Беше неделен ден. Разхождах кучето в градинката край блока. Дочуваха се песнопенията от църковния хор. Литургията съвсем скоро бе започнала и миризмата на тамян властваше наоколо.
Обичах квартала си, пазара, откъдето купувах риба и месо, плодове и разни глезотии за Тара. После щях да отида до там и да намеря по пътя монета. Сега не спирах да наблюдавам кучешката гоненица, а лаят разведряваше отегчените от скучни сериали. Какво се случи тогава ли? Приближавайки Тара, видях върху единия си крачол дълго цяла педя същество, приличащо на насекомо. Имах подходящ аквариум за неговото отглеждане и реших да го занеса у дома. Застлах дъното с едър речен пясък, а за капак на аквариума сложих перфорирана кутия от обувки. Затиснах я с камък. Ами ако решеше да си тръгне? Оказа се, че насекомите се хранят с всичко онова, което липсваше у дома. За час създадох животоспасяващи условия. В изцъкления поглед на новия ми приятел долових благодарност и надежда.
*
С Тара потеглихме към пазара. Сега у дома се намираше враг, който би следвало да погълне цялото ми внимание и не можех да си позволя да оставя без надзор двата вида. На другата сутрин поставих аквариума на най-горния рафт. Дотам Тара нямаше достъп. Скимтеше жално и подскоците, които правеше, стигаха до половината на високия шкаф.
Слава Богу, съществото се чувстваше добре у дома и първата седмица окраската му се промени към тъмнозелена. После свикнах с него. Най-обичаше сладките сокове на ябълката. Нощно време погледът му хвърляше палитра от светлини наоколо. Цветовете се променяха в зависимост от ъгъла, от който го наблюдавах. Така върху стената се получаваха геометрични фигури и силуети, които караха Тара да скимти и да иска да напусне помещението. Мен пък ме успокояваше мисълта, че съм свършил едно добро дело. Не знаех как щеше да оцелее подобно създание в природата. Не знам изобщо истинското му наименование и дали не е хибрид, плод на научна мисъл, който е избягал от там, където е отглеждан, за да се озове на моя крачол. Такива мисли ме връхлитаха, но нямаше да оставя въпросите да ме измъчват още дълго време. Една от максимите, които бях възприел,беше: „Има въпрос, значи има и отговор“.
*
Ябълките всъщност бяха универсална храна. Побираха в себе си вода и калории. В магазина можеха да се намерят какви ли не сортове. Когато в аквариума поставих пръчки, по които може да се катери, просто окачвах парченцето на някое клонче. Седеше там до неговото пълно изяждане. Но и това странно създание не харесваше някои сортове. Оказа се, че най-много си пада по нашенските и след като се запасих с цял чувал, ми хрумна да започна да му давам и друга храна. Съществото изглеждаше всеядно и аз исках да удовлетворя апетита му. Половин банан седя три дни на клона, докато накрая не го смачка заради непрекъснатите движения. Падна върху пясъка и забелязах, че със всеки изминал ден потъмняваше, докато една сутрин не го изкарах, за да го изхвърля. От чисто любопитство правех опит и с други храни, но резултатът винаги бе един и същ. Те или започваха да се разлагат непокътнати, или Мориц, както кръстих животинката, ги раздробяваше с пипалата си. Така или иначе, експериментите с храните продължиха още кратко време, докато един ден просто не се отказах. Чашката с вода също си седеше пълна.
Когато аквариумът вече започна да му отеснява, поръчах нов - двойно по-голям. После продължих да се разхождам и да събирам листа. Есента бе в разгара си и балконите изглеждаха пъстри като черги. Джони - най-добрият ми приятел от детинство ми - бе писал есемес, че пристига от село. Щеше да остане у нас. Помня как пъдеше мравките с обелки от краставици, а когато този метод се оказа не достатъчно ефективен, отвори „голямата книга“ и потърси съдействие в прашните изречения. Намери някаква рецепта с лимонов сок и поръси всички ъгли на дома ни. Оказа се, че и тебеширът вършел същата работа. Драскаше с големи бели черти пътищата, които си бяха направили. Сякаш извираха от някакво мрачно подземие. Легиони бяха станали господари на целия етаж и пиеха сладките му сокове. Като магьосник, който маркира своя територия, Джони драскаше пода по всяко време от деня, докато накрая спечели битката. Тебеширените черти пратиха мравките в забвение и спокойствието отново се върна у дома. През последната седмица на юли забелязах, че по пода не се движи нито една от тях. Слава на приятеля! Ти можеш всичко, Джони! Ти можеш всичко!
*
Посрещнах Джони със силно ръкостискане. То бе запазена марка на нашето приятелство. Показваше уважение и затъженост, каквато рядко демонстрирах. Та той ме бе научил на всичко: да карам колело, да целя с прашка, да стрелям с въздушна пушка и куп други щуротии, за чието описание бих изхабил бака с мастило. Той ми бе доказал, че да се страхуваш от неизвестното, от самия страх, е абсолютно безсмислено....Че смелостта с главно С проправя пътищата и пише истинската история.
– Здрасти, уважаеми!
– Здрасти, малък! - отвръща ми. - Това ли е вашият блок /сочи към синия блок отсреща/?
Автобусите се стрелят един след друг и тихото говорене, на което сме свикнали, отстъпва на една по-различна реч.
– Не, това е блока на Чарли. Той е компютърен гений и много харесва Мориц...
– А Мориц също е компютърен гений?
– Не, не, приятелю. Мориц е животинка и живее в аквариум... Един ден се лепна за крачола ми и го отнесох у дома. С Тара си делят една стая, но аквариумът е поставен нависоко и не може да го стигне.
– От онези, дето ги дават по филмите?
– Какво искаш да кажеш?
– Ами, какво... с две глави и сума ти пипала, някои от които с неясно предназначение.
– Не! Пипалата са си толкова, колкото трябва да бъдат, но главата е с много специална окраска. Зелена. С всеки изминал ден той расте с невероятна скорост.
– Това е истинска цикада, братле... пранасекомо, което е дошло направо от някоя снимачна площадка.
– Мислиш ли?
– Абсолютно съм сигурен. Ще го наблюдавам известно време и ще си кажа мнението, но е по-добре да си го върнеш на филма.
– Расте бързо, наистина.
– Хубаво.
– Да се запасим с бира, Джони, после ще съм потънал в работа.
*
Настаних Джони в стаята до Мориц и Тара. Той остана възхитен от тях. Каза, че селските животни са плашливи, защото са свикнали на тишина и шумът не им действа добре, а градските са добре възпитани... и се приближават до теб без страх /имаше предвид Тара/. Говорихме до късно вечерта за цикадите, за това, че някой техни видове продължават да съществуват в природата, но Мориц бе различен. Той растеше с неимоверна скорост. Вече му се бяха появили малки криле, които, по всичко си личеше, щяха да станат тъмнозелени. Какво щях да правя с него по-нататък? По- голям от този аквариум нямаше къде да се побере…
*
Допуших пурата в кухнята. Саморъчно направена, за която бих казал, че струва скъпо. Джони отваряше втора бира вече, когато се сетих, че днес Мориц нищо не е ял. За Тара се бях погрижил изцяло, но Мориц бе останал пренебрегнат. Нарязах две парчета от вкусните ябълки. Джони се полакоми и дояде плода заедно със семките и кората. Нищо! Имаше бол, но отново се сетих колко много приятелчето от детинство ги обича.
…Онази в двора на леля Фина имаше чуден аромат и май всяка година я пръскаха, защото резултатът бе отличен. Плод, колкото юмрук на възрастен. Тук е мястото да кажа, че аз не обичах никак да ходя на село. Чувствах се извънредно самотен нощно време. Когато всичките игри бяха свършили и петлите, с които се гонехме - приспани, поглеждах през големия прозорец на стаята и си представях, че не ме е страх от нищо. А то звуци бол: на гонещи се до изтощение диви животни, на щурци, които бяха превзели всеки сантиметър от тази безсловесна територия, наречена Нощ...
Помислих си колко ми беше приятно да си припомням миналото, но колко силно очакваше Мориц парченцето ябълка. Всяка вечер го получаваше в един и същи час.
Всичко, което последва след онази минута, е трудно за описване, но аз запазих самообладание и казах на Джони, щом видях в големия аквариум да се мята от единия до другия край риба, вместо насекомо, че просто Мориц се е скрил някъде, а това в аквариума не съществува в действителност. Но когато я пипнах, едвам дишаше. Затова побързах да я поставя в естествената й среда. Чашата с вода свърши работа, защото рибата беше малка. Не можех да проумея, че Мориц се е превърнал точно в това. Не беше зелена на цвят. Каква беше на цвят ли? Ами, синя като небето над дрезгавия град, като мастилото в химикала и безбройните рисунки на Мориц, които слагах в отделна папка.
- Кво е` тва, бе, друже, къде е насекомото?
- Не знам... нищо не знам!
И наистина идея си нямах как на мястото на Мориц се бе появило това миниатюрно създание и къде се е дянал той. Джони отваряше трета бира, когато казах, че това е последното претърсване на стаята. После и аз отворих една, след нея втора и трета, и така до сутринта... Рибата изпращаше своите сини светлини, Джони не спираше да говори, а аз вече имах разрешение на загадката с безследно изчезналия. Зеленото насекомо се бе превърнало в синя риба. Мориц бе метаморфоризирал. И нямаше никога повече да го видя? Олеле... така се бях привързал към него! Държеше се мъжки, когато обливаше нощем всички ни със зелената си светлина имах усещането, че се случва някакво чудо.
Напълних стария аквариум с бистра вода. После рибата заплува с бързо темпо. Буквално се мяташе от една стена на друга и продължаваше с кръгообразни движения, когато се озовеше на повърхността. На другия ден покрих дъното му с едър речен пясък. Засадих дузина водорасли и поставих машинка за кислород. Залепих върху стъклените стени няколко рисунки от миналото лято, но след няколко часа ги отлепих, защото не можех да я наблюдавам. Кръстих я също Мориц. Рисунките на водните кончета, на Джони, на дърветата около селската ни къща се озоваха в папката, където слагах онези със синьото мастило. Мислех си, че Мориц много скоро щеше да започне да се променя с бързи темпове. Това не се случи в близките дни. Когато на края на седмицата смених водата и почистих пясъка, не открих нищо нередно, всъщност. Всичко онова, което беше характерно за декоративните екземпляри, можеше да се каже и за него, с изключение на това, че той излъчваше светлина - синя, доста странна, защото приличаше на мастило, което оцветява водата. Но той никога не „светеше“ прекалено рано сутрин. Много често заспивах, наблюдавайки го /аквариумът бе поставен на първия рафт на секцията/ и тогава в съзнанието ми изплуваше песента на щурците - онези зелени владетели на планината, която бе отнела от мен всичко излишно, и бе ми дала много, прекалено много.
*
– Как си, брат?
– Добре съм, Джони, а ти?
– Ще обиколя всички градинки около блоковете в района, може този Мориц да седи някъде там и да си цъка жално...
– Той не цъка, Джони, той само и единствено свети.
– Добре, де... ако нещо ми засвети в краката, поне ще знам какво може да е.
– Той е необикновен, Джони, но наскоро му се появиха криле и сигурно е отлетял...
– Към топлите страни ли? Ти сериозно ли? Нали мислеше, че рибата е Мориц, т.е. сегашния Мориц е предишния и т.н.
– Сигурно е така.
– Значи, на този син сладур в аквариума може да му се появят криле и просто един ден да си отлети?
– Не знам.
– Както и да е. Наздраве, братле!
*
Джони много говореше за миналото, за протяжните лета, които прекарвахме заедно в компанията на всички възможни домашни животни и за ябълките. Ако го изкушаваше нещо друго, освен добрата бира, то това бяха ябълките...
- Ябълка?
- Може!
И настроението пак оцветяваше бузите в червено. По-миналата зима по време на Коледните празници навестих старата ни къща. Покривът беше натежал заради снега, но за десетина минути успях да съборя по-големите висулки, които се бяха образували по стряхата. Стоплих къщата и себе си с джанковица, а после повиках Джони. Той добре я познаваше. Всяка стая, всеки кът като че ли му говореше нещо. Веднъж дори бе направил торта с формата на нашата къща. Не се сетил за нищо друго. Едно момиченце си пожелало торта-заек, но Джони отговорил, че ги тачи само печени! В ароматното меню за вечерта бях предвидил и туршийка. Една печка успя да стопли целия първи етаж за по-малко от час.
- Печеното е вкусно!
- Радвам се, че ти харесва
- В града нищо не е така вкусно, както тук.
- Ами май да, но пък там е по-топло...
- Аз мойта печка не я оставям да угасне.-
- Още ли печеш ябълки в нея?
- И орехи. Тази година имаше много и събрах два чувала.
- От ореха на Леля Фина ли?
- Не само. И от Пешови, и от дерето събирах орехи. Ама то не всяка година е така плодородна. Май се редуват през една. Така, че догодина орехите може и да не родят.
- Ще ми продадеш малко, че като се прибера, ще направя една сладка баница. Трябва ми материал, с две думи казано…
- Едно кило ще ти стигне ли? Обещал съм на сума ти народ, и на теб ще дам.
Осъмнахме с недоядено печено върху масата. Джони беше заспал на леглото в кухнята, а аз мятах ръце върху кожите по пода. Те не пропускаха студ, а лятно време седяха в гардероба. Щяхме да палим неговата шейна рано сутрин и да отидем до съседното село за топъл хляб.
*
Джони отвори вратите на гаража към девет и нещо. Сврях се в коша и тръпнех от очакване. Шофьорът реши да попита останалите от малката селска компания дали искат топъл хляб. Почти всички, които седяха в кафенето, си поръчаха хляб. „Топли питки със сирене, топли питки със сирене…” - повтаряше и този апетит се оказа движеща сила на нашето пътуване. Надявах се този път да видя истинска сърна или поне някое друго диво животно, но навътре в гората имаше заслони и сигурно сърните и елените се топлеха там.
До фурната стигнахме за около час. Онова село бе по-голямо от нашето и къщите изглеждаха като исполини, поставени сякаш от исполин върху скалите.
- Как сте бе, момци? - попита бай Манол кошничаря.
- Добре! - отговорихме дружно.
- Хайде у нас да се стоплите, че като ви гледам....
- Ама ще ни изстине съвсем хляба, друже, нали за топъл хляб дойдохме - каза Джони. - Чакат ни!
- Добре, за пет минути само, да ви покажа едно нещо.
Прибрах чувала със самуните. Фурнаджията ги бе сложил в книжен чувал. Той задържаше топлината по-дълго време. После отидохме в къщата на бай Манол. Вътре в една от стаите на приземния етаж се намираше аквариум с истинска квадратна риба, донесена от езерото Виктория. Стопанинът начупи една пита на равни парчета и така се започна гостуването, заради което нашите приятели люто ни се разсърдиха. Който ще да вярва, но се прибрахме чак на другият ден. С топъл хляб, обаче. *
Мориц го нямаше от една седмица, а Джони искаше вече да се прибира на село. Бяхме изпели всички песни от миналото, бяхме откъснали всички ябълки в околността и сега препичахме филии ръжен хляб. По-малко ядене, та да ни е сладко. Менюто за вечеря бе просто, но от сърце, както се казва. Това можех да предложа: суджук с препечени филии и туршийка.
- И Мориц е някъде там, приятелю… - казах, сочейки прозореца.
- Не е така - каза Джони. - Той е онова плуващо нещо в аквариума, което наистина прилича на квадратната риба на бай Манол.
- Не знам....
Новият Мориц наистина ядеше всякаква храна. Бе непретенциозен и правеше големи балончета. Веднъж го наблюдавах как гони едно слънчогледово зърно. Накрая се отказа, но от умора после дълго време седеше на едно и също място, като войник на пост.
Какво се случи в деня, когато Джони си тръгна ли? Просто отидох до Зоомагазина, разказах за Мориц и от там ми препоръчаха какви видове риби да купя, за да му правят компания. Двете нови екзотични рибки се вляха в тази чудна среда и осветяваха стаята нощно време. Когато ме питаха какви домашни любимци имам, отговарях: куче, Мориц и останалите.
© Диан Киров Todos los derechos reservados