Монолог с въпроси

Колкото и страници аз да напиша, не ще опиша това, което изпитвам към теб. Да събера мислите си на листите не бих могла, защото с всеки ден всичко гори и се разпалва в мен, лежи на сърцето ми и копнее за теб, за частица внимание и да те види отново… Желанието е толкова голямо, че всеки изминал ден в липсата на теб ме прави по-нещастна и още по-копнееща за теб.

Искам да разбереш всичко това, но как да ти го покажа, как да изразя всички тези дни, които едвам понасям с копнежа да те видя. Колко прегръдки бих могла да ти дам, за да утеша сърцето си с наградата, която отново за малко получава, кратки се оказват дните за него и бързо изнизват се покрай нас и остават толкова думи неказани и толкова копнежи и болки недоразбрани. И отново сама в нощта аз пиша за това как болезнено ми липсваш всеки час, всяка секунда. Сърцето ми плаче за теб, а мисълта ми остава в скитането на несподеленото.

Търся отговор от теб, нещо, което да промълвиш, да разбереш душата ми, ала получавам мълчанието... разкъсващо душата ми, осакатяващо мисълта ми и разбиващо сърцето ми. И отново се появяват въпросите, на които съм обречена. Защо, защо нищо не продумваш, защо сме ние двама обикновени човека, затрупани в ежедневието си, не споделим нещо по-разтърсващо, чувството, което изпитваме, а мълчим и се крием. Ставаме сиви в еднообразното си ежедневие и забравяме да споделим желанието си един към друг в произнесени думи...

Защо трябва да изпиша тетрадката си, за да дам покой на себе си и да се опитам да ти обясня какво ми е… Защо тъй трудно е да ти кажа думи, когато съм при теб, тъй тежко и непосилно. Защо мълчанието ме убива, а сивотата ме ослепява. Защо всичко е тъй сложно и неразгадаемо, защо сега тръпна и копнея…?

Питам се и отговор може би няма да получа от теб, може би все още не събрал мислите си или просто нямаш възможност да помислиш за тези неща, затова ще си останат несподелени и неразбрани, но може би това им е съдбата, да измъчват сърцето ми в твоето отсъствие, а думите едвам да промълвям, когато се опитвам да ти кажа всичко онова, което желая в теб.

И все пак надявам се да го виждаш, мисля, че широко са отворени твоите очи, за да следиш всеки мой опит и да наблюдаваш тихо моя монолог, да бъдеш зрител без оценка, без коментар или подкрепа, просто зрител, гледащ откъс от усилията ми да се опитам да изразя чувствата си.

Може би и с теб е така, но знам ли какво е в твоята душа. Бих ли могла да разбера погледа ти тъй наблюдаващ и толкова непроницаем, какво ли си мислиш, за какво ли копнееш… Как бих могла, като ние двамата едва успяваме да опишем нашата съдба…

  09.05.2011    01:30

Утрото е по-мъдро от вечерта. Но вечерта е по-болезнена без теб.