ние нямаме време за излишни глупости. 

     По-глупави от тях са само, може би, лаещите четириноги, които позволяват да бъдат водени на каишка, сякаш сами не знаят къде да отидат. Че и изпълняват командите на двуногите, моля ви се...А пък на мен ако ми кажат "писи-писи, ела тука", аз оставам на мястото си и идвам само когато ми се прииска, или ако има някое лакомство. Мяу...

 Ама те и за учители не стават, тези двуноги. Аз, например, за нула време показах на лаещото същество в моята къща кой е господарят, нещо, което на двуногите им коства години. Все пак, с тях е забавно да се живее. Най обичам това време на годината, когато закачат разни лъскави неща на едно дърво, за да мога аз да си играя с тях. Оставям ги великодушно и да си мислят, че те са ме харесали и избрали сред другите котки от улицата. А мен, още от малко котенце майка ми ме е научила на този трик - да мяукам пронизително и жално, за да ме приберат и нахранят. Останалото, както каза мама, е лесно - веднъж влезеш ли в къщата им, влизаш и под кожата им и им ставаш господар, а те - твои слуги. Така стана и с моите двуноги.

    Но, ето че те си идват и трябва да тичам към купичката си, че е наполовина празна. Тези същества слепи ли са или жестоки, да ме оставят с толкова малко храна, не знам...

   А така ми се иска и да потичам после из къщата, да събарям разни неща и да мяукам, обаче още не е 3 през нощта...