С допушването на цигарите си, греховете се пренастроиха за темата на любовта, те бяха участвали в толкова много такива моменти на нещастие от любов. Всички знаеха, че любовта бива споделена и несподелена... Греховете решиха да започнат с описанието на една любов, която беше нещастна:

-          Една вечер един много добър човек се прибра твърде умислен... От какво бе следствие товая можеше само да се гадае. Истина е, че продължаваше да бъде с човек, който обичаше, но само „беше“, без да е на практика с него. Не му даваше мира въпросът как се чувства със същия човек... Дали е наранен, дали е щастливя когато е с него и каквото и да е от дветея му даваше само противоречия... Защо си го причиняваше? Всичко, което искаше понякога е просто да ги няма въпросите, да има само отговори, но пък те не винаги го удовлетворяваха. По-скоро всичко идвая когато има фантазията, когато има надеждата... А надеждата от своя страна увеличава агонията, увеличава я по един елегантен начин, защото хем му се иска да е по начина, по който си представя, хем знае, че няма да е точно така, но предпочита да вярва пред това да продължи. Отговорът на въпроса му „Какво искам“ беше – „Искам връзка“, отговорът отсреща обаче беше отрицателен и макар това, той продължаваше да рови... Рови в своите рани, защото по някакъв начин му е приятно да го прави или защото това би имало някакво положително следствие? Ние знаем, че мнозина правят точно това, но това не е отговор... И оттук изхождаме с въпроса към хората, кое е правилното? Тегобата си я има, тя не ги прави щастливи... Но пък го има и елемента, в който им е приятно да прекарват време с наранителя... Когато желанието за нещо е по-силно от обстоятелствата, които съпътстват същото, обикновено людете правят глупости... Глупости, от които са потърпевши. Как може това да се промени – не може. А ако това прави наслаждението от преживяването по-силно? Каква е гаранцията за преживяване тогава? Както знаем, нещастието се изживява, когато то вече е отминало – нещастието беше, когато това момче получи отговора „Не“... Сега обаче е изживяването... Истината е, че в момента няма причина за усещания с отрицателен знак, защото изборът да продължи бе негов. Ха-ха... Противоречието е там, че когато той беше с човека, единственото, за което мислеше е, че никога не е искал да го срещне... Чисто егоистично – да, защото той му даваше много... Уроци е може би думата, която ние използваме. Сигурно и той дава нещо там, но не е безусловно, сякаш се страхува, че ще дойде моментът, в който всичко ще „гръмне“ или ще изчезне. Той си задаваше въпроси от какво може да се лиши, за да бъде с този човек – мислеше си, че от доста неща, почти всичко... Обаче и това не бе точно така, защото дни по-рано искаше да предпочете бирата пред времето със същия човек... Магия наричаше той моментите, които можеше да именува с „щастие“, всяка минута когато беше с човека, магия е и когато виждаше усмивката, чуваше смеха, гласа и прочие на този същия човек. Лицемерното е, че именуваше миговете с „щастие“, защото това всъщност бяха плодовете на фантазната ситуация, в която беше... Реалната (или поне идеята за такава) е съвсем друга. Искаше да обича и да бъде обичан от конкретния човек. А човекът, от своя страна... Май не... И тук вече се започна с невероятните глупости с разчитането на знаците – „Направи такава грешка на езика“, „Допусна еди какво си движение...“. Стигнахме до заключението, че всъщност нищо няма значение, законите, посредством които хората си мислят, че живеят, на които си мислят, че се подчинява психиката, са единствено тяхна илюзия (като господ и суеверията), с която заблуждават себе си, за да намерят основание да превърнат желанията си в надежди, от което пък идва и дългото им преживяване... И тук е въпросът дали се чувстват по-добре или по-зле от всичко, а това е точно онзи въпрос безотговорен (без отговор). Кого ли заблуждаваше момчето – обичаше и това е, но дали това е всичко? Когато обичаш даваш, но и получаваш... Всъщност любовта е в основата на баланса на обмяната на какви ли не маси между хората. Тъжно е, когато го няма получаването или не се отчита по начина, по който би ти се искало да е. Всеки човек, всяка вещ също може да даде определено „количество“ от нещо, а това количество от своя страна е максималното... Да го получиш или не е избор... Но, ако си на машина за мед, а получаваш сладко... Интересно дали ще са доволни – има я захарта, има я сладостта, но липсва желаното... Людете не могат да разберат, че за да превърнат сладкото в мед са им нужни пчели, а не просто плод... Респективно следваща реколта...  Какво би значило това, може би фактът, че те правят своя избор дали да очакват от симбиозата между цветчета и пчелички да получат своя мед, или да изчакат тъй лесния плод и да си направят сладко... За едното е нужно инструмент, средство, търпение... И други цветчета, а за другото е нужно просто захар... Изборът е труден и излизайки от метафората, кои са пчеличките в любовта и кои са другите цветчета...? Пчеличките са действията, всяко действие, а другите, цветчета са ситуациите, те са хиляди... Въпросът е да се събират цветчета... Понякога събираш от тръни, а понякога от уханни и най-прекрасни цветове. А може и да си търтей... – след като описаха история, в която Греховете бяха участвали с цялата своя пъстрота, бяха обладали и двете страни и почти не ги изпепелиха, се излегнаха и затвориха очи.