Щастието, почти онемяло от тъжната история на греховете, реши да довърши историята, в моментите, в които то участваше... Отново се изправи и започна да разказва:

-          Не бях чуло дори за тъжните преживявания на този господин. Когато той ме откри, нещата бяха други, ще започна малко от по-рано... Един ден жената, за която говорите, се обади на момчето, за да се видят по-рано от насрочената среща – тази среща момчето бе инициирало, за да каже на дамата, че не желае да има повече взаимоотношения с нея... В смисъл, че искаше да излезе сух от реката на усещанията си. Така или иначе нещата нямаше да се случат, защо трябваше да бъде част от тях? Всъщност, всички хора обичат да стават част от неща, които не се случват на тях самите – може би там е фундаментът на клюките – превръщането на ЖИВОТА и собствения им свят в ЧАСТ и декорация на чуждите преживявания. Нямам идея защо се случва, но често съм свидетел на подобно поведение... Чуе някой, че се случило нещо с комшията (обикновено лошо нещо) и веднага да му се притече на помощ, ама първото, което прави е да проучи – какво се е случило, как се е случило, дати, часове, подробности... И всичко това от хуманност – за да не навреди, не че иска да знае нещо... Та, по този повод човекът реши, че не е разумно да става част от нещо, което казва „Неее... Ние сме отделни личности...“. Както и да е, не това е емоцията му – искам да разкажа, че това момиче му помогна да срещне любовта, в която той беше загубил доверие... Тук превключвам „на живо“ за липсата на случайности – няма да забравя първата им среща, той се стараеше да е отдръпнат и резервиран към това красиво и лъчезарно момиче – тя, като я погледнеш за пръв път и сякаш си погледнал морето – хем искаш да го опознаеш цялото, хем се страхуваш да не потънеш, хем ти е толкова приятно да го наблюдаваш и изучаваш, че... Че конфликтът на противоречията е пътеводна звезда за човешкото развитие! Всъщност тази вечер е важна дотолкова, доколкото той пръв път срещна най-съвършеното създание... И с всяко следващо излизане сякаш му се искаше по-често да вижда „съвършенството“... Ама това не мога да го обясня поне за началото – приятно, наситено с положителни нюанси присъствие.. Излизам от темата с взаимодействията и междучовечностите – фиксирам се върху любовта… Ще започна с първите два месеца... Всъщност всичко се случи в един ден, когато момчето срещна собственика на едно любимо негово заведение и написа заветния статус „На Човека му се ходи в еди кой си клуб“... Нямаше кой знае какви отзиви (освен един), но той нямаше значение, защото след като звънна се оказа, че същата личност си мисли, че това е град, а предложението е ексурзионно пътуване – да се чудиш и маеш какви са тези идеи, каква е тази глупост, но нейсе... Но не за това искам да говоря. В него момент той изпита едно истинско неудобство и несигурност относно желанието, което го заля яко пролетен дъжд – да звънне на съвършенството... И направи го, на което обаждане получи положителен отговор... По-скоро въпросителен, но с тенденцията за положителност. По-късно в същия часови диапазон той получи потвърждение, като то беше отправено с опцията за присъствие на по-горе вписания субект, смятащ клуба за екскурзия... Всъщност цялото щастие бе, че съвършенството се съгласи да излезе – не знам защо, без да я познава и без да е помислял дори най-първичното за нея, човекът бе един от най-щастливите хора на света (след онези, които го твърдят). Вероятно защото с нея имаше само усещания, танци на мислите... Е, излезнаха... Смея да твърдя, че изживяването и на двамата бе страхотно, през цялото време усещаха и приемаха енергията си – тя бе толкова чиста и „бяла“, че на него му се искаше да я приема цялата, колкото и егоистично да бе това. С течението на миговете на приятност той не спираше да пожелава и пожелава близостта на съвършенството. Дойде моментът на целувката в един по-късен етап – магия, сбъднат сън или приказка... И трите думи описват по прекрасен начин случилото се. От този момент нататък всичко бе вече по-различно – дните със своята смяна придобиваха своите цветове, красота. Всеки изминал ден предаваше друг нюанс на любовта, по-различен и по-силен... Щрихите оформяха картина от изначалния ескиз. За пръв път човекът почувства много неща, които бих искало да ви опиша, но не съм сигурен дали ще успея да им придам завършен вид... А, дали я има завършеността, е друг спорен въпрос, на който по-скоро бих отговорил с „Не“. Нея я има, колкото има и път с край, винаги има накъде да се насочиш, накъде да завъртиш погледа си и да продължиш. Точно това мисля, че разбрах. Освен, че мечтите се превръщаха в реалност, то се създаваха и нови – естествено, част от старите се запазиха, но новите – те бяха по-различни, те могат да бъдат наречени бъдеще... Тази пък дума колко е глупава, не е истина, но я има и смятам, че тук е моментът за да я употребя. Момчето виждаше бъдещето, сякаш до всяка крачка се появяваше силуетът на това съвършенство – все по-ярко и ярко... Ако заговорим за качествата, които има, то... Мисля, че не е нужно от гледна точка на ненужността на качества – за какво трябва да се търсят качества като около хората има само цялости, а те предполагат и недостатъци... Е, да, ама недостатъците в своята същност са балансьорът на положителното... Засилват, допълват и открояват качествата. Ето как за първи път Човекът не търсеше нито едното, нито другото – срещу него бе човек, в истинския му смисъл... Човек и нищо друго, който искаше и приемаше целия. Представяте ли си какво богатство е да можеш да приемеш човек, а не неговата доброта, неговата усмивка, неговата енергия или който и да било отделен детайл... Ти намираш всичко най-прекрасно в това, което е той... Сещам се за „Кръстникът“, за момента, в който се казваше, че любовта е като да те удари гръм. – Щастието си пое глътка въздух и продължи. – Земята не спираше да се върти, а всичко ставаше все по-хубаво – времето им, все по-споделено, мислите им, все по-общи... Затваряше се една цялост, която освен, че е незабравима е и неповторима, а едновременно с това и истинска. Как ли... Наскоро чух, че всичко се случва в главата... Не съм съгласно – всичко започва там – да. Главата е източник на недоразумения, но и извор на най-съкровеното и истинско... Поне на ниво представа...

А тя, в случай, че попадне в среда, в която по-голямата част от нея е доловима сензорно, се превръща в част от действителността. Кое намирам за най-хубаво ли...? Сякаш всичко, споделянето на общи мечти, желания, копнежи... Омайваща бе и разликата, която имаше и честичко тихо хлопаше на вратата, но връщайки се на казаното по-горе, точно тя оформяше цялост – играта на различности създаваше баланс, а балансът от своя страна целостта... Толкова е хубаво и за пръв път Те го чувстваха, Те се будеха и с трепет очакваха да прочетат нещо от любимия човек, искаха да преживяват с другия всяка една минутка... Обаче, нали не забравяме, че в света на възрастните това няма как да се случи предвид професии и други социални ангажименти – обаче тук се появява другата магия... Магията на завършеността на всичко това. Самата мисъл, самият електричен импулс за човека, когото обичаш те прави много по-добър и ефективен във всичко. Сякаш тя беше навсякъде за него – и продължава да е, но говорим за първите два месеца.

Щастието за миг спря историята си, огледа Греховете, дали не участват с досада в този монолог и продължи:

-          Пътешествието... Всичко това, което ще кажа сега, е запечатано дълбоко в спомените за намереното щастие. Искам да поговоря за едно... Нека го наречем „пътешествие“. Наричам го така, защото освен с понятието за пътешествие, всичко това е свързано и с пътешествие във времето, чувствата, търпението... Човекът си спомни за първия път когато чу за предстоящото пътешествие. Бе едно кафене, малко кафене, уютно и задимено. Не, той не бе сам на това място, бе отишъл с мислите си, но освен тях там имаше една усмивка, едно лъчезарно слънчице, което кръстосало краката си срещу ми сияеше със своята енергия... Всъщност, спомняйки си той пресъздаваше ситуацията като размяна на енергии, всичко което си спомняше е усмивката и усещането, което тогава го обвземаше – усмивка, зелено и топлина, това са асоциациите, които имаше потъвайки в спомените си... Празнината на комфортното пространство и трансфера на енергии, сякаш той бе гол, а през него преминаваше тази неописуема топлина – топлина, която докосва всяка част на тялото, отминава, а след себе си остава светлина – всяко кътче, всяка клетка бе изпълнена със светлина и преминаваща топлина... А зеленото, то просто допълваше спокойствието и уюта. В онзи момент той знаеше, че това е територия – пространство, защитено и неприкосновено – беше изключително. Беше сряда, като всяка една сряда преди почивни дни (23.05.2012 г.) – вълнуваща с усещането си за завършване на нещо и започване на нещо ново... Нищо повече... Но това за него се превърна в една незабравима сряда, сряда на доверието и душевния уют... И светлината. Ще се опитам да дам някакво описание. Първо искам да довърша с кафенето... За човекът беше наистина прекрасно – усмивката или лъча разказа за одобрението си на интервю за работа... Какво имаше под тези думи? Често когато говорят хората, използват думите, за да предадат информация, която обикновено не носи значение за отсрещния, това са думи, които те карат да кажеш „аха“ и нищо повече... В него ден обаче момчето осъзна, че понякога дори използвани, думите не дават информация, а цял обем с емоции, чувства... Думите бяха: „Одобриха ме на интервю за работа и обучението ми ще бъде 2 месеца в Холандия и 1 месец в София“... Колко простички думи, кратки и информативни... В този ден, минути преди това същият лъч беше обяснил за невербалната комуникация и предаването на информация посредством нея... Или бе усвоила до съвършенство невербалната комуникация, или тя самата бе съвършена (на това момчето получи отговор точно две седмици и два дни по-късно), но когато каза за одобрението си сякаш през всяка пора на това тяло започнаха да излизат различни на цвят лъчи, те изпълваха всичко, а то пламваше – пламваше така, сякаш крещеше и се събираше около фигурата ù... След като се събереше я понасяше нагоре, а думите бяха просто движение на устните – думите не съществуваха, не съществуваше времето, нито пространството – просто енергия, всичко бе енергия... Всички знаем, че движението на устните може да бъде шепот, вик, усмивка, глас... Тук беше просто щастие, щастието от стъпката, от новата възможност – оценянето на малкото обстоятелство, промяната, пречупени през емоцията на истинска Личност. В миг Човекът се опита да съпреживее – сякаш това щастие му беше непознато, сякаш това се прегърна с рационалното, което пък излизаше от него. В същия момент нещо се събуди, осъзна нещо непознато – истинското щастие е когато намериш смисъла в простите събития... Там, където е само мисъл и обстоятелство, няма щастие... Тя не бе човек, а превъплащение на щастието в човешки образ... Всеки се стреми да бъде човек на тази земя, а сякаш тя бе тук, за да се превърне в ангел – тя беше ангел. Същият ден продължи с пиене на бира в близко кафене, разходка с нейна приятелка, след което последва „случайна“ среща с нея и човека, с който сякаш бе в момента. Още един детайл към незабравимата сряда... Сякаш Той ревнуваше, гледайки как двамата преплитат ръцете си... Продължаваше да е омагьосан от енергията, която бе получил в по-ранния следобед... Тя продължаваше по своя, уникален начин да излъчва тази енергия, да бъде просто светлина, контрастираща на мрака, който бе спуснал своята постеля над земята. Първоначално стоеше точно срещу момчето – тази усмивка не съществуваше, тя беше просто скица на всичко, което е извън възприятията, отвъд видимото... И ако сърцето и мозъкът бяха отделно функциониращи детайли в човека, а чрез тях можеше да се опише всичко... То тя със сигурност беше сърцето, където според някои теории се намира и душата... Тялото е просто орган на душата, орган който изпълнява нуждите на душата... Е тя е тази душа. Момчето си мислеше си, че дори да е слепец отново би разпознал този смях и би си представил най-красивото нещо, което фантазията му изрисува... А ако беше глух, то пък би си представил най-очарователните звуци, заключени дълбоко в мечтите му... А ако е сляп и глух, то положително щеше да усети топлината и енергията... Как приключи вечерта ли... При разделянето той получи прегръдка от нея – страхотна, даваща, истинска, неописуема, топла, елегантна, сякаш най-нежната материя те докосва... Спомням си, че след всяка последваща среща Човекът търсеше тази прегръдка... Нямаше търпение да я получава, нямаше търпение и да дойде 6-ти юни, когато щеше да присъства на представление заедно с нея – „Малкият принц“ – неговото любимо произведение. Нека се върна към пътешествието – след изминалите два вълшебни месеца дойде и моментът му... Бяха го определили като „тяхно изпитание“ – всичко беше като сън – Човекът си спомняше си как първоначално възприемаше това пътешествие като „щастието“ на един съвършен човек, „моментът“ и „новото начало“ на една една личност, а в един момент това се превърна в изпитание. Как е възможно всичко това, как едно нещо, една енергия (не мога да нарека нито едно нещо със съвършенството като обстоятелство – всичко е енергия), да се премине от „щастие“ към „изпитание“, а не е ли точно в изпитанието истинското щастие... Къде го търсим, къде се намира то, следва ли щастието от изпитанието...? Много въпроси и само един отговор – пътешествието... Моментът, мигът... Последната му сесия на личен опит „психодрама“ имаше задача да помисли за момента от лятото, който искаше да запази завинаги – неговият момент беше в продължение на повече от три – четири месеца (ако включим всички преживявания) – как е възможно, какво се случва с човек когато намира времето за един по-разширен миг? Миговете не са това, което се случва във всеки СЛЕДВАЩ момент, миговете са това, което ОСТАВА в човек завинаги, а ние искаме да го разширяваме, разширяваме... Мигът е като вселената – един взрив и безкрайно добавяне... Той отговори, че това е неговият миг – опита се да го опише с една строфа от всичкото незабравение – събуждането на плажа, преживяването на безкрайното щастие – ако щастието може да има физически образ, то това е Катерина... Точно след това поредно преживяване на пълното щастие настъпи моментът на заминаването... 30.07.2012 г., около 6 часа сутринта... Ще цитирам Вапцаров:

„... Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо...“

Точно така се чувстваше тогава, сякаш някой бе откъснал частица, сякаш някой с корен изтръгна тази частица – Катерина. И мина се ден, два, три... Повече... Отговорът беше, че тази частица не е изкарана, а напротив – по-силно съществува с всяка една измерима частица (минута, час, ден, месец)... Чувството на тази първа прегръдка, чувството на всяка следваща прегръдка, усещането за цялост, за съвършенство – те постоянно го изпълваха... Спомняте ли си легендата за това, че Господ създал човек с четири крака, четири ръце, две глави... Но по-късно ги разделил, за да може всеки да намери своята половинка? Може ли да разбираме, че той е направил така, че да имаме нужда и физически и духовно от другата половина? Какво е сторил? Как? Никой не знае, но той знаеше, че тази прегръдка е единственото убежище на душата, единственото пространство на безкрая... Единственото... Дали това прави „пътешествието“ в „изпитание“... Или просто превръща всичко в опит върху духовната връзка... Изгражда ли това духовното...? Да, това пътешествие успя да отключи всичко, що може да се нарече духовно... През цялото негово продължение все повече и повече се увеличаваха усещанията за всичко – любовта в нейното дълбоко изражение – присъствието й, съвършенството във всеки и всичко благодарение на изпълненото със смисъл сърце... А какво ли друго доказва? Че смисълът не е в обстоятелствата, предметите, заобикалящата ни действителност – не, смисълът е чувство, нищо друго – смисълът се намира там, където е сърцето ти... То дава украсата, детайлите, нюансите на всичко друго...  Може ли да отъждествим смисъла с душата – да... А ако душата, която както по-горе описахме се намира в сърцето и е независима от рационалното... То може ли да наречем, че смисълът е в любовта... Смело мога да заявя – Да... Всичко това превръща любовта във вечност... Пътешествието и неговият генезис... Да се понесеш в пространството на мислите и чувствата си и да бъдеш до човека, да танцуваш и докосваш дори когато го няма, да си говориш с него гласно и негласно през цялото време, да изпращаш посланията си по всичко, което те заобикаля – ето това е вълшебство, това е приказка... Тук обаче извеждаме, че във всяка приказка, преди да се стигне до момента „три дена яли пили и се веселили“ винаги има някаква фабула, която наранява главните герои и натъжава читателите...

Грешката... Нека определим грешката като действие, продиктувано от лоша симбиоза между емоции и рационално... Защо когато обичаме някой трябва да го нараняваме...?

„Понякога, когато ни завладеят анархистични настроения, ние сме склонни да се съгласим с Робърт Луиз Стивънсън, че да бъдеш дружелюбен и весел, е най-добрата религия за всекидневния живот. Ние сме така погълнати от грижата да не убием, да не откраднем, да не пожелаем жената на ближния си, че не ни остава време да бъдем просто справедливи един към друг за краткото време, през което живеем заедно на този свят. Толкова ли сме сигурни, че съществуващият списък на добродетелите и пороците е пълен и единствено правилен? Защо трябва да считаме добрия и безкористен човек за злодей само затова, че не винаги успявал да потисне природните си инстинкти? А човека с кораво сърце и дребна душа, лишен от великодушни мисли и неспособен за великодушни дела, да обявяваме за светец, защото у него тези инстинкти липсвали? Не си ли служим ние, жалките еснафи, с фалшиви мерки за оценка на нашите слабохарактерни братя и сестри? Ние ги съдим така, както критиците съдят книгите — не по техните достойнства, а по недостатъците им.“ – с този цитат от Дж. Джером Щастието приключи с монолога си и реши да запознае Греховете с описанието на любовта, което момчето бе написало за конкретния човек...